Така, докато в този град

Така, докато в този град бях богат, най-напред се боях да не би някой на проникне в дома ми и да ми вземе парите, и да ми стори някакво зло. Сетне ласкаех сикофантите, понеже знаех, че не могат да ми сторят много повече злини, отколкото аз на тях. От държавата пък постоянно бяха ми налагали някакви разходи, а да замина някъде не беше възможно. Сега обаче, след като съм лишен от владенията си извън страната, а от тукашните си имоти не получавам нищо, след като продадох и цялата си покъщнина, спя сладко изтегнат, градът ми се доверява, не ме заплашват, а сега аз заплашвам другите. Като свободен гражданин мога да ходя в чужбина и да се връщам.  Богатите вече ми стават на крака и ми правят път. Сега съм като господар, а тогава бях за всеки роб. Тогава плащах данък на народа, сега държавата дава средства да ме храни. Когато бях богат, ме упрекваха, че дружа със Сократ, сега обаче понеже съм беден, никой за нищо не го е грижа. И още:"когато имах много, винаги бивах лишен от нещо - било от държавата, било от съдбата. А сега от нищо не съм лишаван,  защото нямам нищо. Дори постоянно се надявам да получа". 

- Значи- прекъсва го Келий- ти се молиш никога да не забогатееш и ако сънуваш някой хубав сън, принасяш жертва на боговете, отпъждаш нещастието! 

- Това, за Бога, разбира се, те прави- отвърна той. -Просто изчаквам без тревога, ако от някъде се надявам да получа нещо.

Бедност и богатство. Кой е най- верният път, по който трябва да поемем? Необходимо ли е злото и богатството? Дали това ще обогати душата ни? И всъщност, къде ще го носим? А крайна бедност? Нали, човек за човека е вълк, който може да те разкъса и превърне в труп? Бедността те превръща на просешка тояга, а тя в кайна сметка ще се обърне към насрещния. И тогава? Богатият става беден, бедният богат. И така до безкрая. Колелото се върти. Все пак, но е колело, един затворен кръг, на който не може да се види началото и края. Може чрез мисъл и въображение да се отвори този кръг, но все пак то е само едно въображение, което съществува в простраството и така по спиралата на живота. Но тя един път е равнинна, а друг път пространствена. Равнинната е с формата на охлюв. Но той е затворен в черупката си и чрез своите сетива чувства природата около себе си. Дали трябва да се затворим в тази черупка и да възприемем света чрез сетивата си, и да забравим, че има хиляди видими,  и невидими същества, около нас?  Бавно ще се въртим в една и съща равнина, понякога ще се преместим в друга, но пак ще се върнем в първоначалната. Защото тя е яйцето, в което сме живели в известно време. Превърнали сме се в какавида, след това в човешко същество и в един миг сме излезли  от майчината утроба, и сме вдишали първото дихание. Така сме се слели с диханието на цялата Вселена, в която живеем по настояще.

Следва