Тайната на дядо Стоил

                    Дворът беше избухнал в зеленина и цвят. Пролетта нежно беше омаяла светата обител. Слънцето, сияйно и силно напичаше старите керемиди, купола и камбанарията. Кръстът стърчеше гордо и изпъкваше на яркото синьо небе.

    Каменната бяла пътечка пред дувара се виеше и в двора. Тук - там беше откъртен и някой камък. През зарешетените с черно ковано желязо прозорци   се провираше един упорит слънчев лъч. Постройката до църквата и тя плачеше за стягане и ремонт. Свещеникът след службата обичаше да се усамотява там, да съзерцава през прозореца разотиващите се миряни и да се радва на малките дечица, които като малки калинки ситняха с родителите си. Дядо Стоил  обичаше да цъка с уста и сърцето му се изпълваше с топлота и благост като гледа стабилни млади  семейства, облечени с хубави дрехи, усмихнати и щастливи с рожбите си.

       Днес дядо Стоил стоеше на дървената скамейка и се взираше в иконите насреща му. Добре, че нямаше служба, защото не му беше добре. Едва се надигаше от леглото...

           Вече няколко дни беше умислен и мрачен. Баба попадия му сервира лошата новина в неделя, денят даден за почивка и спокойствие от Бога на миряните, а той нито си почина, нито беше спокоен. Даже от този миг той се чувстваше като едно тлеещо гърне на жарава.

       Синът и снаха му се споминаха на бърза ръка след като инфлуенцата, която се развихри и в тяхното балканско градче. Едва опазиха внучката, която беше на три години по това време. Сега Илина беше шестнадестгодишна, весела, буйна и голяма пакостница. Дядо Стоил и жена му я отгледаха от къс месо - дето е думата, даваха мило и драго за нея, не й скършваха хатъра за нищо и тя за благодарност им се качи на главата. Илина беше бамбашка работа. Още като малка другаруваше не с момичките, а с момчетиите. Правеше беля след беля, щурееше, с прашка стреляше по птичките, скачаше и лудееше в дълбокият вир, един път едва не се преби от една скала в гората…

    Дядо й понякога й дърпаше ухото, наказваше я да си стои у дома, но Илина бягаше от къщи и няколкото дни докато я намерят, старците се поболяваха от тревоги.

    Илина ходи до четвърто отделение в школото и нареди толкова двойки, че нямаше как да учи повече. Учителят се оплакваше непрестанно от нея. Мързеше да чете и пише. Дядо й имаше голям мерак да я изучи, но се отказа като видя, че няма как да стане. Сякаш дяволът се беше вселил в Илина. Що молитви беше прошепнал свещеникът, що свещи бе запалил, що обещания беше дал пред Бога… но нищо не помогна. 

            Сега Илина беше съгрешила и скоро коремът й щеше да се издуе пред кльощавите й крака. В къщи беше настъпил ад. Крясъци, викове и рев... Бабата плачеше и умираше от притеснение. Беше обезумяла и легна на одъра да умира. Спря да се храни, взираше се с невиждащи очи в стената и пъшкаше тежко - тежко...

       Илина стоеше заключена в стаята си и чакаше дядо й да й прости и да отключи вратата... хич не се стресна, че е бременна... дядо й щеше да измисли нещо...

            Що да сторят? Хванал се с двете си старчески ръце за главата, дядо й се чудеше какво да прави. Ами срамът? Как щеше да се раздуха историята в градчето им, как щеше да се изправи пред миряните си и да ги погледне в очите? Срамът щеше да ги помете...

   Толкова беше ядосан дядо Стоил, че с двете си ръце искаше да удуши Илина... А какво щеше да стане със службата му... не можеше да си представи...

             Боже...   що за мисли се въртяха като луди из главата му... Боже...

             Засрамен, той се прекръсти и хвана железния кръст дето се спускаше на врата му.

             Една жлъчка от стомаха му се качи в устата, той изхриптя все едно отрова имаше, излезе бързо навън и избълбука по плочите.   Хвана се за дувара и за малко да се свлече на земята. Сърцето му бумтеше като буен огън. Беше пребелял като платно. Затрепера...                                                                                                                                                                                                                                                         .

             Две силни ръце го подхванаха през кръста и той както се олюляваше се отпусна в тях.

                       - Отче… отче …зле ли ти е?

               Той кимна, а мъжът до него го поведе към постройката. Сложи го в леглото и се заоглежда. Видя кана с вода и стъклена чаша на масата. Отля от водата и допря устните му до чашата.

   Свещеникът отпи няколко глътки и се закашля. Хриптеше силно…Мъжът се наведе, напръска го с вода, изми му очите и започна да натиска сърцето му.

   Минутите се нижеха докато дядо поп се съвземе и започна да се възвръща цветът на лицето му. Надигна се малко и прошепна:

               - Сполай ти момче…сполай ти… ти кой си…

                - Аз отче… съм Павел. Не сме тукашни… От скоро сме тук с булката. Дойдохме да дирим … баба Дойка…Булчето да прегледа…да найдем цяр за булчето…

              Дядо Стоил заби поглед в момъка. Беше силно момче, с едва набола брада и мустаци, едър като скала, чернокосо и с кротки очи. Знаеше дядо Стоил що прави баба Дойка… помагаше на бездетните да заченат с билки и разтривки…

        Нещо като светкавица бързо му трепна в ума…

                 -   Синко… - въздъхна свещеникът – Нека Бог да помогне на всички ни…

           Следва…