22.04.2007 г., 2:18 ч.
Тайната на живота
1140
0
1
9 мин за четене
- Не разбирам какво точно имаш предвид!
- Трябва сама да го проумееш!
- Но как?
- Някой ден ще разбереш...
Отново се чу шумът от гръмотевица - неописуемо силен и разкъсващ небето. В този момент отворих очи и осъзнах, че се намирам в собственото си легло. Отново този сън. Какво ли трябва да означава? Вече в продължение на месец ме измъчва. Всяка нощ го сънувам: онзи странен човек, който се опитва да ми каже нещо. Но какво? Всеки път, когато се събудя имам чувството, че съм открила тайната, но... след миг осъзнавам, че не е така.
Протегнах се и погледнах през прозореца. Беше още тъмно. Светнах лампата, за да видя колко е часа - 6:20. След 10 минути алармата щеше да ме извести, че е време да ставам. Реших да се възползвам от малкото време, което ми остава и да се насладя на топлината на леглото си. Как не ми се искаше да ставам! Още един ден в училище. Скоро ще дойде ваканция, но в оставащото време сякаш, за да ти напомнят, че училището служи само да те измъчва, учителите се надпреварваха да изпитват и да дават контролни и класни.
Постоях още малко в леглото си, гледах през прозореца, когато чух ужасяващият звук от будилника. Това е! Колкото и да не ми се искаше, трябваше да ставам. Бавно отметнах завивките, обух си чехлите и тръгнах към банята, както правех всяка сутрин. Погледнах се в огледалото и се запитах: "Какво става с мен? Къде е онова весело момиче, чакащо с нетърпение утрешният ден, защото знае, че ще бъде изпълнен с радост?" А сега за мен всеки ден е още 12 часа, които трявa да преживея. И защо? Какъв е смисълът? Ами нощите? Вече ме е страх да затворя очи, за да не видя пак онзи човек - човекът, чието лице не се вижда, защото е покрито с качулка. Той се опитва да ми каже нещо... Само ако можех да си спомня какво. Може би тогава кошмарите ми щяха да спрат. Погледнах часовника. Беше 7:00, трябваше да тръгвам. Облякох се набързо и излязох от вкъщи.
Вече бях съвсем близо до училището,когато чух, че gsm-ът ми звъни. Без да се замислям вдигнах и преди да успея да кажа каквото и да било, чух нечий глас:
- Ако не си влязла още в час, по-добре не го прави! Просто ме изчакай пред входа - трябва да ти кажа нещо важно! - беше Антон - мой съсед и добър приятел.
- Защо?
- Не питай, просто ме изчакай там!
След това ми затвори. Седнах на стълбите пред входа и зачаках. Чудех се какво ли го тревожи толкова, че да ми каже да не влизам в час. Точно той - най-примерният ученик, който никога не закъснява и винаги си пише домашните! Обаче имаше ли значение? Каквато и да беше причината, очевидно беше, че няма да ходя днес на училище. А нали точно това исках...
Небето беше покрито с гъсти черни облаци и очаквах всеки момента да завали. Вярно е, че беше началото на юни, но все пак не би трябвало все още да има такива летни бури. Изведнъж ми стана студено... Необяснимо защо се уплаших. Някакъв вледеняващ ужас се промъкваше през вените ми, достигайки до сърцето. Затворих очи в опит да се поуспокоя: какво толкова това е само една буря? Но когато ги отворих, едва не изпищях. Пред мен стоеше някой: някой с черна качулка, така че не се виждаше лицето му. Толкова много заприлича на човекът от сънищата ми. Изведнъж непознатият каза:
- Хайде, ела! Чакат ни!
Тогава познах гласът му. Непознатия съвсем не ми беше непознат. Това беше Антон. Дори не успях да попитам кой ни чака. Той ме хвана за ръка и ме заведе до колата на баща си. Преди да се качим обаче се обърна към мен и каза:
- Ани, знам, че няма да ти е приятно да го чуеш, но...
- Но какво? - имаше нещо странно в начина, по който ме гледаше. Толкова спокойните му и така топли сини очи, сега изглеждаха някак... студени,тъжни... тревожни.
- Не е нищо сериозно, просто... Георги... Той... Блъснала го е кола, но ще се оправи - побърза да добави преди да съм осъзнала какво точно ми е казал - Добре е. Мисля, че има само счупен крак, но... той искаше да те види. Затова дойдох. Ела с нас в болницата - много ще го зарадваш.
Качих се в колата без да протестирам. Въпреки че знаех, че той е добре, все пак бях разтревожена. Георги беше моят най-добър приятел. На него можех да кажа абсолютно всичко и да бъда сигурна, че той ще ме разбере. Но вчера се скарахме. И двамата казахме неща, които не трябваше, крещахме си един на друг, както никога досега. И точно в този момент, докато седях в колата осъзнах колко безсмислено бе това. Не трябаше да позволяваме на нищо да разруши нашето приятелство, та нали с него се познавахме от... колко? Цял живот. Споделяхме си всичко, нямахме тайни един от друг. Трябваше да му се извиня... за всичко. Веднага щом го видя, ще го прегърна и ще му кажа колко много означава той за мен. Мислейки си така, забелязах, че върху стъклото на колата се е появила една дребна капчица. Скоро до нея застана друга. Подобно на тях в очите ми се появиха сълзи. Вече валеше пороен дъжд, така както сълзите се стичаха по лицето ми...
Когато стигнахме до болницата дъждът беше все толкова силен,гръмотевиците така оглушителни че не можех да чуя нищо друго освен тях.Колата спя и ние слязохме на паркинга.Той не беше далеч от болничната сграда,но все пак докато успеем да стигнем до там и тримата бяхме мокри до кости.Спряхме във фоайето и тогава Антон ми каза:
- Така... дошли сме тук за да зарадваме Георги, а ти изглеждаш така
все едно отиваме на погребение...
Отново не отговорих. Погледнах го с насълзени очи,след това се обърнах
към баща му, който в този момент питаше къде точно се намира стаята на Георги.
- Ето... вземи това - Антон ми подаде пакетче салфетки.
- Благодаря - промълвих аз.
- Хаха. Това е първата дума, която те чувам да казваш откакто те взехме от училището.
Смехът му никак не ми хареса. Как можеше да дори да се усмихва в такъв момент. Наш много близък приятел беше в болница и кой знае какво можеше да му се е случило.
- Стаята се намира на 3-тия етаж. Хайде, тръгвайте не ме гледайте така!
Отидете да видите как е вашият приятел.
- Добре,чичо Вальо и... благодаря ти, че ни докара.
- Няма нищо, малката...
Аз и Антон почти тичахме нагоре по стълбите и когато стигнахме до стаята той спря пред вратата, но не я отвори...
- Хей, знаеш ли... влез сама.
- Защо? Георги е наш приятел и много би се зарадвал да ни види... и двамата.
- Да, знам това, но повече би се зарадвал да види теб. Влез да го видиш как е,
А през това време аз ще изтичам навън да му взема нещо от близкото магазинче... Ако искаш кажи му, че ти си ме пратила.
- Хех, добре. Както искаш, но не се бави много.
-Няма, спокойно. До после.
-Чао, Тони.
Той се обърна и тръгна надолу по стълбите. Загледах се в него, докато се отдалечаваше и се замислих колко добър човек е той всъщност. Знаеше, че
вчера аз и Георги се скарахме и искаше да ме остави насаме с него, за да си оправим отношенията. Натиснах дръжката на вратата и бавно я отворих.
На леглото седеше той – моят най-добър приятел, човек, за когото бих направила абсолютно всичко. Не ме забеляза веднага, гледаше през прозореца и наблюдаваше дъжда. Аз не казах нищо, не исках да го стресна.
Чудех се за какво ли си мисли в този момент... На пръв поглед му нямаше нищо, като изключим гипсираният му крак. Тогава забелзях, че държи нещо в ръцете си. Някаква тетрадка може би... Опитваше се да напише нещо, но
очевидно не се справяше, причината беше, че има гипс и на едната ръка...
Как можах да не забележа още в самото начало? Това обаче не беше важно сега, трябваше да кажа нещо, да го заговоря да му обясня...
Докато разсъждавах така, изведнъж той каза:
- Ани... чудех се дали ще дойдеш. Нямах представа дали ще го направиш след това, което се случи вчера...
Отново без да кажа нищо отидох до него и го прегърнах.
- Исках да ти напиша бележка... нещо като извинително писмо и да го дам на Антон. Той каза, че ще дойде пак...
- Ах... Антон... той...
- Какво той?
- Няма значение, виж, много съжалявам за всичко, което казах вчера... Извинявай...
- Недей, Ани, аз бях виновен...
- Но, зарежи това! Не те попитах как си, как се случи това?
- Хаха, може да се каже, че и затова съм си виновен аз... След като се разделихме вчера, бях толкова ядосан от случилото се, че не внимавах как пресичам и следователно ме блъсна кола... Но, от всяка ситуация можеш да
си извадиш поука.
- И каква е поуката?
- Лично за мен е такава: не се карай за глупости с приятелите си, защото можеш да пострадаш от това.
При тези думи и двамата се засмяхме.
- Така и не ти казах колко много означаваш за мен, Георги. Не знам какво ще правя без твоето приятелство...
Някой отвори врата на стаята. Беше Антон и носеше кутия с бонбони:
- Да не би да ви преча...
- Не, ни най-малко - отговорихме двамата в един глас.
В този момент Героги се приближи до мен и ме целуна. Беше толкова неочаквано, че не можах да реаргирам:
- Обичам те, Ани... Влюбен съм в теб от много време, но нямах смелост да ти го кажа... Писмото, което исках да ти напиша... не беше само за да ти се извиня за вчера...
Вместо да отговоря на свой ред аз го целунах. Всъщност това, за което се скарахме вчера беше именно, защото едно момиче се закачаше с него, а аз...
аз просто ревнувах...
Така приключи цялата история... Тръгнах към вкъщи пеша, като още веднъш благодарих на Антон и чичо Вальо. Вече не валеше дъжд, времето
беше слънчево и приятно.
Тази вечер спах спокойно.Отново сънувах този странен човек с жълти очи,но този път...
- Мисля, че вече си разбрала, миличка.
- Да съм разбрала какво?
- Хайде сега. Тайната на живота.
- Тайната на живота?
- Именно, сега ми кажи каква е тя?
- Може би... може би: никой не може да живее без да има до него хора,
които да обича... които да го обичат...
- Браво.
- И... че не бива да се кара с тях поради каквито и да било причини... че трябва да си прощаваме един на друг.
- Точно така!
Отново този звук. Мразя го този будилник...
Ходех всеки ден до болницата докато Георги се възстанови напълно.
Може да се каже, че бях най-щастливото момиче на света. И вече нигока не видях в съня си този странен човек с жълти очи. И все пак... не можах да забравя, колко много ми приличаше Антон на този човек в онзи така далечен дъждовен ден...
- Трябва сама да го проумееш!
- Но как?
- Някой ден ще разбереш...
Отново се чу шумът от гръмотевица - неописуемо силен и разкъсващ небето. В този момент отворих очи и осъзнах, че се намирам в собственото си легло. Отново този сън. Какво ли трябва да означава? Вече в продължение на месец ме измъчва. Всяка нощ го сънувам: онзи странен човек, който се опитва да ми каже нещо. Но какво? Всеки път, когато се събудя имам чувството, че съм открила тайната, но... след миг осъзнавам, че не е така.
Протегнах се и погледнах през прозореца. Беше още тъмно. Светнах лампата, за да видя колко е часа - 6:20. След 10 минути алармата щеше да ме извести, че е време да ставам. Реших да се възползвам от малкото време, което ми остава и да се насладя на топлината на леглото си. Как не ми се искаше да ставам! Още един ден в училище. Скоро ще дойде ваканция, но в оставащото време сякаш, за да ти напомнят, че училището служи само да те измъчва, учителите се надпреварваха да изпитват и да дават контролни и класни.
Постоях още малко в леглото си, гледах през прозореца, когато чух ужасяващият звук от будилника. Това е! Колкото и да не ми се искаше, трябваше да ставам. Бавно отметнах завивките, обух си чехлите и тръгнах към банята, както правех всяка сутрин. Погледнах се в огледалото и се запитах: "Какво става с мен? Къде е онова весело момиче, чакащо с нетърпение утрешният ден, защото знае, че ще бъде изпълнен с радост?" А сега за мен всеки ден е още 12 часа, които трявa да преживея. И защо? Какъв е смисълът? Ами нощите? Вече ме е страх да затворя очи, за да не видя пак онзи човек - човекът, чието лице не се вижда, защото е покрито с качулка. Той се опитва да ми каже нещо... Само ако можех да си спомня какво. Може би тогава кошмарите ми щяха да спрат. Погледнах часовника. Беше 7:00, трябваше да тръгвам. Облякох се набързо и излязох от вкъщи.
Вече бях съвсем близо до училището,когато чух, че gsm-ът ми звъни. Без да се замислям вдигнах и преди да успея да кажа каквото и да било, чух нечий глас:
- Ако не си влязла още в час, по-добре не го прави! Просто ме изчакай пред входа - трябва да ти кажа нещо важно! - беше Антон - мой съсед и добър приятел.
- Защо?
- Не питай, просто ме изчакай там!
След това ми затвори. Седнах на стълбите пред входа и зачаках. Чудех се какво ли го тревожи толкова, че да ми каже да не влизам в час. Точно той - най-примерният ученик, който никога не закъснява и винаги си пише домашните! Обаче имаше ли значение? Каквато и да беше причината, очевидно беше, че няма да ходя днес на училище. А нали точно това исках...
Небето беше покрито с гъсти черни облаци и очаквах всеки момента да завали. Вярно е, че беше началото на юни, но все пак не би трябвало все още да има такива летни бури. Изведнъж ми стана студено... Необяснимо защо се уплаших. Някакъв вледеняващ ужас се промъкваше през вените ми, достигайки до сърцето. Затворих очи в опит да се поуспокоя: какво толкова това е само една буря? Но когато ги отворих, едва не изпищях. Пред мен стоеше някой: някой с черна качулка, така че не се виждаше лицето му. Толкова много заприлича на човекът от сънищата ми. Изведнъж непознатият каза:
- Хайде, ела! Чакат ни!
Тогава познах гласът му. Непознатия съвсем не ми беше непознат. Това беше Антон. Дори не успях да попитам кой ни чака. Той ме хвана за ръка и ме заведе до колата на баща си. Преди да се качим обаче се обърна към мен и каза:
- Ани, знам, че няма да ти е приятно да го чуеш, но...
- Но какво? - имаше нещо странно в начина, по който ме гледаше. Толкова спокойните му и така топли сини очи, сега изглеждаха някак... студени,тъжни... тревожни.
- Не е нищо сериозно, просто... Георги... Той... Блъснала го е кола, но ще се оправи - побърза да добави преди да съм осъзнала какво точно ми е казал - Добре е. Мисля, че има само счупен крак, но... той искаше да те види. Затова дойдох. Ела с нас в болницата - много ще го зарадваш.
Качих се в колата без да протестирам. Въпреки че знаех, че той е добре, все пак бях разтревожена. Георги беше моят най-добър приятел. На него можех да кажа абсолютно всичко и да бъда сигурна, че той ще ме разбере. Но вчера се скарахме. И двамата казахме неща, които не трябваше, крещахме си един на друг, както никога досега. И точно в този момент, докато седях в колата осъзнах колко безсмислено бе това. Не трябаше да позволяваме на нищо да разруши нашето приятелство, та нали с него се познавахме от... колко? Цял живот. Споделяхме си всичко, нямахме тайни един от друг. Трябваше да му се извиня... за всичко. Веднага щом го видя, ще го прегърна и ще му кажа колко много означава той за мен. Мислейки си така, забелязах, че върху стъклото на колата се е появила една дребна капчица. Скоро до нея застана друга. Подобно на тях в очите ми се появиха сълзи. Вече валеше пороен дъжд, така както сълзите се стичаха по лицето ми...
Когато стигнахме до болницата дъждът беше все толкова силен,гръмотевиците така оглушителни че не можех да чуя нищо друго освен тях.Колата спя и ние слязохме на паркинга.Той не беше далеч от болничната сграда,но все пак докато успеем да стигнем до там и тримата бяхме мокри до кости.Спряхме във фоайето и тогава Антон ми каза:
- Така... дошли сме тук за да зарадваме Георги, а ти изглеждаш така
все едно отиваме на погребение...
Отново не отговорих. Погледнах го с насълзени очи,след това се обърнах
към баща му, който в този момент питаше къде точно се намира стаята на Георги.
- Ето... вземи това - Антон ми подаде пакетче салфетки.
- Благодаря - промълвих аз.
- Хаха. Това е първата дума, която те чувам да казваш откакто те взехме от училището.
Смехът му никак не ми хареса. Как можеше да дори да се усмихва в такъв момент. Наш много близък приятел беше в болница и кой знае какво можеше да му се е случило.
- Стаята се намира на 3-тия етаж. Хайде, тръгвайте не ме гледайте така!
Отидете да видите как е вашият приятел.
- Добре,чичо Вальо и... благодаря ти, че ни докара.
- Няма нищо, малката...
Аз и Антон почти тичахме нагоре по стълбите и когато стигнахме до стаята той спря пред вратата, но не я отвори...
- Хей, знаеш ли... влез сама.
- Защо? Георги е наш приятел и много би се зарадвал да ни види... и двамата.
- Да, знам това, но повече би се зарадвал да види теб. Влез да го видиш как е,
А през това време аз ще изтичам навън да му взема нещо от близкото магазинче... Ако искаш кажи му, че ти си ме пратила.
- Хех, добре. Както искаш, но не се бави много.
-Няма, спокойно. До после.
-Чао, Тони.
Той се обърна и тръгна надолу по стълбите. Загледах се в него, докато се отдалечаваше и се замислих колко добър човек е той всъщност. Знаеше, че
вчера аз и Георги се скарахме и искаше да ме остави насаме с него, за да си оправим отношенията. Натиснах дръжката на вратата и бавно я отворих.
На леглото седеше той – моят най-добър приятел, човек, за когото бих направила абсолютно всичко. Не ме забеляза веднага, гледаше през прозореца и наблюдаваше дъжда. Аз не казах нищо, не исках да го стресна.
Чудех се за какво ли си мисли в този момент... На пръв поглед му нямаше нищо, като изключим гипсираният му крак. Тогава забелзях, че държи нещо в ръцете си. Някаква тетрадка може би... Опитваше се да напише нещо, но
очевидно не се справяше, причината беше, че има гипс и на едната ръка...
Как можах да не забележа още в самото начало? Това обаче не беше важно сега, трябваше да кажа нещо, да го заговоря да му обясня...
Докато разсъждавах така, изведнъж той каза:
- Ани... чудех се дали ще дойдеш. Нямах представа дали ще го направиш след това, което се случи вчера...
Отново без да кажа нищо отидох до него и го прегърнах.
- Исках да ти напиша бележка... нещо като извинително писмо и да го дам на Антон. Той каза, че ще дойде пак...
- Ах... Антон... той...
- Какво той?
- Няма значение, виж, много съжалявам за всичко, което казах вчера... Извинявай...
- Недей, Ани, аз бях виновен...
- Но, зарежи това! Не те попитах как си, как се случи това?
- Хаха, може да се каже, че и затова съм си виновен аз... След като се разделихме вчера, бях толкова ядосан от случилото се, че не внимавах как пресичам и следователно ме блъсна кола... Но, от всяка ситуация можеш да
си извадиш поука.
- И каква е поуката?
- Лично за мен е такава: не се карай за глупости с приятелите си, защото можеш да пострадаш от това.
При тези думи и двамата се засмяхме.
- Така и не ти казах колко много означаваш за мен, Георги. Не знам какво ще правя без твоето приятелство...
Някой отвори врата на стаята. Беше Антон и носеше кутия с бонбони:
- Да не би да ви преча...
- Не, ни най-малко - отговорихме двамата в един глас.
В този момент Героги се приближи до мен и ме целуна. Беше толкова неочаквано, че не можах да реаргирам:
- Обичам те, Ани... Влюбен съм в теб от много време, но нямах смелост да ти го кажа... Писмото, което исках да ти напиша... не беше само за да ти се извиня за вчера...
Вместо да отговоря на свой ред аз го целунах. Всъщност това, за което се скарахме вчера беше именно, защото едно момиче се закачаше с него, а аз...
аз просто ревнувах...
Така приключи цялата история... Тръгнах към вкъщи пеша, като още веднъш благодарих на Антон и чичо Вальо. Вече не валеше дъжд, времето
беше слънчево и приятно.
Тази вечер спах спокойно.Отново сънувах този странен човек с жълти очи,но този път...
- Мисля, че вече си разбрала, миличка.
- Да съм разбрала какво?
- Хайде сега. Тайната на живота.
- Тайната на живота?
- Именно, сега ми кажи каква е тя?
- Може би... може би: никой не може да живее без да има до него хора,
които да обича... които да го обичат...
- Браво.
- И... че не бива да се кара с тях поради каквито и да било причини... че трябва да си прощаваме един на друг.
- Точно така!
Отново този звук. Мразя го този будилник...
Ходех всеки ден до болницата докато Георги се възстанови напълно.
Може да се каже, че бях най-щастливото момиче на света. И вече нигока не видях в съня си този странен човек с жълти очи. И все пак... не можах да забравя, колко много ми приличаше Антон на този човек в онзи така далечен дъждовен ден...
© Лили Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Разказ с хубав край.Много ми хареса!!!Браво,Лили!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
