Оправдавам лутането си между неистовото желание да бъда алтруист заедно с нуждата от искрена, споделена любов и логичния егоизъм заедно с подхранващия самочувствието нарцисизъм, като необходимост, за да мога да пиша. Пиша, за да се спася от задълбаване в мисълта, че лутането може да е изкривило представата ми за реалност почти безвъзвратно. Осъзнавам, че внушенията и самозаблудата легитимират лъжата и ме разрушават. И осъзнаването на ерозията я прави още по-тежка. Искам да се променя, но нямам волята. И мисля, и мисля... мечтите и копнежите се отдалечават все повече и повече, ставам студен, превръщам се в един нищожен, себеразрушил се и донякъде харесало му да бъде жертва човек.
Днес е най-неподходящото време за една ренесансова личност да се роди. “Fast културата” ни предразполага да не полагаме усилия за нищо - бързи храни, бързи коли, бързи пари, бързи хора, всичко на един клик разстояние. Култура идолизираща специалисти в области без никаква интелектуална стойност или хуманитарна цел, но пък капиталът... Култура водеща до пристрастяване, до леност и безделие, до отлагане на решаването на проблеми, което от своя страна ги задълбочава в депресивни състояния, водещи до разрушаване на взаимоотношението на вътрешния с външния свят. Затова терапевтите имат толкова много работа, а и ще продължават да имат. Ще продължават да помагат за преодоляването на едно сиво страдание, което не може да служи дори за вдъхновение.
Осъзнавам, че съм фантазьор без никакви постижения, меланхолик страдащ по самото страдание. Ще се спася ли, щом го осъзнавам? Ах, превзетите разкъсвания на поетичната душа. Както е казал Шели “сърцето е самотен ловец” и като един хищник, се нуждае от плячката си - любовта, за да оцелее, и само когато я улови не е само, но скоро след като я изяде, отново огладнява и търси следващата плячка. Търси самата обич и на кого да я прехвърли. Така добре разбира хората, а не разбира себе си. Поетичното сърце е актьор, а добрият актьор е този, който успява да се заблуди. Играе ли, играе, безформен, безпредметен като водата. Както водата заема формата на всеки съд, така и той всеки път е различен - ту мрачен, мистериозен и меланхоличен, ту забавен, щастлив и енергичен, ту импулсивен и яростен, ту сдържан и миролюбив. Импровизира, адаптира се, преодолява и помъдрява с опита. Толкова лица, че може би в неясната му същност е неговата същина.
Но гледната точка никак не е красива имаш ли такова сърце. Неизбежно е да бъдеш разочарован от себе си, отчаян заради неудовлетворени, невъзможни очаквания и маниакално обсебен, патологичен към стари любови. Психози, психози... Понякога сам, понякога самотен, винаги любопитен, винаги облъчван от извращаващи ума влияния, които бавно отключват неморалната художественост. Живот изтъкан от страх - да не би тъмната страна на изкуството да надделее. Може би е нужно да наддлее ако искам да бъда част от историята...?Трябва ли артистът да се стреми към историята?Неизбежно е да презира обществото, себе си, да обича и вярва в първичната доброта у хората, да се самосъжалява и едновременно с това да знае, че само той може да се спаси. Ще се спася ли?
Самозаблуди, самозаблуди... с неясен първоизточник, живот пречупван през безформена призма. Съчувствие и съвест непрестанно притъпявани от идеята за утопична цел. Един безполезен и нерационален идеализъм, изграден от малоценност и неудовлетворение, безнадеждна вяра в илюзорна хармония, несъществуващ рай. Фанатизиран, лекомислено повярвал в обещания и илюзии ум, който разрушава, унищожава, а и се саморазрушава и обезличава в името на една горчива самозаблуда. Нали все пак пътят към ада е осеян с добри намерения, няма ли Господ да съди според тях?
Подсъзнание препълнено с отдавна изоставени хора и некога изоставени несигурности, често изливани върху добредетелниге. Внушения, хиляди внушения, повтаряни достатъчно, за да се превърнат в реалност. Постепенно границите се размиват, съзнанието се обърква, а страданието се романтизира. Вярата се бие с разума, сякаш от това зависи светът, но победител няма и това подлудява. “Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб” - вродената емоционална интелигентност ме принуждава да бъда себеосъзнат, но нямам волята да се преборя със себе си, остава ми единствено да преосмислям и затъвам още повече в преизподнята на пропилените мечти и загубена човешка идентичност. Опитите да се самоизлъжа към висините се оказват безуспешни, а търсейки баланса животът се изплъзва между пръстите.
Между нуждата от крайна емоционалност и алиенацията, между бунтарството и конформизма, между ренегата, маскиран като борец и “Das man”, маскиран като непукист - баланс никога няма да има, но душата на поета ще продължава да се лута и с горчива доза вяра да търси истината и хармонията, дори ако трябва се обърне към Дявола за помощ.
Отхапа лукавият хищна хапка от моята ябълка -
ключът към вечността и рая,
насити се вълкът с наивността на овчаря.
Отдалечи се рогатият и повече не го видях.
Зад него остана само едвам доловим глас:
Anima vestra.
© Филип Филипов Всички права запазени