Огромното кълбо се преполовява, като половината му част потъва в бездънния океан, а другата остава, макар и за кратко, да хвърли последните си приветливи лъчи над света. Вълните блестят от златистия залез. И сякаш от брега до слънцето има златна пътека и ти се иска да я изминеш, колкото и дълга да ти се струва тя. Чува се шуменето на непокорните вълни, блъскащи се в ниските форми на скалите на отсрещния бряг, сякаш хор от езеряни пее тъжните си пeсни за любовта.              

   Тук е по-тихо. Седнала на брега, върху все още топлия пясък, гледам в далечината, виждащите се като малки точки, кораби и лодки, пресичащи Слънцето.

 Усещам как въздухът става по-топъл и по-приятен, макар и да подухва лек ветрец. Някой ме доближава.

 Не, няма нужда да се обръщам, за да разбера кой e, аз знам. Знам, защото съм го сънувала, защото съм си мечтала за него, защото всяка първа мисъл преди да заспя беше за него. Сяда до мен и се вглежда, също като мен, в далечината. След миг, бавно и внимателно улавя ръката ми и се изправя заедно с мен. Вървим бавно по морския бряг, по залез, хванати за ръце. Стъпваме по все още топлия пясък. И крачим към неопределена цел, движим се без посока...

След малко чувам тиха музика, идваща от много, много далеч. Вслушвам се в нея, замайва главата ми и ме кара да се чувствам по-щастлива и по-свободна от всякога.

 И изведнъж се понасям заедно с него в нощния танц, като две вейки, две стръкчета тревица, люлееща се от прохладния, нощен, летен вятър. Мелодията се носи тъй нежно, така примамливо гали нашия слух, че след малко потъваме в забрава. Понасяме се във въздуха и летим над земята. Ние сме над всичко, летим в космоса. И макар мракът на космоса да ни обгръща, ние продължаваме да летим. Заради любовта просто не усещаме, че малко по малко нещо изсмуква силите ни, нещо ни тегли, убива ни, но ние не се мъчим да се измъкнем от бездната, която е ненаситна, алчна. Тя убива всички същества, които изпитват чувства, силни, извън границите на възможната любов.  Единственото нещо, което двамата знаем е, че никой и нищо не може да ни раздели... и нищо вече няма значение, щом се притежаваме взаимно...

   Отдавна е тъмно. Минали са часове. Дори щурците до другия бряг, към бунгалата, в храстите са заглъхнали от, макар и тихата мелодия. Ние не спираме. Продължаваме да танцуваме, все така омайно, дори и вече с по- малко сили, уморени. Вече чувстваме, че силите ни са достигнали връхната си точка и сега намаляват унищожително бързо и невъзвръщаемо. Силите намаляват, но друго чувство расте, расте и се усилва. Имам чувството, че ще се пръсна от него, ще експлодирам, но не, няма нищо такова, защото знам, вярвам, че ще мога да събера десеторно повече количество от това, което имам в мен каквото и да стане...

Съмва се, но никой още не е буден, всички спят. Няма ги както обикновено пискливите настоятелни гласове на гларусите и чайките. Няма я онази светла и приятна атмосфера рано сутрин, когато настъпва утрото на Джулай морнинг. Небето е застелено от тъмни облаци , а слънцето е кърваво червено, сякаш са изминали хиляди години от сътворението на света и слънцето се е превърнало в едно огромно червено изпепеляващо кълбо, което предвещава края на света. На брега на океана, който не е както обикновено спокоен и приветлив, а се бунтува, протестира, лежат две тела.

  Двамата младежи са проснати безпомощно на брега на морето. Не, сърцата не туптят. Стоят безжизнени на мокрия пясък. Краката на момичето са мокрени от нестихващите вълни, те стигат дори до синята ù рокличка, сега изглеждаща толкова голяма за нейното тяло. Лицето ù е бяло, може би приличащо на ангел преди да стане безжизнен труп, сега е изпито и безжизнено, мъртвешко. Момчето също изглежда сякаш някой вампир му е изпил кръвта и не е оставил и капчица. Но те са хванати за ръце. Вижда се, че ръцете са им стиснати .

След минута-две малко ято чайки и гларуси ги наобикаля. Може би да им отдадат почит. Птиците ги бяха наблюдавали цяла нощ и сега те щяха да ги изпратят тържествено в дълбините на океана, откъдето отиват на по-добро място. Двете тела, вече студени, хванати за ръце, стоят безжизнени и погледите им са впити един в друг. Те се гледат и в очите им се вижда, че преди да ги сполети това, което ги е сполетяло, са се обичали безвъзвратно. Макар и случилото се, каквото и да е, в студените им погледи още се вижда топлинка, малка дори, която е доказателство за неугасващото нещо в тях, съпътстващо ги дори и след смъртта им. И много дълбоко в тях в, още ненапусналата ги душа, те още танцуват, танцуват танца на вечните сънища.

( Няма по-хубава любов от тази, която събужда душата и те кара да искаш още, която запалва пламъкa в сърцата и успокоява умовете. )