На един висок хълм, сред красотата и очарованието на Южна Франция, белеят кулите на старинен замък. Отдалече изглежда безлюден, сякаш никой не живее в него. Високите каменни стени и тясната павирана пътека, водеща до масивна желязна порта напомнят на декор от приказка. От високите бойници над портата се открива красива панорамна гледка към околността. Вижда се виещата се снага на асфалтов път водещ към замъка, а по терените от двете му страни зреят лозя. Долу в ниското има малко езеро, в което плуват диви патици и крясъците им се чуват надалеч. Късна пролет е и във въздуха се усещат първите топли ласки на идващото лято. По пътя към замъка приближава автомобил.
     Надвесила съм се от прозореца на автомобила и се радвам на прекрасната гледка. За първи път идвам във Франция и се надявам да не е последен. Знам езика и се интересувам от средновековна история. Замъкът е точното място за задоволяване на любопитството и разширяване на кръгозора. Отивам на гости при леля ми и ще прекарам лятото в непозната среда, сред приказен декор. Тя е сестра на майка ми и не са се виждали от десет години. Изпълнена съм с мечти за приказно лято и приключения. От онези, дето ги има в рицарските романи. Не знам дали ще срещна красив рицар. Знам, че ако това се случи, искам аз да съм дамата на сърцето му. Момичешки мечти, а годините ми са над двадесет.  Идвам за да науча повече за средновековието, а въображението ми пише романтични сценарии. Леля ме е виждала на снимка от преди пет години , аз я видях за последно  преди десет. 

Старинният автомобил, с който пристигам намалява скоростта пред вратата на замъка. Тежката порта бавно се отваря с пронизително скърцане, колата влиза в двора и плавно спира пред парадния вход. На широката площадка пред вратата стои иконом в строга униформа, а до него е застанала възрастна жена в черна дантелена рокля. В ръката си държи ветрило и леко си вее. Отварям вратата на автомобила и  жената тръгва по стълбите надолу .
- Венера, дъще, добре дошла!...Най-сетне! -  прегръща ме, после ме оглежда. - Станала си красива колкото богинята на която си кръстена! Аз очаквах малко момиче, а виждам истинска жена!
- Но, лельо Клара, моля те! - смущавам  се и я поглеждам плахо. - Минаха само пет години!...
- Вярно! Но патето, която видях тогава, сега е красив лебед! - говори развълнувано  и ме повежда по стълбите към замъка.  - Ела, да влезем   и всичко ще ми разкажеш! Жан, ще внесе багажа ти!...
   Леля Клара живее от дълги години в замъка. Запознала се е с покойния си съпруг по време на една екскурзия до Франция. Двамата  са били на възраст,  в която страстната любов отстъпва място на нуждата от близък човек и спътник в живота. След кратко колебание тя става новата стопанка на замъка. Графът е овдовял и има син, с когото тя бързо се сприятелява и се научава да бъде графиня. След смъртта на графа тя поема грижата за замъка, заедно с доведения си син. Вековната му история често води любопитни туристи и след време Клара започва да пуска вътре групи, да ги развежда и да им разказва историята на замъка. Така  се чувства пълноценна и удовлетворена, а замъка се превръща в туристическа атракция.
                     С леля седим в големия салон за приеми. По стъклата на прозорците има красиви витражи, а мебелите, с извитите си форми и бляскава тапицерия напомнят за едно отминало вече време. По стените висят големи семейни портрети и оръжия от различни епохи. В голямата камина гори огън, а върху нея е строена армия от оловни войници. Икономът сервира чая и се оттегля, и леля започва да разпитва.
- Е, как е сестра ми? Не сме се виждали от десет години! Когато ми се обади и попита дали може да дойдеш за лятото, много се зарадвах!...
- Добре е, лельо, все същата! Разпитва, съветва, настоява и все се притеснява! Благодари ти, че ме прие в дома си!...
- Какво говориш, дъще, за мен е удоволствие! Времето между тези четири стени минава бавно и няма много възможности за развлечение!  Това лято ти ще ми правиш компания! - и гали  бузата ми.
- За мен престоя тук е много важен! Искам да усъвършенствам езика и да опозная средновековната култура! Тя е толкова интересна и вълнуваща! За това съм тук!- отговарям с вълнение.
- Знаеш ли, тук често идват туристи. Искаш ли да се заемеш с тях като техен екскурзовод? Ще има с какво да се занимаваш през лятото и какво да научиш!...
- Дадено! - съгласявам  се веднага.
В салона  влиза млад мъж. Облечен  е спортно, с преметнат през раменете фин пуловер.
- Клара, тук ли си? -  и ме поглежда изненадано. - Това сигурно е племенницата, която очакваше?!
- Пиер, това е Венера! - представя  ме Клара, а после представя и него. - А това е доведеният ми син!
Пиер хваща ръката ми и леко я докосва с устни. Навеждам смутено глава и бързо я дръпвам.  
- Това означава, че сме нещо като братовчеди така ли , Клара? - шегува се той и се смее. - Извинете ме, но днес имам много работа, чакат ме! - и  тръгва към вратата.
- И не закъснявай за вечеря! - вика след него Клара и ме поглежда. - Не му обръщай внимание, той си е такъв! Експанзивен , нетърпелив, но се справя чудесно с бизнеса ни. С времето ще го опознаеш! Сега иди се настани и си почини!
Влизам в стаята си и я оглеждам. Просторна е  и с малко мебели. От продълговатият прозорец с дебела желязна решетка струи слаба светлина. Леглото е много високо, заобиколено с ефирен прозрачен балдахин. Качвам се  на дървеното стъпало и сядам на него. Галя двете пухени възглавници и  забелязвам старинния портрет на стената. Оттам ме  гледа образ на млада жена, с едва забележима  усмивка и тъжен поглед. От облеклото й личи, че е била знатна дама Правя реверанс пред картината и се разсмивам. Отвън  ръмжи автомобил, затова  тичам до прозореца и го отварям. Пиер сяда в колата и потегля по алеята. Погледнат от високо, двора прилича на старинна гравюра. В средата му има изящен мраморен фонтан, а цветните алеи около него наподобяват дантела. По зелената морава се разхождат няколко пауна, а встрани от нея стои красива разпрегната каляска. Завъртам се и  танцувам из стаята.
                                Очаквам с нетърпение първата вечеря в замъка и се вълнувам. Обличам  рокля, с падащо на гърдите  деколте и слизам в трапезарията. Освен домакините там присъстват мъж и жена, облечени във вечерни тоалети. Става ми неудобно. Пиер явно усеща каква е причината, хваща ме за  ръка и ме представя на гостите.
- Това е моята почти братовчедка Венера и тази вечер е очарователна! Ще гостува в дома ни цяло лято и ще имате време да се опознаете. - представя ми и гостите. - Това е моята годеница Мишел и най-добрият  ми приятел, Клод, но се пази от него! Истински Дон Жуан е!...
Смеем се  и сядаме около трапезата.  Наблюдавам обноските   на сътрапезниците и улавям  погледите, които си разменят Мишел и Клод. Леля е  забелязала притеснението ми и ме  окуражава с думи.
-   Когато дойдох тук преди години, се чудех защо слагат на масата толкова много прибори! После разбрах и свикнах, ама трудно! - говори мило  и гали ръката ми.
- А в  началото са се хранили само с дървени лъжици! - намесва се и Пиер. - Дори не са познавали вилицата!...
- Откъде знаеш?... - включвам се импулсивно.
- Четох го в някаква книга. Интересувам се от история! - усмихва се добронамерено.
- Аз също и много бих искала да науча повече за средновековието! - отвръщам разпалено.
- На твоята възраст с нищо сериозно ли не си се занимавала? - пита ме с ехидна усмивка Мишел и всички я поглеждат с укор.
- А ти на твоята възраст какво си постигнала, Мишел?... - избухва Пиер неочаквано. - Освен, че се сгоди за мен и успешно харчиш парите на родителите си?!... - говори   иронично.
В салона отново става тихо. Навела съм глава и гледам в земята.
- Стига, братле! Не бъди груб! Тя не искаше да каже нищо лошо, просто не се изрази правилно!... - защитава я Клод.
- Добре, достатъчно, нека продължим с вечерята! - моли  Клара и се обръща към Пиер. - А ти ще покажеш на Венера библиотеката ни. Тя ще се занимава с туристите това лято. Нека чете колкото иска! 
- Така ли? - пали се Пиер. - Още след вечеря ще  я покажа, а ти ще я запознаеш с предците от портретите в замъка.
От цялата вечер  разбирам, че Мишел е глезена дъщеря на богати родители, чието поведение не подхожда на възрастта й. Разбирам също, че Клод твърде разпалено я защитава , а в отношението на Пиер към нея има студенина и  раздразнителност. Сякаш неин годеник е Клод. А Пиер е възпитан, с хубави маниери и добри обноски. Мил и усмихнат млад мъж. Симпатичен и любезен, с хубаво телосложение и правилни черти. Мисля си, че можем да бъдем приятели и  да разговаряме свободно. След вечеря отиваме в библиотеката. В огромната стая, по всички стени до тавана има рафтове с книги, а в средата й е поставено масивно бюро и голямо старинно кресло.
- Тук ще намериш цялата история на замъка, от основаването му до днес. И още много любопитна история.-  говори уверено. - История пълна с войни и смърт, с любов и надежда, с щастие и скръб. Чети и ако имаш въпроси, аз съм насреща!... 
Обикалям стаята и галя с ръка книгите. Пиер мълчи и ме гледа. Следи ме с поглед, изучава ме. Какво толкова забележително има в мен?...
- Човек може да се изгуби тук! - казвам замечтано. - Ще ми трябват години за да прочета тези книги, но ти ще ме насочиш нали? - и го гледам невинно. Той ме гледа различно и мълчи.  Погледът му е толкова изразителен, че ми става  неудобно и бърборя  бързо. - В стаята ми има портрет  на млада жена. Коя е тя?...
Пиер слиза  от бюрото и роши косата си с нервен жест.
- Това е лейди Мариан. Историята на нейната нещастна любов се е предавала от поколение на поколение. Някой път ще ти я разкажа. -  и тръгва към вратата. Хващам ръката му.
- Моля те разкажи ми я сега? -  и  продължавам да я стискам  несъзнателно. Пускам я. - Извини ме!...
- Не се извинявай, усещането е приятно ! - притеснява ме  още повече. - Можеше да държа ръката ти и да ти говоря за любов! -  съвсем ме  обърква с думите си. - Да седнем на бюрото и ще ти разкажа.
Вдига ме и ме  слага на бюрото да седна и сяда до мен. 
- Лейди Мариан е наша далечна родственица. Била е много красива, но я омъжили насила за стар и болен благородник, както повелявала традицията. Но тя вече била влюбена в Жерар, благородник от съседния замък. Двамата се срещали тайно, но съпруга й разбрал и  решили да избягат. Една нощ Жерар преметнал въже през каменния зид на замъка и се изкачил на бойницата над портата, за да й помогне, да се прехвърли през стената. Съпруга й гледал от терасата и когато тя изкачила стълбите и стигнала до Жерар, вдигнал арбалета си и стрелял. Но вместо да уцели Мариан, той погубил любимия й. Като видяла как той умира, тя се хвърлила от бойницата и се самоубила. С времето замъка на Жерар опустял и сега е в руини. Някой ден ще ти го покажа...- Пиер пляска с ръце и се усмихва.
- История като в приказките! - въздишам тъжно.
- Понякога и аз се чувствам като нея!... -  отговаря тъжно.
- Не те разбирам!... -  учудена съм.
- Остави!... Не ми обръщай внимание!... Да се връщаме в трапезарията... - скача и тръгва към вратата.
В салона е само леля Клара.
- Къде изчезнахте всички? Оставихте ме тук сама!...
- Мишел и Клод къде са? - пита  Пиер.
- Клод си тръгна, а Мишел излезе да се разходи, но още я няма!...
- Аз също ще се поразходя! - извинявам се и  излизам.
На двора е тихо. Встрани от замъка се чува цвилене на коне и  тръгвам натам. Отзад виждам  конюшня. Цвиленето на животните става по -силно и тревожно. Отварям вратата и тихо влизам. Вътре е тъмно. От дъното на коридора се чува шум  и тих шепот. Решавам, че някой от прислугата се забавлява и излизам. Смешно ми е.

            Закусваме   и Клара ме пита:
- Хареса ли ти библиотеката, дъще? Пиер ти е обяснил всичко, нали?... - и поглежда към него.
- Разбира се! Ако има нещо неясно ще ни попита! - отговаря й възпитано. - Знаеш ли, разказах й историята на лейди Мариан!...
- От първият ден за любов ли й говори? - шегува се Клара. - А каза ли й, че всяка година организираме празник посветен на нея  и пресъздаваме историята й?
- Това съм пропуснал! Ти ще й разкажеш, аз трябва да тръгвам! - прави няколко крачки, после спира и спонтанно ми предлага. - Ако искаш ела с мен! Ще ти покажа лозята и винарната!
- Добре, ще ми бъде интересно! - съгласявам се веднага.
Клара наблюдава и двама ни. Забелязала е погледите  и притеснението ни. Пиер  излиза и тя ме настъпва с думи.
- Виж, дъще, тук нравите и възпитанието са по-различни!...Не се подлъгвай по маниерите и обноските на Пиер. Понякога е буен, взривоопасен, но има добро сърце и нежна душа. Може би ти изглежда като рицаря на бял кон?!...Всъщност, нека повторя, че е сгоден за Мишел макар, че не съм сигурна в любовта му към нея! Не се подлъгвай!...
- И ще се ожени като лейди Мариан? - питам глупаво.
- Това няма нищо общо!Слушаш ли ме?...Донякъде е въпрос на бизнес! Замъка не може да се издържа само от туристи, трябват инвестиции! И той добре знае това! Хайде сега, тръгвай!...- гледа сърдито.
Лозята в околността са млади, с увиснали до земята едри гроздове и големи перлени зърна. Вървим между редовете и разговаряме.
- И какъв е този празник, за който говореше леля? - моите мисли са с предимство.
- Ти май си обсебена от тази история? Това е характерно за момичетата на твоята възраст! - смее се на романтичката в мен. - На този ден съчетаваме миналото с настоящето. Пресъздаваме нейната история и в същото време продаваме вината си! Това е бизнес!...
Гледам замечтано в далечината. На някой от облаците съм.
- Тук ухае така хубаво!...На лято, на вино, на...
- ...любов! - продължава  мисълта ми.
- Защо го каза така ? -  сърдя се.
- Ами досега говорехме за любов, а виното е питието на любовта! И ти носиш името на богинята на любовта, и си хубава като нея!...Нещо такова!... - поглежда ме  смутено. - Ела, ще ти покажа избата! Не ми обръщай внимание! Понякога говоря повече отколкото искам!...- намира оправдание.
                      Мишел и Клод са постоянни гости на трапезата в замъка. Дразня се от предвзетото поведение на Мишел и глупавите закачки на Клод. Опива се  да флиртува с мен, но  усещам, че не е искрен, по-скоро ме използва като параван. Най-изненадващо за мен е отношението на Пиер към годеницата му. Липсва нужното внимание и лъха  безразличие. По-скоро Клод и Мишел  приличат на годеници.  Не мога да си обясня ситуацията, но ме гложди  неясно съмнение. След поредната вечеря  излизам навън и  тръгвам към конюшнята. Сякаш някой ме тегли натам. Конете тихо цвилят.     Влизам, за да проверя дали всичко е наред. Правя няколко крачи и от дъното на коридора пак  чувам  шепот. 
- За тия двамата почивен ден няма ли?... - ядосвам  се и излизам от сградата.
                          Заниманията с история запълват  времето ми. Развеждам и туристи. Назубрила съм полезната информация и ги омагьосвам с вълнуващи истории. Леля кима доволно. Клод и Мишел идват и си отиват. Рядко виждам Пиер , но мисля за него и за това, което ми каза леля. Привлича ме неговата непринуденост и добрите маниери, отдалечава ме  ангажимента му  към Мишел.  Разсейвам мислите си с книгите. Една късна вечер  обикалям безцелно около замъка и откривам  малко гробище. Нощта е ясна и луната осветява пътеката, водеща до малка крипта. Вратата й е отворена и се вижда слаба светлина. До мраморният саркофаг в средата седи леля Клара и тихо  говори.
- Той няма да научи, скъпи! Тази тайна е само между мен, теб и доктор Андре! Пиер винаги ще бъде твой син и на графинята, нищо, че истинската му майка е Жозефин! Тази тайна много ми тежи и на теб не ти беше леко!...Прости ми, Господи! - и се кръсти.
- Коя е Жозефин?... - издавам се неразумно.
Леля се  спуска  към мен и стиска здраво раменете ми.
- Какво чу?...Кажи ми какво чу? - пита отчаяно.
- Чух те да споменаваш Жозефин и ми стана интересно! - лъжа преднамерено. 
- Това е история, която отдавна е погребана!...Обещай ми никога да не споменаваш името й!...Иначе ще се случат ужасни неща!... - гледа ме с тревожни очи.
- Обещавам, лельо!...- успокоявам я.
Прибирам се в стаята си с първата тайна на замъка. Пиер е син на графа от негова любовница, но не знае истината. Как се е случило всичко и защо, нямам представа. Лягам  на леглото и говоря на  портрета от стената.
- Е, лейди Мариан, тук има още загадки за разрешаване!... - гася лампата, без да предположа , че скоро ще науча още  неподозирани тайни.
Пиер ме причаква  в салона и направо пита:
- Избягваш ли ме или така ми се струва?...
- И защо да те избягвам?  Аз имам задължения, ти също! Просто пътищата ни не се пресичат! - говоря студено.
- Тогава довечера да поговорим в библиотеката, става ли? - предлага  отривисто.
- Виж, Клод и Мишел пак ще са тук и ако ние двамата изчезнем, какво ще си помислят?... - разумна съм, но ми идва да литна.
- Тях не ги мисли!... Те винаги намират начин да се забавляват, дори и без нашето присъствие! 
След вечеря Клод и Мишел излизат  да се разходят около замъка, а Пиер ми прави знак  и също излиза. Леля Клара е неспокойна. Предполагам каква е причината и не греша.
- Скъпа, добре ли се чувстваш при нас? Доволна ли си от престоя? - започва общо. - Нали не си забравила какво ми обеща?...Много е важно!...- продължава конкретно.
- Казах ти да не се притесняваш! Това е ваша тайна, вие си знаете! - успокоявам я отново. - Ще се кача до стаята си и се връщам! - и излизам от салона. По коридора към мен  приближава иконома и  го спирам с въпрос.
- Жан, знаете ли коя е Жозефин?... Чух да споменават името й, но не разбрах!... - правя се на разсеяна. 
Икономът се покланя и отговаря:
- Тя е била икономка в замъка и доколкото съм запознат, май е починала, когато се е родил младия граф! Извинете ме! - и продължава по пътя си, а аз влизам в библиотеката.
 Пиер се устремява  към мен и хваща ръцете ми .
- Липсваше ми!... - вцепенява ме с думи.
- Но защо? - недоумявам и се дърпам. 
- Защото общуването с теб е приятно! Харесва ми да сме заедно! - вълнува се  и това негово състояние ме  тревожи.
- Аз по цял ден съм тук и се виждаме често! - отговарям безизразно.
- Да, но си далече от мен!... - вцепенява ме отново.
- И така е редно, Пиер! Ти си с Мишел, имаш задължения, приоритети и не ги пренебрегвай!... - много съм сериозна.
- Говориш като Клара! - дразни се и ентусиазма изчезва..
- Аз съм нейна племенница, забрави ли?...А този разговор тръгва в непозволена посока! - и излизам от стаята.
                                      Не разбирам какво точно се случи в библиотеката. Терзаят ме предположения и предчувствия. Пиер се държи странно, говори с намеци, гледа ме с премрежен поглед. Приятно е, но и смущаващо. Дошла съм да чета исторически трудове, а не да пиша любовен роман. Пиер ми въздейства по мистичен начин. Омагьосва ме бавно и решавам да не се поддавам. Леля беше пределно ясна. Предупреди ме. Сърцето ми обаче казва друго. Задъхва ме и препуска диво. Излизам  на двора, стигам тичайки зад  замъка и спирам пред конюшнята. Конете удрят с копита по земята и силно цвилят. Досещам се каква е причината. Влизам в сградата и тръгвам по коридора. Почти в края, от един празен хангар чувам познат глас, после още един.
- Обичам да ме любиш така, като дявол!... - говори женският глас.
- Защо, той как те люби?... - пита мъжкият глас.
- Не бъди циничен!... - хили се женският глас.
- Добре, но започва да ми писва! Сякаш съм расов кон за разплод!...- самодоволен е мъжкият.
- А аз съм кобила готова за оплождане!...Люби ме, нямаме много време!... - похотлив е женският.
Повдигам се и поглеждам в хангара, но Мишел и Клод не ме забелязват. Излизам тихо  и тръгвам към замъка. В ума ми се блъскат  гняв и обида, съжаление, но и решителност. На стълбите  пред замъка седи  Пиер.
- Защо избяга така?...- иска обяснение.
- Исках да се разходя и да помисля!...Впрочем, нещо става в конюшнята! Конете са много неспокойни, иди погледни, ако искаш!...- пращам го в устата на дявола.
Пиер клати глава и тръгва натам. Изчаквам няколко минути, чувам първите крясъци и влизам в замъка. Прибирам се в стаята си смутена и объркана. Питам се дали постъпих правилно. Това, което причиняват на Пиер най-близките му хора е ужасно и гнусно, а той не го заслужава. Обикалям стаята и разсъждавам, нервнича.  Някой тихо чука на вратата  и веднага отварям. На прага стои Пиер, с влажни очи и болезнено изражение.
- Защо го направи?...Защо ме изпрати в там?...- недоумява.
- Защото  такива неща не трябва да  се случват!...Поне не по този грозен и долен начин!...А и ти не го заслужаваш! -  обяснявам постъпката си смутено. 
 Очаквам да се развика и да ме обсипе с обидни думи. Търся още думи за оправдание. Нахлух в личното му пространство. Вместо това получавам прегръдка. Получавам и най-сладката мъжка целувка. Дълга и проникновена. Затворила съм очите си и усещам как другите устни превземат моите, притискат се и спират дъха ми. Вълшебни са. Чувствени и кадифени. Горещи и нежни. И нямат насита. Аз също.
- Благодаря ти! - прошепва Пиер и попива с пръсти влагата от устните ми.
За какво благодари?...

                                          Раздвоена съм. Разумна и неразумна. С разума сме на различни мнения относно чувствата. Предпочитам да съм неразумна. Харесвам Пиер и избирам чувствата. Ще чета исторически книги и ще пиша и романа си. Внезапното изчезване на Клод и Мишел от замъка озадачава Клара.
- Скъпи, напоследък не виждам Клод и Мишел! Проблем ли има?...- разпитва един ден Пиер.
- Да кажем, че не случих на приятел и годеница! - отговаря неясно.
- Ще ми разкажеш ли? - моли с тревога . 
Той разказва накратко за случката в конюшнята.
- Не мога да повярвам, че годеницата ти и най-добрия ти приятел зад гърба ти,...и в дома ти... - не довършва изречението. - И сега какво?...
- Те остават в миналото, ние в настоящето и продължаваме напред! Ако не беше Венера, кой знае докога щяха да ме правят на глупак!...
- Но, как?! - изненадана е.
- Случайно!...Случайността понякога ни показва къде грешим и ни насочва в правилния път! И Венера го откри!...- и ме поглежда.
- Тогава и ти открий своя! - прегръща го майчински.
Чувствам се  виновна за тъгата в очите на Пиер. Сякаш нещо в него се скъса и въпреки целувката не търси близостта ми. Леля ме успокоява и твърди, че Пиер ще превъзмогне болката и ще се съвземе, но му е нужно време.
              Бродя  из коридорите на замъка. Откривам малко извито стълбище и тръгвам нагоре. Стигам до  площадка, над която се вижда една от  кулите на замъка, а отстрани забелязвам малка дървена врата. Натискам дръжката и зад мен чувам глас. 
- Тази стая е заключена още от раждането ми!...
Обръщам се и поглеждам  Пиер. В очите му има болка и ми се иска да го прегърна. Той  взема от касата над вратата малък ключ и отключва стаята. Хваща ме за ръката и влизаме вътре. Стаята е малка и тъмна, с едно легло и маса, върху която има  кана и леген. В единият край до стената е облегнат стар счупен стол, а на стената над леглото виси кандило.
- Тук ме е родила майка ми, а после е починала! - шепне Пиер. - Баща ми много се измъчваше и често се усамотяваше тук. Казваше, че душата му се е разполовила и не допускаше никой в стаята. Затова и до днес стои заключена...Понякога идвам тук и се питам защо така ме е оставила мама!...Познавам я само от портрета в стаята на татко! - говори отчаяно и с горчивина.
Хвърлям се  в него и го прегръщам. Знае само част от истината, която аз научих случайно. Нямам право  да  я разкрия.  Стиснал ме е в прегръдката и усещам преливащата топлина на телата ни. Ръцете му обхождат гърба ми, спускат се надолу с осезаем натиск. Впиват се  в кожата и тръпна. Отдавам му устните си. Искам да ме целува. Ненаситно. Правим любов с устните. Изнемогваме.  Допирът слепва  кожата, откъсва я  и мъркащите звуци преминават в стон. Влече ме чувството за неутолима жажда. Телата се притискат и възбудата наклонява везните в обща посока. Предизвиква страстта. Разумът изтича.
- Спри, Пиер, нека не се поддаваме на емоциите! В момента и двамата не мислим разумно!... - връщам си разума.
- Права си!... Извини ме!... -  осъзнава се, а аз напускам стаята..
                             
                                   Тайната на замъка започна да ме притеснява. От една страна е обещанието дадено на Клара, а от друга, чувствата ми към Пиер. Вече няма шанс да бъдем само приятели. Мисля за него по съвсем различен начин. Липсва ми, търся го, прегръщам го при всеки удобен случай.  И той не е безразличен. Целувките бяха достатъчно красноречиви. Обмислям да поговоря с Клара и да я убедя да разкаже всичко на Пиер.  А всъщност не знам, че цялата истина е много по-страшна и зловеща.

                                         На празника на лейди Мариан, в двора на замъка е пълно с хора. По поляната рицари в блестящи доспехи   разхождат расови коне. Пред замъка чака впрегната в четири  бели коня каляска, с кочияш в старинна ливрея. Гостите, облечени в старинни костюми бавно се разхождат наоколо и разговарят, а от балконите висят фамилни и бойни знамена. Тази година ролите на лейди Мариан и Жерар са поверени на мен и Пиер. Двамата се споглеждаме с усмивка и нервно крачим из салона, а Клара ни успокоява.
- Пиер, не ти е за първи път и не се дръж като дете!...Венера, знам, че се вълнуваш, но познаваш историята и ще се справиш!...Хайде, да вървим! -  и ни бута пред себе си.
                       На двора се чуват викове и  аплодисменти, и настъпва тишина. От терасата прозвучават фанфари и театъра започва. Пиер се изкачва на бойницата и застава горе, а аз тръгвам по стълбите след него. На последното стъпало покрай мен прелита стрела и  виждам как Пиер пада, а на гърдите му се появява  голямо петно от кръв.
- Боже, този идиот от терасата наистина го уцели! - обезумявам  и се хвърлям към Пиер. Прегръщам го, а целувките ми се редуват със задъхани думи. - Моля те, отвори очи, какво ти направи оня малоумник? Ще го убия! - и продължавам да го целувам. - Нека това не е истина! Как ще го преживея?...Господи, колко те обичам!... - говоря без дъх.
Пиер отваря очи и се усмихва. Отчаяният  монолог и  искреност  го забавляват.
- Успокой се, нищо ми няма! - говори смеейки се . - Това е театър, но ако така ще ме целуваш, скоро няма да се събудя!  - поваля ме върху себе си и превзема устните ми. Целува страстно.
- Как не те е срам!...Помислих, че онзи наистина те е ранил!...Ти си луд!... - цупя се и се проклинам за глупостта си.
- Луд съм и има защо! - отговаря ми и се изправя. - Хайде, не чуваш ли виковете? Днес ние сме звездите на театъра!...
Надничаме от  бойницата и избухват аплодисменти. Пиер ме прегръща и ме целува  пред очите на публиката.
- Още съм в ролята!... - шепне с усмивка.- Нека не разочароваме публиката!... - и продължава да ме целува.
Вечерният прием е в разгара си. Гостите шумно разговарят помежду си, а иконома обикаля с голям поднос и предлага чаши с шампанско. Във въздуха още витае духа на празника и в думите на присъстващите има възторг и възхищение. Клара обикаля гостите, спира за малко и вдига чаша. Стоим с Пиер в  единия край на салона  и тя идва при нас. 
- Деца, денят беше прекрасен, а празника вълнуващ! -  вдига наздравица, а решава да се пошегува. - И двамата сте много добри актьори! Целувката на бойницата изглеждаше като истинска!...
- Тя беше истинска! - уверява я Пиер. - Венера е по-добра актриса от мен!  Трябваше да я чуеш как шепне, че ме обича! Звучеше много убедително! -  гали ме с поглед, аз го бутам  да замълчи.
- Така ли? - преструва се на изненадана леля. - Значи в този замък няма да има повече драми! - и вдига отново чашата си.
                      Пиер  изпраща гостите пред замъка и разговаря с тях. В малката трапезария леля  и Доктор Андре тихо спорят. Вървя по коридора и чувам гласовете им. Спирам встрани до вратата.
- Моля те, Андре, нека не правим нищо! Това ще съсипе Пиер , няма да го преживее! - настоява леля.
- Разбери, аз съм вече на възраст и не ми остава  много! Обещах на Жозефин един ден да му кажа коя е истинската му майка! Обещах и на Графа, че когато Пиер навърши тридесет години ще му разкажа цялата истина за онази трагична нощ! - убеждава я тъжно доктора.
- Но защо просто не погребем миналото и не му спестим тази болка?!... - продължава  да настоява Клара.
- Не мога да наруша обещанието си! - Доктора се замисля. - Сега се сещам, че приживе Графа споменаваше за някакво писмо, ти знаеш ли нещо?...
- На мен не ми е споделял! Вероятно такова писмо не съществува! - замисля  се и Клара. - И какво ще правим?...
- Ще намеря начин да поговоря с Пиер и ще сваля този товар от плещите си!...
- Дано не грешим, Андре! Дано не сгрешим!... - стене Клара.

                                    Тръгвам обратно по коридора и влизам в библиотеката. Трагедията за която говореше доктора, може да се превърне в трагедия за Пиер. Опитвам се да подредя в ума си пъзела на тази тайна и предчувствам, че приближава буря.  В сумрака на стаята някой ме  дръпа силно и ме  притиска в рафтовете с книги. В учестеното дишане усещам дъха на Пиер.
- Какво правиш, за Бога? Уплаши ме! - карам му се.
- Какво правя ли?! - ръмжи с пресипнал глас. - Искам с един замах да разчистя бюрото, да те сложа върху него и да те любя, а ти да искаш още, и още...
Усещам  възбудата му , затова  пускам лампата. Той се подпира с ръце на стелажа и поглежда  книгите. После с нетърпелив жест сваля от рафта една от тях.
- Но,...това е любимата книга на баща ми! - изрича тихо. - Как се е озовала тук?...Той я държеше на  шкафчето в стаята си. Сигурно после са я върнали в библиотеката. - отваря книгата и в краката му пада бял лист. Вдига го и ме поглежда.
- Прилича на писмо! - гледам плика и се сещам за думите на   Доктор Андре в трапезарията.
Пиер разгъва листа и чете:
         " Скъпи мой, сине!
Смъртта чука на вратата ми и с последно усилие на волята пиша тези редове, и съжалявам за болката която ще изпиташ. Тази болка носех и аз в душата си, през всичките години след твоето раждане. Постъпих като глупак, воден от амбицията да дам наследник на фамилията. Не исках да съм потомъка, за когото след време хората ще говорят със съжаление и насмешка. И аз осигурих този наследник по най-болезнения и непростим начин. Сдобих се със син, в чийто вени течеше моята кръв и нито веднъж на съжалих за теб. Знам, че с времето ще ме разбереш и ще ми простиш. Цялата истина знае само Доктор Андре. Той беше свидетел на трагедията, която се случи в нощта на раждането ти и ще ти я разкаже.
                                                 Твой любящ те баща "

Пиер пуска писмото на земята и излита от стаята. Викам след него, не отговаря. Вземам  писмото и тичам в стаята на Клара. Влизам без да почукам и слагам листа в ръцете й. 
- Истината е като водата! - говоря гневно. - Сама намира пътя си и никой не може да я спре!...Какво ще правим?...
- Обичаш го, нали?...- отговаря ми  с въпрос леля.
- Обичам го, но сега не това е важно! Моята обич няма да му помогне да понесе болката!...А като научи цялата истина?...
- Това вече е неизбежно!...По-добре истината сега, отколкото да живее в заблуда до края на дните си!... Той ще се справи!...Къде е?...
- Не знам! Изхвърча навън като обезумял!...
- Нормално е!...Ще почакаме!...
Следващите  дни с леля  обикаляме из замъка и  тревожно поглеждаме  през прозорците. Доктора се върти неспокойно около нас  и също чака. На третият ден вратата на салона се отваря и на прага се появява Пиер. Тичам и се хвърлям на врата му.
- Къде беше?...Побърках се от притеснение!...
- Поразходих се малко наоколо! - отговаря с горчива усмивка и застава пред  доктора. - Е, Андре, имате да ми казвате нещо! Готов съм! Слушам Ви!...
Доктора сяда  в креслото срещу Пиер и започва да разказва.
- Покойната Графиня беше слаба и болнава. Имаше проблеми със сърцето и баща ти разбра, че няма да може да го дари с наследник. В замъка работеше като икономка млада жена, Жозефин. След кратък флирт с Графа тя забременя, а той реши да се възползва от случилото се и да осигури наследник на фамилията. Убеди Графинята да осиновят извънбрачното му дете.С Жозефин се разбраха да запазят тайната на бащинството, а тя да остане в замъка до края на дните си. - доктора става и си налива чаша с вода.
- А после какво се случи? -  пита нетърпеливо Пиер.
- Накрая се случи непоправимото!... -  диша тежко  и продължава  да разказва. -  В нощта на раждането ти намерих Графа и Графинята в малката стая под кулата. Леглото, на което лежеше Жозефин беше цялото в кръв. Графът те държеше  в ръцете си и гневно спореше с Графинята. Опитах се да помогна на Жозефин, но тя вече беше мъртва. Тогава чух зад гърба си виковете на Графа и признанието му, че е твой  баща. В гнева си не осъзнаваше какво прави. Графинята го гледаше ужасено, а после се свлече на пода. Хванах ръката й , но нямаше пулс. Беше получила инфаркт!...Това е!...
В салона е тихо. Мълчим и се гледаме. Пръв нарушава тишината Пиер.
- Появил съм се на бял свят с цената на два човешки живота!...На жената, която смятах за своя майка и на тази, от чиято утроба съм излязъл!...Защо, татко, защо?!...Кой съм аз всъщност?...- вика гневно.
- А аз коя съм? - изправям се срещу него. - Обикновено момиче без титла и родословие, дълго колкото Библията! Ти такава ме обичаш, нали?... - и  изправям Пиер срещу мен. - Може и да не знаеш кой си, но аз не искам нищо друго, освен  мъжа в теб и всичко което носиш в сърцето си! - и го прегръщам.

                               В конюшнята светят всички лампи. Спирам пред всеки хангар  и се радвам на конете. Тази вечер за първи път виждам красивите им глави и как  повдигат  ноздри срещу мене. Стигам  до хангара в дъното и виждам усмивката на  Пиер.
- Защо ме извика тук? - пита  макар, че много добре знае  причината. 
- Защото всичко започна оттук и тук ще продължи! - свалям  бавно роклята си и я пускам на земята.
- Не разбирам!... - поглежда ме невинно и гали лицето ми.
- Преди време ми говореше нещо в библиотеката, но не го довърши!... -  слагам  ръце на гърдите му и го целувам. - Искам да ме любиш, сега!...
- Като дявол ли? - пита закачливо и ме вдига на ръце.
- Не, като мъжът когото обичам! - отвръщам  и сеното под телата  ни заиграва.

Конете тихо цвилят , а тропота на копитата кънти в тишината. Телата  пишат последната страница на романа. Дишането, стоновете, красивите думи. Ласките насищат сетивата, утоляват желанията, развързват чувствата, освобождават страстта, палят огъня и лумва пожар. Мъжът, който владее тялото ми е моят рицар на бял кон. Аз съм дамата на сърцето му. Мъжът, заради когото започнах да пиша романа си и с когото искам да го завърша. Дали съм вярвала, че това ще се случи? Може би само мъничко! И се случи!....
- Обичам те, мой рицарю! - шепна и вплитам устни в неговите.
- Обичам те, моя лейди! - шепне и вплита устни в моите.

Ранна утрин е и Клара обикаля замъка,  оглежда двора и накрая влиза в конюшнята. Тръгва неуверено по коридора към дъното и надниква в последния хангар. Извръща поглед, но после пак надниква. Двете голи тела, покрити със слама са  красиви и излъчват блаженство. Тя тръгва обратно към изхода и вика силно.
- Време е за закуска, Ваши Величества!...
Венера и Пиер скачат и подават глави през оградата на хангара, а Клара довършва мисълта си без да се обръща.
 - Но първо се изкъпете, защото тук се носи аромат на конска пот...и любов! - последната дума изрича тихо и доволно се усмихва.

                             В замъка отново има група туристи и Клара с вълнение им говори.
- И така, скъпи гости, въпреки многото тъжни истории, днес в замъка царуват щастие и любов! Граф Пиер и Графиня Венера се ожениха и живота продължава своя ход! Надявам се при следващото ви идване, да добавя към казаното и друга хубава новина!...
- Но те не са истински, нали? Измислени са!..- обажда се едно младо момиче от групата.
- Напротив!...Дори сега може да ги видите ето там, горе! - и  сочи с ръка над портата на замъка.
Туристите се скупчват на прозореца и поглеждат към бойницата, където Пиер държи в обятията  си Венера. Обръща се за миг и вижда любопитните погледи на туристите.
- Клара пак разказва за нас! - смее се звънко.
- Нека! Хората обичат истории с щастлив край! А аз обичам теб! - сгушва се плътно в него Венера. 
- А аз обичам теб! - повтаря Пиер и  слива устни с нейните, а в замъка   избухват аплодисменти.