Такъв е животът

  На всички столичани добре им е известно колко е редовен градският транспорт в София. До толкова, че понякога ти се налага да чакаш даже повече от 1 астрономически час.

Тази сутрин на спирката на автобус № 280 вече 30 минути чакаха към 20-30 души.

Те нервничиха по различен начин. Едни бяха запалили поредната цигара, други говореха по GSM-а, а трети както Николай Начев просто си слушаха музика от мп3 плеъра на телефона си.

И той като всички бързаше, но знаеше, че като се ядосва, нищо няма да постигне, затова просто си стоеше и се наслаждаваше на прекрасните парчета от телефона си. Той беше студент последна година и до някъде беше вече свикнал с нередовността на автобусите. Той учеше и работеше като голяма част от студентите в Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии (С.В.У.Б.И.Т.), където завършваше бакалавърска степен в специалност Печатни комуникации. Но този ден той не отиваше на лекции, а на работа. Работеше като охрана в министерството на държавната администрация и административната реформа. Като той принципно даваше само нощни смени, но понякога му се налагаше да работи и 24 часови смени през съботите и неделите. Е този ден трябваше да застъпи в 10 ч., и да отстъпи в 22 часа. Въпреки че беше събота, имаше голям поток от хора, които искаха да ползват услугите на градския транспорт.

В това време, докато се наслаждаваше на една от прекрасните балади на Браян Адамс, автобусът се зададе от другата страна на булеварда. Когато автобусът спря, беше толкова препълнен, че нямаше място за тези, които бяха вътре. Разбира се,  от него слязоха около 10-15 човека. Но се качиха поне два пъти повече, един от тях беше и Николай, който въпреки значителния си ръст не можеше да се хване никъде, то не че имаше нужда. Той беше така сплескан между един старец, две студентки и един мъж на около 35 год. Така казано беше обграден на много интимно разстояние. Някак си оцеля, но спирката на хотел Плиска, където автобусът се опразни, даже намери и място където да седне. Погледна си GSM-a и видя, че е 9:50 часа. Имаше достатъчно време и нямаше да закъснее кой знае колко.

Автобусът акостира на спирката на Софийския университет в 9:55. Там Николай слезе и се запъти с ускорена крачка през жълтите павета пред Народното събрание към неговото министерство. То се намираше на улица Аксаков.

Смяната премина както винаги набързо. Колегата му го успокои, че на този ден няма да идва никой да работи в министерството. И че този ден ще му е спокойно. Което, разбира се, зарадва Николай.

Когато в министерството нямаше никой, те го заключваха отвътре, и ако някой искаше да влезе, звънеше на звънеца отвън. А охранителят го виждаше кой е на камерата.

Николай седна на стола си, разписа се в книгата, че е застъпил на работа, след което се разположи удобно и си пусна телевизора. Имаха и кабелна, така че почна да щрака из каналите. Спря се на Евро спорт, даваха някакъв стар футболен мач. Загледа се в него. Той харесваше футбола като цяло. Разбира се, и той си имаше пристрастия към даден отбор. Този отбор беше Левски София. Изгледа първото полувреме и стана да се раздвижи. Отиде до тоалетната. Наплиска си малко очите, поразроши си и без това рошавата прическа. Той не бе по-висок от метър и осемдесет и пет. С много светло кестенява, почти руса коса, правилно лице и сини очи. Не се оплакваше от женско внимание.

Той се погледна в огледалото и си представи, че в него е неговата бивша приятелка Лора. Те се разделиха, само защото тя отиде да работи в Австралия. Избра работа пред него. Той още я обичаше и може би още таеше тайни надежди, защото след нея нямаше друга сериозна приятелка. За всяко момиче след нея намираше повод да се разделят след не повече от седмица.

Докато се беше потопил в спомени за приятните дни, които са си изкарвали двамата, на вратата се звънна. Той  се стресна малко. „Нали днес не трябваше да идва никой?” - Помисли си той.

Влезе в стаичката на охраната и погледна монитора. На камерата нямаше никой. Той направи недоумяваща гримаса. В този момент отново се звънна. Той изтръпна. Погледна монитора, улицата пред министерството беше пуста и празна, пред вратата нямаше никой. Но въпреки това чу за трети път, че се звъни. Изтича към вратата. Отключи я. Съвсем плахо отвори вратата и надзърна. Отвън стоеше един странно облечен господин с гръб към вратата. Той се обърна и каза:

- А, най-сетне. Николай Начев, нали?- подаде си ръката странникът. Той беше възрастен господин на видима възраст над седемдесет годишен, но видимо жизнен и подвижен. Облечен беше доста интересно, със стар вълнен панталон - потури, каквито са се носели преди освобождението, военни кубинки, използвани в българската армия преди 1989 година, черен пуловер на червени ромбове, в шпица се подаваше бледо жълта риза с голяма яка, на врата много тъмно зелено копринено шалче. Върху пуловера черно вълнено сако от началото на 20 век. Бялата му брада се носеше от вятъра, който беше излязъл в този мартенски ден. Върху бялата си коса носеше черен каскет.

Николай пое ръката му леко потресен и много притеснен. Що за човек стоеше на вратата на министерството, което той пазеше.

-         Кой сте вие? – Каза Николай, когато пусна ръката му.

-         Аз съм просто един лодкар и е време да тръгваме. – Той му се усмихна.

-         Как да тръгваме, аз съм на работа? – Докато изрече това въпросително изречение, в главата му се появи още няколко важен въпрос. – А къде е улицата?  Каква е тази река? – Да, улица Аксаков се беше превърнала в река, а до самия тротоар беше паркирана една най-обикновена дървена лодка с гребла.

-         Качвайте се, аз не съм този, който може да ви отговори на въпросите, чакат ви!

-         Но... – той погледна към пустото министерство зад него и вратата се затвори зад гърба му, след което чу ключа да щраква – заключи се. Той размаха ръце към небето. Не беше много набожен, но това, което му се случваше, беше много странно, и той не можеше да си го обясни. Послуша Лодкаря и се качи в лодката му.

-         Ето, видя ли, не беше трудно. – Каза Лодкаря. – Скоро ще разбереш всичко, а сега да вървим.

Той поклати глава и се опита да приеме станалото.

-         А поне къде отиваме?

-         При „Отчетникът”.

Скоро улицата-река свърши и те  поеха по огромно, наглед безкрайно море. Но то беше изключително спокойно. В този момент нямаше нито вятър, нито вълни. Но небето беше покрито с облаци.

-         Боже, кога стигнахме до Черно море? – Попита слисан Николай, смятайки, че това е българското черноморие.

-         Не, приятелю, това не е Черно море, това е Морето на забравата.

-         Моля?

-         Ха ха ха. Спокойно, приятелю, скоро всичко ще разбереш. Не се притеснявай. Просто се отпусни и се наслади на пътуването си.

Николай извади GSM-а си да погледне колко е часът. Но на него нямаше нищо. Просто празен екран.

- Тук няма нито комуникация, нито техника, не се учудвай, че не работи. – Лодкаря му се усмихна насреща. – Той няма да ти трябва там, където те карам.

В този момент в небето блесна светкавица. Лодкаря се намръщи.

- Закъсняваме. Трябва да побързам малко. – Той почна да гребе по-бързо и лодката почна да друса. Вече не беше толкова приятно возенето както до преди малко. В това време на хоризонта се показа остров, към който те пътуваха.

- Там ли отиваме? – Попита Николай.

- Аха. – Лодкаря кимна и продължи да гребе. В това време на небето се появи още една светкавица. Лодкаря поклати глава, някак мрачно.

След около десетина минути, или поне толкова му се сториха на Николай, те стигнаха до брега. По-скоро до един кей, на който те слязоха.

-         Хайде, върви, те те чакат. – Лодкаря му посочи на брега двама монаси. Единият с черно свещеническо расо, а другият със бяло свещеническо расо. И двамата се бяха закачулили толкова добре, че когато Николай Начев се приближи, от качулките не можеше да види лицата им.

-         Здравейте... – поздрави учтиво той. Монасите само се обърнаха и тръгнаха един след друг по пътеката през горичката зад тях. Той се обърна назад към лодкаря, но него вече го нямаше.

Всъщност островът само привидно беше обрасъл с гори. Зад дърветата имаше огромни крепостни стени. А отвъд тях имаше град.

Портите се отвориха пред тях. По време на отварянето на вратите, монасите, като войници се разпределиха - белият при дясната порта, черният при лявата порта. Той погледна първо единия, после другия. Кимна им, пое си дълбоко въздух и влезе в града. Портите зад него се затвориха, а той се намираше на много пуста, много права улица, обсипана със сгради. Някои ниски, други по-високи. По тях нямаше никакви надписи. Той тръгна по улицата, не бързаше. А и за къде да бърза? Той не познаваше това място, не знаеше какво го чака. Не знаеше при кого отива. Определено знаеше едно със сигурност. Беше нервен.

По улицата нямаше никой, но определено сградите не бяха празни. В тях имаше хора, или поне разумни същества. Той ги чуваше. Докато вървеше и разглеждаше. В някой прозорец виждаше по някой образ, някоя ръка, или просто сянката на някой. Той продължаваше да върви към края на улицата. Нещо го теглеше натам. Той усещаше, че там са отговорите на въпросите му. Усещаше, че там е това нещо, заради което той сега не е на поста си. Не пази министерството. Но какво беше то?

Улицата изглеждаше безкрайна. Но не беше. От един път, докато се беше загледал в една сграда, пред него се появи едно голямо стълбище. Той даже за една бройка да се спъне в него.

„Боже, това откъде се взе” – Каза си на ум. Погледна стълбището, то водеше високо нагоре. Но той не виждаше „горе”. В този случай думата горе беше някъде високо в облаците. Той поклати глава, но това нещо продължаваше да го дърпа нагоре.

Тръгна нагоре по стълбите. Вървеше по  огромните стъпала, а те наистина бяха поне петдесет метра  дълги и около половин метър високи. Вървеше нагоре и не поглеждаше назад. Бе изминал едва двадесетина стъпала и спря да си отдъхне. Но едва що беше седнал и нещо му казваше: „Ставай, хайде ставай, чакат те”. И той го послуша. Стана и продължи. След още няколко такива почивки той вече беше каталясал на около 312-то стъпало. Той вече нямаше никакви сили.

Той легна на стъпалото и затвори очи. Трудно дишаше от умора. В този момент чу детски глас:

-         Здравей, Николай Начев. – До него беше поседнало малко момиченце, облечено в нещо като чисто бяла нощница. – Май малко си се поуморил? – Присмя му се момиченцето.

-         Ох, не мога повече... – той отговори, без да става и отваря очи. В този момент се стресна. Сам ли си говореше? Изправи се и се вторачи в момиченцето, което беше на видима възраст около 3-4 годинки. То му се усмихваше насреща.

-         Сънувам ли? – Попита я той.

-         Не, да вървим. – То му подаде ръка с най-лъчезарната усмивка, която някога Николай беше виждал.

-         Не мога... – Едвам пророни Николай Начев.

-         Можеш, стани... – Усмивката не изчезваше от лицето на детенцето.

-         Нямам сили вече, много се изтощих. – Поклати немощно глава Николай и се опита да се изправи. В първия момент не успя да се задържи, но после стана прав и хвана ръката на момиченцето.

     -    Хайде, чакат те. – Те продължиха нагоре по стълбите, чийто край не се виждаше. В този момент той вече не чувстваше умора. Интересното е даже, че откакто лодкарят почука на вратата на министерството, той не бе изпитал нито нужда от храна, нито от вода. Не му се ходеше и до тоалетна.

Вървяха нагоре без да спират, времето, за което те се движеха, безмълвно мина доста бързо за него, а не беше никак малко, въпреки че трудно някой можеше да каже колко време са вървяли. То можеше да се равнява на един миг, а можеше и на цяла вечност. Времето тук не значеше нищо, нямаше го.

Когато те прекрачиха и последната стълба, стигнаха до голяма равна площадка, на нея имаше много момиченца и момченца, по същия начин облечени. Те тичаха и се смееха. Играеха си. Придружаващото го момиченце му посочи в края на площадката. Там имаше огромни порти, чиято височина се губеше някъде в небесата.

То му се усмихна за последно и се включи в игрите на другите дечица. Той също я изпрати с благодарствена усмивка и се запъти към портата, като внимаваше да не пречи на играещите дечица.

Застана пред портите, погледна нагоре. Засуети се. Нормално, беше нервен. Вдигна ръка, за да почука, но преди да го стори, едната врата се отвори. За пореден път той изтръпна. Но вече беше свикнал с изненадите и бързо се съвзе.

Той влезе в огромна зала със стъклен под. Да пода беше от стъкло, но тъмно стъкло. Когато стъпи на него, той почна да изсветлява. Той забеляза тази промяна. Продължи напред и почна да разглежда залата, която изглежда нямаше стени, а над тях беше само небето. Колкото повече продължаваше, толкова повече подът изсветляваше. Черното вече беше преминало в тъмно синьо, докато продължаваше напред, където виждаше едно бюро, подът продължаваше да изсветлява и когато стигна бюрото, стана светло синьо, много светло синьо. Зад бюрото стоеше мъж на видима възраст около петдесет годишен, той пишеше нещо.

-         Николай Начев, нали? – Каза той, без да поглежда към Николай.

-         Да, господине. – Отговори плахо Николай Начев. – А какво е това място и защо съм тук? – Въпросите му бяха точно в целта.

Човекът зад бюрото вдигна глава и остави писалката. В този момент Николай забеляза облеклото му. Бяла докторска престилка. Толкова бяла, че Николай едва ли беше виждал толкова бял цвят. Човекът с престилката реши да се представи:

-         Така, аз съм Петър, някой ме наричат „Отчетника”.

-         Е, значи Вие ще ми обясните какво става тук, и защо сега не съм на работа? – Отчетникът поклати тъжно глава.

-         Погледни тук, това си ти. – Той направи едно въртеливо движение с лявата си ръка и пред тях се появи един огромен кръгъл екран. Николай

 се вгледа в него и позна себе си. Той се намираше в тоалетната на министерството на държавната администрация и административната реформа. Гледаше в огледалото. В този момент залитна и падна, като при падането си изтряска много силно главата в тоалетната чиния. От главата му шурна кръв.

-         Така, приятел, ти получи инсулт и припадна. Обаче, както виждаш, при падането си ти си удари главата, при което засегна вена на главата. Смъртта ти настъпи от кръвозагуба. Откриха те, едва когато дойде твоят колега да те смени. – Николай със сълзи на очи видя всички тези събития на екрана.

-         Но как? – Той  запита, хълцайки в следствие на шока, че вече не е между живите

-         Ами това е животът! – Петър отговори на този въпрос като по навик. – Сега трябва да те настаним някъде. Животът ти е минал сравнително без много грехове. Определено не си за наказание. Но не си и живял доста праведно. Ето тук имаш прояви на несдържаност и прояви на насилие. Разбира се, оправдани – бил си се заради момиче. Но това не те прави светец. Не си за тука. Имаш още какво да научиш.

-         Какво значи това?

-         Че скоро ще ти дадем още един шанс да живееш. Но няма да помниш нищо от стария си живот. Няма да помниш и мен, ще си нова личност.

-         И за какво учих?

-         Такъв е животът. – Каза Петър, затвори книгата, в която пишеше. Зад него се появи един огромен рафт с много такива книги. Между тях имаше място само за една книга. Той постави книгата на мястото ù. На нея имаше надпис: „ Живот № 978956985698546381204 Николай Симеонов Начев.

Костадин Дончев Койчев - kovak