Там, където свършват приказките

Едноактна камерна пиеса

Канцелария. Бюро, на което има само преносим компютър. Шкафове с папки, на които стоят надписи на последните петнайсетина години. Пред бюрото празен посетителски стол. Зад бюрото - голям директорски стол. На него седи строго облечена служителка на средна възраст и пише на клавиатурата. Спира, подсмихва се, взира се в монитора,  устните ѝ шептят, май „говори" с някой.

На вратата се чука. Служителката с досада:

Тя:  - Дааа!

Вратата се отваря и в канцеларията влиза мъж на средна възраст с дебела чанта за документи. Усмихва се виновно и сервилно.

Той:  - Добър ден, инж. Димитрова!

Тя:   - Да кажем, че е добър.

Той: - Девет и двадесет и пет е... и...

Тя:   - Е, и?

Той: - Четвъртък е...

Тя:   - Много добре знам, че е четвъртък! И?

Той: - Отвън пише, че имате приемен час от девет до единадесет в четвъртък  и понеже... нямаше никой...

Тя:  Раздразнено:

- Да ми разясните графика на приемните ми часове ли идвате?

Той: - Не!... Не... Опазил ме Бог!

Тя:   - Говорете тогава!  Имам си и друга работа.

Той: Поглежда празния стол, обръща се настрани и констатира полугласно:

- Очевидно гостоприемството не е на почит в Енергоразпределение...

Тя:  Явно все пак дочула репликата кима към стола:

- Моля, но по-кратичко! Не сте само Вие!

Той: - Не, не, благодаря! Аз мога и да постоя, но тази... (повдига и поглежда чантата, поглежда служителката, пак поглежда чантата)... тази СТАРА ЧАНТА е събрала толкова ходене по мъките през последните седем месеца, че си плаче да поседне на стола срещу... хм, Вас! Ще ме извините, но ще я оставя... Тежи поне десет килограма. - оставя чантата на стола.

Тя:   - И с какво е заслужила тази... чест? - усмихва се, не особено весело.

Той: - Това са Документите, които толкова месеци Вие и Вашите служители ме карахте да събирам. Моето име едва ли нещо ще Ви проговори. Но ако Ви кажа  „онзи идиот с електрическия  стълб от село Войняговци", може и да се сетите..

Тя:   - Войняговци... мисля, че срещах нещо...

Той: - Точно така. Ще си спомните, знаех си аз.

Тя:   - Все пак не разбирам...

Той: - Добре, добре. Сега ще Ви обясня. Преди година имах неблагоразумието да послушам жена си и да се впуснем в небивало приключение, като покупката на парцел във въпросното село... Войняговци! (с погнуса) Само името му е достатъчно да започнат едни асоциации с крави и кравешки производни. Ама моята като рече „Не! Там ще става софийският Бевърли Хилз, искам там!" Бояна и Драгалевци пасти щели да ядат!... Засега само аз ям нещо, но определено не са пасти...

Тя:   - Вие... подигравате ли ми се? Какво общо имат Вашите семейни проблеми с нас?

Той: - Ще ме прощавате, ама точно с Вас е свързано това предисловие. Та взехме си един гол парцел далеч от вода и ток. Вкарах го в регулация, виза, проектиране, разрешително за строеж - всичко както си му е редът. И ето че опрях до Вас. Енергото... Ако знаех колко енергия щяхте да ми струвате... Апропо, затова ли така ви наричат така?...   

Тя:   - Моля? Имате странно чувство за хумор! За какво говорите?

Той: - Жиците минаваха на петдесет метра от парцела. Внесох молба за проучване за мощност и монтажа на един стоманобетонен стълб за кабелите...

Тя:   - И?!? Такъв е РЕДЪТ, господине...

Той: - Зная, че такъв е редът. А Вие знаете ли, колко документа трябваше да набавя според разпоредбите за този ваш идиотски стълб?! (тук започва тихо, като тонът му се увеличава във възходяща градация) Документ от ВиК, че под него няма вода и канал; документ от газификация, че отдолу не минава „Син поток", „Набуко" или нефтопроводът Бургас-Александрополис; документ от Топлофикация, че не са решили да топлофицират южните скатове на Стара планина; документ от пътна сигнализация, че насред полето някой друг по-голям идиот от мене не е монтирал светофар; документ от БТК, че нямат кабели отдолу, документи от осемнадесет кабелни телевизии - за същото, и върхът - документ от Енергоразпределение, че отдолу няма подземни силови кабели! Удостоверение от вашата служба, пак за самата нея!!! И при това на едно и също гише долу, една и съща ваша служителка хем издава удостоверението, хем си го приема!...

Тя:   - Така ли? На едно гише? (изглежда леко изненадана, но бързо възвръща самообладание) Всъщност, защо не? Евродирективи за обслужване на едно гише ! А и не мислите ли, че така е по-удобно?

Той: - Да, да! Обслужване на едно гише! Ама когато ме накарахте да приложа в молбата за стълба три копия от същото това Ваше удостоверение, а най-близкият копирен апарат е на четири километра от тук, това ваше „обслужване" ми прозвуча като... (прави неприличен жест с ръка) точно като ОБСЛУЖВАНЕ...

Тя:   - Моля??? Вие къде си мислите, че се намирате? Това да не Ви е книжарница, че и копирни услуги да предлагаме? Да не сте единствения, на който му е хрумнало да строи по пущинаците? Въобразявате си, че цяло Енергийно Дружество ще се занимава само с Вашия... стълб? (ръката ѝ се изправя в подобие на доста неприличен жест, усеща се, и я сваля сконфузено, което я изнервя) Защо изобщо ме занимавате с глупостите си? Подлудихте целия клон! Внасяте необходимата документация, молбата Ви се разглежда и си получавате „скъпоценния стълб"! Сега ако обичате напуснете и ме оставете да работя! (обръща се към компютъра и си мърмори) Все не доразбрали и недоразбрани...

Той: - E, да де! И аз това казвам. Някой нещо не е доразбрал!  Стълбът, драга ми госпожо, ВЕЧЕ Е монтиран! Какво ти монтиран! Направо СЛОЖЕН! Така ми го сложихте... Но Вие и това не знаете! На пет метра и половина от мястото му по проект. Ето! (рови в чантата и вади лист) При подаване на молбата съм приложил по три екземпляра на одобрени архитектурен проект, електро проект и естествено проект на... стълб (жестът!), с всичките му характеристики, отстояния от опорни точки и подробности...

Тя:   - Много добре! Значи мъките Ви са приключили. Радвайте се!

Той: - Как да се радвам бе, госпожо?! (неусетно забравя официалния тон) Като са го монтирали точно пред гаража ми?! Ама точно пред средата на входната врата! На мен ми се реве! Аз сега от къде ще вкарвам колата?... И кой малоумник го монтира на връх Нова година - на втори януари, когато нормалните хора още почиват?!...

Тя:   - Пред гаража??? (отново изглежда леко объркана) Как така? Ноооо, Господине, все    пак... къде сте били Вие по това време?! Вие договор подписахте ли? (възвръща самообладанието си)  В него пише ли, че в определения от Фирмата срок, трябва да има Ваш представител на обекта по всяко време в рамките на работния ден! (явно се опитва да си прехвърля наум точките от „договорите", при което неочаквано се разсмива ехидно...) Коледа, Нова година, Празници... Някои хора си мислят, че и на нас ни остава време да празнуваме...

Той: - Хайде, хайде, преработили сте се! И какво ще правим сега? Утре чакам камион с камък за фасадата. Сега вместо да го вкараме в двора, ще го разтоварваме на улицата...

Тя:   - На улицата?

Той: - Да, на улицата! Язък, че камионът е с кран! Ще разтовари палетите вън, а после трябва да наемам хамали да ги внасят в двора!

Тя:   - И какво искате? Да Ви изпратя хамали за пренасяне на фасадата ли?

Той:   Замисля се сериозно, постепенно усмивка плъзва по лицето му:

- Виж, това е идея! Не се бях замислял. (става отново сериозен, „включва")  Ама Вие подигравате ли ми се?! Как не Ви е срам!? Ясно сега откъде онези юнаци-веселяци са взели идеята за „ШЕГИЧКАТА" със стълба!

Тя:   - Ако искате да кажете, че монтирането на стълб е „шегичка"...

Той: - Оо, да! Шегичка си е. И при това дебелашка! От най-хамалски вид! Видели са, че няма никой, а нямаше, защото бях пуснал строителите да почиват и... И са решили да ми сложат капата!

Тя:   - Господине, наистина прекалявате! Започвам да губя последните остатъци от търпението си...

Той: - Я по-полека! (съвсем повишава тона)  Ако някой трябва да си изпуска нервите, това не сте Вие! Че няма да се учудя, ако тия същите „веселяци" са на процент при Вас. Ами да! Те ръгат стълба където не трябва. Аз търча при Вас. Заявявате ми, че формално вината е моя, че съм празнувал като всеки нормален човек и... Сега какво? Или не „какво"! Може би правилният въпрос е „колко"?... А после ще делите, а?! Шегаджии с шегаджии! Ама и аз съм намерил на кого да се жалвам! Някаква си... хм... жена... хм... инженер!...

Тя:   - Няма да позволя да ме обиждате. Напуснете веднага или ще повикам охраната!

Той: - По-полека! По-полека! Ако ще си мерим охраната, сигурно ще ме... биете! То вие, жените, като видите дебелия, освен да пищите за помощ, друго не можете! Ама ако трябва да мерим тука, тукааа... (чука се по слепоочието)... тогава...

Тя:   - Ама Вие какво искате от мен? Аз ли съм Ви сложила там стълба? На вас все жените са ви виновни. Оплесквате нещата и си го изкарвате на нас. Ако бях мъж, нямаше да си позволите да ми говорите така, нали? Да не мислите, че е лесно да си жена в „мъжкия" ви свят?... (извръща се на една страна и уж „дискретно" бърше очи)

Той: - Чакайте, чакайте... (смекчава тона)  Сега пък какво общо има мъжкия ни свят? Колко ви е удобно ние да сме силният пол, нали? И когато нямате никакви доводи, да използвате „слабостта" си и да се разплаквате! (На слабостта прави знак за кавички във въздуха)...

Мъжкият ни свят! Водите ни за носовете, а после ни ги и натривате! Да не мислите, че съм я искал тази къща? Че какво му е на сегашния ни апартамент? Всичко си има. Обзаведен, в центъра, а и с гараж. Ама, не! Като ревна жената „къща, та къща", с дворче и градинка! Само простолюдието вече живеело в апартаменти! И кой го казва, моля? Аристократката от... (с погнуса) село Войняговци!... Ще ме кара да живея на село! Барабар с кравите и със септичните ями на двора!...

Мъжкият ни свят! Бизнеса ли да въртя, пари ли да изкарвам, по разни институции като вашата ли да търча, материали ли да снабдявам, с майстори ли да се разправям?! И ако нещо не е на ред, кой е виновен? Аз!... И за какво, да ме пита човек?! За какво? Вместо да си гледам живота като всичките ми приятели, съм тръгнал да... гоня Михаля! А те, приятелите - единият с любовница, другият се разведе и сега е с младо гадже, третият се скъса да обикаля света по екскурзии... Само аз будалата съм се заврял в това загубено село да ръгам и да бутам електрически стълбове!... Мъжкият ни свят!... (Отдалечава се в единия ъгъл, обръща гръб на служителката и продължава да си мърмори под нос)

Тя:   - Единия с любовница? (заобикаля бюрото и пристъпва към него)

Той: - С любовница... (въздъхва и се обръща към нея)

Тя:   - Другия с младо гадже?

Той: - Да, гадже... (вече я гледа втренчено от глава да пети)

Тя:   - Третият обикаля света, а?!

Той: - Ами...

Тя:   - А на Вас Ви се иска да сте на мястото и на тримата! (разгневява се е на свой ред повишава тон)  С младо гадже и любовница на другия край на света! Три в едно, а?!  Че и им завиждате, нали? Признайте си, че им завиждате!...  Всички сте еднакви! Само жени и пари в главите ви! Като писани яйца ви гледаме, първо мама, после жената... А като се поотърсите и си стъпите на краката, за младо се оглеждате! А че на нас годинките ни са минали да ви перем чорапите и да ви кърпим... самочувствието! Кой ни пита?

Той: - Ама, госпожо, вижте сега...

Тя:   - Ооо, изведнъж станах "госпожо"?! Нали бях „хм...  жена-инженер" (повтаря думите му и имитира пренебрежението, с което са казани). Да, инженер! Имате ли представа как съм я взела тази диплома, докато тичах от напиканите пелени до първите ченгелчета? И защо? Само, за да стигна до това бюро и тези папки, които никой няма и намерение да отвори. Мислите ли, че така съм си представяла... „кариерата" си? Или че съм си мечтала, как на тези години ще се прибирам в празния апартамент и ще чакам да се обади онзи мухльо, който като направих човек,  не само ме заряза за някаква едрогърда пикла, ами и отведе и децата... На „новия континент", имало повече „перспективи" (сяда на ръба на бюрото и продължава вече по-тихо)  И как си мислите, че реагираха синовете ми като си получиха визите? Типично по мъжки, с викове: „Ура!"... Нямали шансове за развитие в тази държава... Ама... (съвсем снишава глас)  Какво пък, нека опитат... Добри са ми момчетата. Рядко се сещат да се обадят, но пък... Там не им е до мен.  Деца... (въздъхва)  Важно е, да са щастливи...  А аз... Аз ще се оправя... (Прихлупва шепи върху лицето си. Следва неловко мълчание . Той използва, че тя не го вижда и любопитно я оглежда)

Той: - Трябва да е и глупак...

Тя:   - Кой? (вдига глава и го поглежда)

Той: - Онзи мухльо, с едрогърдата пикла.

Тя:   - Не... Просто Мъж... Не му бях достатъчна... явно....

Той: - Кое му е недостатъчното?! Да остави такава жена! Ако Ви бях срещнал на друго място и при други обстоятелства... Кой знае?... Можеше и... нещо да се получи...

Тя:   - Какво да се получи? Нищо нямаше да се получи. (махва уморено с ръка)  Чудеса се случват само в приказките, а реалният живот започва там, където свършват приказките.

Той: - Там... където... свършват... приказките? Значи все пак е имало приказка? Или поне до един момент?

Тя:   - Имало ли е наистина?... И аз вече не знам... След „И заживели щастливо..." приказката винаги свършва... Абсолютно винаги! И човекът до теб вече не е „жадувания любим", а нормален, обикновен човечец, с неговите си настроения и проблеми... (сепва се и го поглежда)  Но защо изобщо говорим за това? Кое му е интересното? Да срещнеш Принца на мечтите, а той да се превърне в жаба... А къде остава онзи, който те разбира от половин дума? Който знае кога и как да те разсмее, но и кога да замълчи? Който по интервалите и паузите, усеща настроението ти... (преминала е на Ти без да се усети, може би, дори забравила с кого говори)... Най-добре е, да не се стига до... „заживели щастливо"...

Той:   Гледа я втренчено.

- „Да срещнеш Принца на мечтите, а той да се превърне..." Сякаш съм го чувал някъде... Или по-скоро чел... Да, спомних си...

         „Да срещнеш принца на мечтите,

а той да се превърне в жаба.

И вместо нощем устни впити,

яйцата, сиренето, хляба -

за тях стотинки да делите..."

Тя:    Също го гледа втренчено:

- От къде знаете тези стихове?!

Той: - От никъде... Стари истории. Минали и заминали. За щастие без Вашия хепиенд в стил а'ла „И заживели щастливо..."

Тя:   - Попитах Ви къде сте чели това! (настоятелно)

Той: - Защо?

Погледите им се срещат. Гледат се продължително. Недоумението на лицата им прераства в изненада. Двамата едновременно:

Тя:   - Ти?!

Той: - Ти?!

Тя:   - Не може да бъде! (протяга ръка и се дръпва... Пооправя по навик косата)  Май не си представяхме така срещата?

Той:   Мълчи и я оглежда отгоре до долу изпитателно...

- Наистина не си представях така срещата ни... Кой е вярвал, че така ще стане?... Че това ще е срещата, за която... мечтаех толкова време...

Тя:   - Ти?! Ти си „мечтал"???

Той: - Да! Не крия, че исках да те срещна... Може ли да поседна? Усещам, че краката ми... Сякаш не съм мигнал цяла нощ... Не ми се е случвало от студентските години... (маха чантата и сяда на стола)

Тя:   - А онази нощ, когато АЗ исках да си лягам, но ти не ме „пусна" и се разделихме чак сутринта...

         Осветлението на сцената угасва постепенно. Само два самотни прожектора осветяват актьорите. Разнася се усилващия звук на тракане на компютърна клавиатура, на чийто фон се чуват насложени гласовете на двамата. Отделните изречения не се разбират, само отделни думи се прокрадват. Интонацията е жизнено-шеговита. Звуците затихват след 30-40 секунди. Сцената отново е осветена.

Той: - Да... Онази нощ... Както и още много други... Представях си те малко по-различна...

Тя:   - Представял си си? И как си ме представяше? Нещо средно между Лейди Ди и Памела Андерсън? Никога не съм разбирала какво точно очакват мъжете...

Той: - Не, не! Какво говориш! Каква Памела?! Напротив! Спомням си шаржа, който беше сложила вместо снимка в ICQ-то. Онова динозавърче с червения гребен вместо коса...

Тя:   - Динозавърчето? Какво общо има то?...

Той: - Нали заради него реших да ти отговоря. Жена, която има силите да избере такъв шарж за себе си, очевидно има чувство за хумор. Което се и доказа във... връзката ни...

Тя:   - Ние сме имали „връзка"?

Той: - Все пак смятам, че беше някакъв вид връзка. Не отричай! Наистина не физическа, но...

Тя:   - Но?

Той: - Не зная как да я нарека... Когато прочетох първото ти писмо в ICQ-то, си казах „Поредната натрапница в мрежата". Отговорих ти от любопитство... После обаче... Намерихме толкова общи неща. И резултатът ти е известен...

Тя:   - Намерихме твърде много, общи неща... Така от нищото...

Той: - Разбира се, че не от нищото! Все пак спомни си кой кого потърси пръв! Още съвсем в началото ти сякаш ме познаваше. Дори се съмнявах, че си някоя позната! Спомни си колко пъти ти задавах въпроса „Защо избра мен да ми пишеш?" Така и не ми отговори. Измъкваше се с шега, с увъртания. Защо избра мен? Можеш ли да ми отговориш сега?

Тя:   - Не те избрах... Стана случайно. (замисля се и продължава доста по-решително)  Онази неделя, компютърът ми не работеше и се наложи да прескоча до кварталния клуб, за да принтирам едни документи... Някой преди мен не си беше излязъл от регистрацията и се зачетох... Не можех да повярвам, че има мъж, който толкова деликатно и меко отбива атаките на явно нагла тийнейджърка... Видях твоя ник и после го намерих с търсачката... Това е. Но знам защо продължих да те търся. Ти беше един от малкото, които не търсят виртуален секс и среща след втората бележка. Исках да знам, какво те задържа?

Той:   - Труден въпрос. Не съм сигурен, че и аз знам отговора му... Магия, химия, електричество... Има толкова много определения...

Тя:   - ... наивност и разум, надежда и безнадеждност, мъка и удоволствие...

Той: - ... дихание, истина, блаженство... подсъзнание... Ето за това говоря. След толкова безсънни нощи заедно, мислите ни се допълват...

Тя:   - Да, беше толкова странно. Не съм си и помисляла, че някъде в мрежата е възможно да срещна човек, с когото мога да говоря за всичко. Не знам какво ми стана. Света извън екрана се превърна в нереален... Сякаш там, в зеленото прозорче на Кю-то, беше действителността, а всичко извън него, досадна подробност...

Глупаво, нали? Тичах към компютъра, като влюбена ученичка и това не ме притесняваше, защото Ти, беше там... За първи път от години имаше някой, който да мисли за мен и да ме чака. Който иска да знае как е минал деня ми и нямаше никакво значение, че си бог знае на кой край на света, усещането за близък човек беше по-истинско от всякога...

Но когато започна да не се появяваш с дни, се почувствах наистина глупаво. Та ти беше Мъжът, Марк! Мъжът, който знае и може всичко. Защо се отдръпна, Марк? За да се предпазиш от „романтиката на изпраните чорапи, ролките и неделната супа"? Звучеше убедително... А явно причината е била друга. Ти просто си имал своята „аристократка от Войняговци"!!! Защо ме излъга, Марк?

Той: - Да... Излъгах те... Помниш ли кога ти казах, че съм разведен? Още някъде съвсем в началото... Нямам идея защо го направих. Може би защото реших, че това ще бъде мимолетен разговор, без продължение и последствия... После беше трудно да призная, че съм те излъгал... така си и остана...

Тя:   - Нета е удобно място да се представиш за някой като Марк Виниций!!! (усмихва се) търсещ своята Лигия...  

Той:   Скача нервно от стола:

- Нета е и удобно място да се представяш за бизнес дама с проспериращи фирми, докато  слагаш печати на молби за местене на електрически стълбове!... Но любовта в интернет предполага ДА ПОВЯРВАМЕ на всичко казано от отсрещната страна...

Тя:   - Любовта? Казваше, че никога не употребяваш тази дума!

Той: - „Любовта" ли казах?...   

Осветлението на сцената отново угасва постепенно. Само двата самотни прожектора осветяват актьорите. Разнася се усилващия звук на тракане на компютърна клавиатура, на чийто фон се чуват насложени гласовете на двамата. Отделните изречения не се разбират, само отделни думи се прокрадват. Интонацията този път нежно-приглушена. Долавят се въздишки, приглушен женски смях, мъжки шепот. Звуците затихват след 30-40 секунди. Сцената отново е осветена.

А Той: Отново:

- „Любовта" ли казах?...

Тя:   - „Обичам" - просто само дума,

изчерпана, до писък изхабена.

Не, няма да я кажа, в теб се губя...

Той:   Удивен:

- Запомнила си го?!... Да... Не... Имах предвид... Добре де! Казах „любовта!" Какво толкова? Понякога човек хлътва и... не знае какво говори и какво върши...

Тя:   - Да, понякога се случва. „А на нашите години е вече непростимо..." , нали?

Той: - Човек би казал, че си запомнила всичко, което съм казал! Но не е нужно да си толкова жлъчна и непрекъснато да ме цитираш! Е, добре! Криех го, не исках и да си го помисля. Но в един момент го осъзнах. Бях влюбен в теб! Ето сега го признавам! Ако искаш, мога и да го изкрещя. ОБИЧАХ ТЕ! Но ти първа престъпи онази невидима граница, която си бяхме изградили... Спомни си! Ти ме подведе! Ти първа изрече тази дума-табу!

Тя:   - Табу? Всички табута паднаха, когато вече знаехме какво иска да каже и премълчи другия... Там в мрежата ние бяхме самите себе си, Марк! Такива, каквито никога не бихме си позволили да бъдем в реалния живот. Може би с анонимността, отпадат и задръжките... Не мислиш ли? (гледа го изпитателно)

Той: - Както винаги до болка права... Ето затова те харесвах! Излиза, че не е било само фалшив образ, който съм си изградил. Вярвах в този образ ... Както и в нежния ти, романтичен образ... Беше ми хубаво в нощите прекарани с теб... Не съжалявам...

Тя:   - И аз... Няма, за какво да съжалявам. Е, може би в момента, в който започнаха безкрайните ти командировки...  И после когато някаква твоя леля се „разболя" (показва с жест кавичките)...

Той: - Така беше по-добре и за двама ни...

Тя:   - Какво искаш да кажеш?

Той: - Не исках да храня празни илюзии у теб, че нещо може да се случи между нас... Не исках и аз да го повярвам, може би...

Тя:   - Да ме предпазиш от илюзии ли? Ти се изплаши, Марк! Осъзнах го доста по-късно... Оказа се просто страхливец...

Той: - Имаш пълно основание да ме наричаш така! Страхливец, мерзавец, дезертьор...  Да, избягах! Какво друго можех да направя? Да бях продължил мъчителната агония на връзката ни? Да бяхме останали „просто добри познати"? Да си говорим за времето и за предстоящите театрални премиери?... Не! Не можех да ти причиня това. Щях да бъда камък в личния ти живот. Дори и да срещнеше така чакания принц, ти щеше да го сравняваш с мен! Изходът беше само един. Трябваше да ме забравиш, колкото се може по-скоро! Трябваше да се излекуваш от болестта „Марк Виниций"... Затова си и тръгнах...

Тя:   - Не е вярно... Знаеш, че отдавна не вярвам в „принцове". И не съм го искала. Ти, просто се случи... И аз ти повярвах. Но ти наистина ме „излекува"... Може би... трябва да ти благодаря?

Той: - Иронията ти е неуместна. Рано или късно трябваше да се случи...

Тя:   - Всичко това вече няма значение...

Той: - Да, вече наистина няма значение... И никога не е имало. И никога няма да има... Подобен род връзки в интернет не водят до нищо... Мимолетно удоволствие за убиване на времето. Просто игра... Интелектуална игра... Нещо като шах-мат или бридж... Играта наречена Виртуално общуване... С единствената тръпка, че срещу теб не играе някакъв безмозъчен компютър, а жив човек с радости и грижи като твоите. Човек, който във всеки следващ миг е непредвидим, но с когото можеш да прекъснеш играта по всяко време, без угризения и сълзливи раздели... Човек не се влюбва в компютъра си, нали? Не би следвало и да се влюбва в партньора си по виртуално общуване...

Тя:   - Играта приключи отдавна. Всички игри имат своя край. Както и приказките. И ето ни и нас сега - след края на играта, след края на приказката... Там, където всички приказки свършват... Някъде в реалността... - Взима молбата му за местене на стълба, подписва „Разрешавам", слага печат и въздъхва:

- Ето ти я твоята реалност! Твоят така жадуван стълб... Успех... Марк!

Обръща се с гръб към него и припряно прихваща с две ръце устните и брадичката си, сякаш съжалявайки за изречените думи.

Той взима листа, без да го поглежда, опитва се да каже нещо, но не успява. Гледа я, осъзнавайки, че никога повече няма да я срещне. Прихлупва с длани очи. Музика на фона на усилващи се звуци от тракане на клавиатура.

Завеса.