Т А Н К Ъ Т

На сутринта трябваше да замина в поредната задгранична командировка - този път за Ирак, а оттам  за Кувейт и Обединените Арабски Емирства. Вече бях свикнал с подобни пътувания и те отдавна бяха престанали да ме изненадват. Оставаше както и друг път да си пожелая да се върна жив и здрав.  

Пристигнах на летището в шест и половина. Самолетът трябваше да отлети след час за Атина. През нощта бе навалял сняг  и продължаваше да вали (беше средата на февруари). Машините чистеха пистите, но виелицата беше много силна и за излитане не можеше и дума да става. От друга страна, не можех да се върна вкъщи, тъй като никой не беше в състояние да каже кога  самолетът ще може да отлети. По уредбата на летището съобщаваха, че това ще стане след час, после след два. Часът на отлитането се подменяше непрекъснато с нов и така... до осемнайсет часа.

Най-после ни съобщиха да се приготвим за отвеждане към самолета. Да , но когато автобусът спря пред стълбата, от самолета слезе служител на БГА “Балкан” и нареди на шофьора да ни върне обратно пред сградата на летището. Оказа се, че някакъв грък от транзитните пътници е починал от инфаркт в самолета. А когато има смъртен случай на борда на самолет,  даже и когато това не е станало във въздуха, формалностите са твърде много. Отново часове, прекарани в чакане, на бара в транзитната зала.

Накрая формалностите бяха уредени, пистите почистени, виелицата беше поутихнала, ние вече бяхме на борда и капитанът на самолета (един от най-добрите на БГА “Балкан”), макар и доста рисковано, успя да излети. Пристигнахме в Атина към двайсет и три часа, когато всички самолети вече бяха отлетели. Значи и самолетът за Багдад, с който трябваше да летя, съгласно резервацията в билета ми.

От информацията на летището разбрах,  че поради военните действия в Ирак (войната Ирак-Иран), директен самолет за Багдад въобще не е имало и не се знае дали ще има. Трябваше да чакам до сутринта, когато офисите на компаниите отворят и едва тогава да видя какво може да се направи. Пренощуването в транзитната зала не е разрешено, но аз не можех да напусна летището, защото нито имах гръцка виза, нито знаех кога и през къде мога да се добера до Багдад. Освен това трафикът беше така объркан, че в залата имаше много други като мен, така че поне по този въпрос никой не ни деранжираше.

На сутринта, когато пристигнаха служителите на различните авиокомпании, започнах необходимите проучвания. Резултатът обаче никак не беше насърчителен. Самолет до Багдад предния ден наистина не е имало и твърдо нямало да има и през следващите дни.

Можех да отлетя за Бейрут, Дамаск, или Кайро, но никой не можеше да потвърди, че оттам ще има някаква връзка за Багдад. Дамаск отпадна автоматично поради влошените отношения между Ирак и Сирия. Кайро също. Казаха ми, че евентуално може да има връзка през Аман, но директен полет от Атина имаше чак през следващият ден. Единствената възможност беше да отлетя за Бейрут и оттам  за Аман.

Самолетът за Бейрут отлиташе в двайсет часа. А дотогава? Чакане в транзитната зала, пиене на кафе, обяд, след това пак на бара и толкова. Човек със слаби нерви като нищо може да откачи. Имах чувството, че стрелките на часовника ми са замръзнали и въобще не мърдат. Пълно безвремие.

Инсталирах се отново на една масичка, преметнах шлифера си на един от столовете, седнах и си поръчах поредното кафе.

“Абе, веднъж като тръгне назад, няма спирка”, помислех си тъжно.

Опитвах  да си мисля за по-приятни неща, но напразно. Просто не ми се отдаваше.

Когато изпих поредното кафе внезапно ме осени мисъл, която доста ме разведри.

“Ами да, млади ми господине, сега ще Ви гледам на кафе.”, “обърнах се”, към себе си, а след това продължих:

“Нищо, че кафето не е турско, а еспресо. А това, че въобще не владея техниката на гадаене, в случая няма каквото и да е значение. Важното е да става оборот и най-вече проклетите стрелки да се пораздвижат.”

Зачудих се на шантавата си идея, но както казваше любимата ми баба Марга, мир над праха й, “В голяма суша, когато всичко изгаря и градушката е берекет”. Просто не ми се мислеше къде отивам, как ще стигна, още по-малко пък какво може да се случи там. Затова взех чашката в ръка и се взрях в нея.  Естествено, не виждах нищо друго, освен останалите на дъното й няколко капки от кафето, но независимо от това започнах:

“Очакват Ви интересни преживявания и напрегнати моменти...”, но веднага прекъснах, защото това “напрегнати” въобще не ми хареса – и без това знаех, че без такива няма да се размине.

“Чака Ви успех в кариерата, ново запознанство, пари.”, продължих с тривиални “пророчества”, които и най-тъпата гледачка би формулирала далече по-добре.

Отчаян от пълния си провал в гледането на кафе, оставих чашката обратно на масичката и ща не ща, започнах да мисля за далече по-сериозни, но не и по-весели неща.

“Извинете, Вие за къде пътувате?”

Въпросът беше зададен на френски. Бях сигурен, че питането не е отправено към мен, но въпреки това вдигнах глава и погледнах към посоката, откъдето чух гласа. Това, което видях, успя на бърза ръка да избута настрана досегашната ми мисловна дейност.

До мен стоеше красивата и много елегантна млада дама, която отдавна бях забелязал в залата. Преди да отговоря, тя продължи:

“Позволих си да Ви попитам, защото и Вие от отдавна сте в транзитната зала.”

Без да си кривя душата, стана ми приятно (много!), че такава изискана и наистина прелестна жена, не само ме е забелязала, ами и ме заговори. Но да съм се сащисал, или да съм си  глътнал езика от изненада? Няма такова нещо. Станах веднага и  с приветлива и искрена усмивка казах:

“Много ми е приятно да се запозная с Вас. Що се отнася за пътуването, знам само, че трябва да отида в Багдад, но кога и как ще стане това, все още никой не може да ми каже. А Вие закъде?”, не пропуснах като любопитна бабичка  да я попитам.

“За Бейрут. За съжаление, самолетът ми от Париж пристигна със закъснение  и пропуснах предния самолет .”, с готовност обясни тя и добави: “Жаклин.”, подавайки ми ръка.

“Крис”, отвърнах аз и поех подадената ми красива, с много дълги пръсти ръка.

“А защо не седнете?”, казах аз и й предложих стол.

“Ох, омръзна ми вече до смърт да седя в тази зала.”, резонно отбеляза тя, въпреки че аз бях последният, който би спорил по този въпрос.

Както и трябва да се очаква от един възпитан джентълмен, аз веднага казах:

“За съжаление, мога да ви предложа само този стол и нещо за пиене.”, но след това побързах скромно да добавя:

“ Е, можем да се поразходим под ръка из залата, но това едва ли ще Ви е забавно.”

“Да, но все пак ще бъде нещо.”, усмихна се очарователната дама.

“Имате право.”, отговорих  и без много да се мотая, сгънах дясната си ръка в лакътя и галантно застанах до дамата.

“Какво пък толкова. Най-много да се връцне и да се отдалечи. Голяма работа.”, прецених набързо ситуацията и с интерес очаквах реакцията й.

Този път обаче бях изненадан и то особено приятно. Красавицата ме дари с ослепителна усмивка, нежно провря ръка под моята и каза:

“Готово, можем да започнем нашето пътешествие.”

Започнахме “разходката” си и искрено се забавлявахме, забелязвайки учудените погледи на хората в залата. По този повод, Жаклин не пропусна да ме попита:

“Какво според Вас си мислят сега тези хора, които ни гледат?”

“Много лесен въпрос.”

“Така ли? И какво гласи отговорът му?”

“Просто ни завиждат.”

“Много интересно. И защо?”

“Мъжете завиждат на мен и то с пълно право, защото всеки от тях неминуемо би искал да е на мое място, само че не е. А жените завиждат на Вас, защото не са така красиви и елегантни, а и наистина не са.”

“Браво! Само че мога ли да добавя нещо?”

“Разбира се. Демокрацията в нашия случай е стопроцентова.”

“Сигурна съм, че на жените също много би им се искало да са на мое място.”, каза Жаклин и ме погледна с големите си и т.н. очи.

“Говорете, говорете! Както се казва, може и да не е вярно, но е много приятно да се чуе.”

“Ах, че хубаво го казахте. Трябва да го запомня.”

И двамата се разсмяхме и на мен ми се стори, навярно защото ми се е искало да е така, че тя леко се притисна в мен.

“Идеята Ви да се разходим беше отлична, за което много Ви благодаря. Вече се чувствам далече по-добре. Дори...”

“Радвам се, че е така, но защо прекъснахте мисълта си?”

“Дори започва да ми харесва.”, този път нямаше никакво съмнение - макар и едва загатнато, но тя се притисна в ръката ми.

“Абе и на мен ми харесва, но...”, помислих си аз, но изоставих тези разсъждения за по-късно и реших да конкретизирам нещата:

“Чудя се, какво ще прави едно толкова хубаво момиче в Бейрут. Въпрос на който, естествено, спокойно може и да не отговорите.”

“Защо? Няма нищо за чудене.”, отговори Жаклин и започна да разказва.

Оказа се, че тя е дете от смесен брак. Баща й бил французин, а майка й ливанка. Тя самата вече година била женена за ливанец, който бил банкер.

“Знаете ли, че и аз пътувам за Бейрут и оттам за Аман, откъдето все още не знам как ще се добера до Багдад.”

“Но това е прекрасно. Ще пътуваме заедно и ще си говорим. Ще бъде забавно”

“Тя всъщност е права. Поне няма да скучая с тази “банкерша”. Само като я погледне човек и му става по-леко”, помислих си аз, а гласно казах тривиалните в подобни случаи слова:

“Това ще бъде удоволствие за мен.” но веднага започнах да съжалявам, защото всъщност няма да можем да сме заедно в самолета -  тя естествено ще пътува в първа класа. Ако беше български самолет, нямаше да е проблем да уредя този въпрос без каквито и да било проблеми, но не беше.

Както крачехме бавно из залата, тя спря, обърна се към мен и малко смутено каза:

“Сега ще Ви призная нещо, което Вие вероятно няма да повярвате.”

“Тогава поне опитайте да се уверите, че наистина е така.”

“Ако някой ми беше казал, че точно аз, не само ще заговоря някакъв непознат мъж, но и ще се разхождам под ръка с него в транзитната зала на някакво летище, даже нямаше да се обидя. Щеше да ми прозвучи толкова абсурдно, че не бих му обърнала никакво внимание.”

“И какво толкова Ви притеснява? Разхождаме се, говорим си, помагаме си взаимно да преживеем по-леко оставащите няколко часа. Освен това, този “някакъв” мъж, така или иначе, няма да го видите повече.”

“Може би не се изразих добре. Просто искам да си изясня причината, поради която го направих.”

“Приемете, че сте го направили от скука, което е най-вероятно и въпросът е решен.”

“Така е. Това действително  беше основният вариант, но той вече отпадна.”

“Тогава преминете на следващия.”

“Той пък е много хубав, за да е верен.”

“Измислете компромисен.”

“Не може, пък и аз въобще не съм по компромисите.”

“Тогава прегърнете хубавия вариант и си повтаряйте, че е верен и той наистина ще стане такъв.”

“Мислите ли, че може да стане така? Всъщност много сте прав. Това и ще направя. Въпреки че ако все пак прегърна нещо, то няма да е този нематериален вариант, колкото и да е хубав. А от определението “някакъв”, от което с право се засегнахте,  всъщност няма и следа.”

“Говорете, говорете! Запомнихте ли какво следва след това?”

“Разбира се.”, отговори тя.

Двамата искрено се засмяхме, след което продължих:

 “Остава да ми кажете, че...” и в последния момент успях да се спра да не нагазя в просото.

“Какво ти става? Какви са тези простотии? “, помислих си силно ядосан на себе си, но тя прекъсна започващия вече мой монолог.

“Да кажа какво?”

“Нищо. Просто в главата ми, съвсем неочаквано, профуча някаква простотия.”

“Все пак защо не я кажете? Вижте аз колко неща Ви доверих.”

“Защото ме е страх, че след като го чуете, ще се разсърдите и ще си тръгнете, а аз отново ще стана някакъв, но вече самотен мъж и то не само  скучаещ, а и  много тъжен.”

“Обещавам да не го правя.”

“Всъщност, какво толкова? Може пък да разбира от шеги.”, помислих си и наистина, неочаквано и за мен самия, изтърсих:

“Добре, откровеност за откровеност. Щях да  кажа: “Остава да ми кажете, че това, което ще прегърнете мога да бъда и аз”. Ето това е простотията, която едва не казах.”

“Много хубаво го казахте за откровеността. Щом е така,  няма защо да чакате да Ви го кажа.”, засмя се тя и този път наистина ме шашардиса. Застана срещу мен и силно ме прегърна.

“Айдее, ойде коню у ряката.”, помислих си доста объркън, но веднага се съвзех, хванах я под ръка и я заведох на бара без да кажа и дума.

Поръчахме по кафе и кампари със сода. Тя сложи ръката си върху плота и аз отново видях изящните й дълги пръсти.

“Безспорно си много добра пианистка?”, помислих на глас, преминавайки несъзнателно на ти.

„Така ли? И откъде знаеш това? Да не би да си присъствал на мой концерт?

„Не, не съм бил на твой концерт, просто нещо ми подсказа, че е така.”

Тогава тя разказа, че наистина е завършила пиано в Музикалната академия в Париж и въпреки възраженията на съпруга й, вече е  участвала в редица концерти. След това допълни, че щяла да остане в Бейрут около месец. Мъжът й в момента бил в САЩ, но щял да се върне след три четири дни, след което щели да отидат на вилата си, да се разхождат с яхтата и т.н., неща, които така или иначе не ме интересуваха ни най-малко. Това обаче не ми пречеше да я гледам с възхищение.

Когато изпихме кафетата и кампарито, станахме и отново се “разходихме”, при което тя неочаквано тихо се разсмя:

“Надявам се предметът на смеха ти да не е нещо свързано с мен?”, обадих се, просто за да реагирам по някакъв начин.

Тя обаче ме погледна много мило, да не кажа ласкаво и отговори:

“Нали вече ти казах? Никога не съм си представяла, че някога ще се разхождам под ръка с непознат мъж в някаква омръзнала ми до смърт транзитна зала и ще ми бъде толкова забавно.”

“А на мен пък ми е и приятно.”, реших да бъда по-откровен.

“А кой е казал, че на мен не ми е приятно? Даже ми е много хубаво и  откровено се радвам и повтарям, че ако някой ми беше разказал нещо подобно, просто щях да се изсмея.”

“А какво ти пречи и сега да се изсмееш?”

“Не мога да ти отговоря, защото и аз самата още не съм наясно. Знам само, че ми е много хубаво, но защо... Предположенията ми никак не се вписват в същността ми, просто категорично се отричат.”

“А може би все още не познаваш тази твоя “същност”? Може би си я оградила в много тесни граници? Защо пък тя да не е скроена по-широко?”

“Какво каза? Господи! Дали пък не е така?”, реагира бързо тя и след секунди  едва ли не извика: „Не, няма съмнение. Точно така е!”

Времето, което дотогава като че ли беше спряло, внезапно почна да минава неочаквано бързо, дори останах доста учуден, когато ни съобщиха да се подготвим за отвеждане към самолета, въпреки че отлитането беше закъсняло с цели два часа.

Както и очаквах, Жаклин веднага бе поканена в първа класа. Тогава вече нямаше как и й казах, че за съжаление, не мога да я придружа, защото билетът ми не е за там.

“Един момент! Веднага се връщам.”, каза тя и изчезна, а аз седнах на мястото си.

След малко тя се появи отново, следвайки очарователната си усмивка. Станах да я посрещна, но тя ме прегърна през врата, целуна ме в устата, след това ме хвана под ръка и ме поведе към първа класа. Учудих се на себе си – за първи път бях толкова послушен.

“Нали си обещахме да пътуваме заедно? Всичко е уредено и точка по въпроса. Ето това е твоето место, а това до него, естествено, е моето.”

“Брее, какво става тук? Това да не е някакъв нов вариант на “Емануела”?, помислих си аз, но веднага реших, че няма какво да споря, даже и със себе си и се настаних удобно в “моето” кресло. Освен нас, в първа класа имаше само една млада двойка, която, заета с прегръдки и устнодопирници, въобще не се интересуваше от нищо друго.

Пътуването мина не само приятно, а много повече , но това са подробности, които по-добре да не зачевам. Преди самолетът да кацне на летището в Бейрут, Жаклин внезапно попита:

“Крис, защо не останеш няколко дни в Бейрут? По-точно, да ми погостуваш. Казах ти, че имаме прекрасна вила в едно вълшебно място на брега на морето. Ще се разходим и с яхтата. Сигурна съм, че знаеш колко хубаво ще бъде. Нали ще останеш?”

“Как ли пък не.”, веднага отговори хладният ми разум, който искаше на всяка цена да ме изпревари, преди да изтърся някоя, според него, голяма глупост и за по-сигурно реши да бъде императивен, добавяйки: “Никога!”.

“Този досадник пак включи куп червени лампички. Колко жалко!”, мислех си силно разстроен, но въпреки всичко се съобразих с командата и искрено натъжен, отказах:

“Много съжалявам, Жаклин, но това е невъзможно. Колкото и да искам, не мога да остана.”

“Даже и един ден?”

“Даже и ден. Може би някой друг път.”, отговорих аз, знаейки много добре, че такъв “път” няма да има.

Сякаш прочела мислите ми, тя ме погледна с големите си дългомиглести очи и промълви:

“А вярваш ли, че ще има “друг път”? На мен много би ми се искало да вярвам, че ще има, но” ...и млъкна.

Беше ме прегърнала и не можеше да говори.

В автобуса, който ни пое от самолета, тя се притисна плътно до мен, целуна ме и с доста развълнуван глас, поне така ми се стори, каза:

“Искрено съжалявам, че не можеш да останеш. Наистина, съвсем искрено. Аз самата не мога да проумея напълно как се получи това точно с мен, но е така и за моя изненада ми е толкова хубаво. Не го приемай като някаква женска превзетост, кокетство или нещо подобно.”

“Вярвам ти. И аз съжалявам, но не винаги става така, както ние искаме.”, казах аз, а тя внезапно ме попита:

“Искаш ли да дойда с теб до Аман?”

Само това не бях очаквал. Разумът ми веднага запали всички налични червени лампички, но този път нямаше нужда да си прави труда, защото и без неговата намеса не бих приел подобно предложение.

“Не!”, отговорих колкото може по-меко и се опитах по някакъв начин да обясня отказа си:

”Можем да бъдем заедно само до летището в Аман. След това спешно трябва да си уреждам йорданска виза, да търся начин да се придвижа максимално бързо до Багдад. А и теб сигурно някой ще те чака в Бейрут.”

“Това, че ще ме чакат, ми е последната грижа. Разбираш ли, нещо става с мен. Нещо много силно. Толкова ми е тъжно и в същото време толкова хубаво. Сбогом Крис!”

“Сбогом, Жаклин?”

Автобусът вече беше празен и шофьорът чакаше да слезем и ние, за да освободи место на колегите си след него.

Когато влязохме в сградата, без да говорим повече, аз тръгнах към транзитната зала, а тя към паспортния контрол. Обърнахме се едновременно, вероятно да си махнем за последно, когато тя изтича при мен и ме прегърна.

“Прощавай Крис, не можах да издържа. Исках още веднъж да ти кажа колко ми е хубаво и... Аз съм щастлива. Аз съм...”, но не довърши.

Прекрасните й очи заблестяха от появилата се в тях влага и гласът й се скъса. Прегърна ме  пак, целуна ме три пъти, погледна ме в очите и каза:

“Благодаря ти. Толкова съм щастлива.” След това добави: “И тъжна, но със щастливи сълзи, ако можеш да разбереш какво ти казвам.”  

Но аз вече бях разбрал. Дори знаех причината за това, или най-малкото си мислех, че е така.

Разделихме се, без да се видим повече.

Понеже самолетът и без друго беше  закъснял, едва успях да хвана този за Йордания. Продължих да си мисля за Жаклин и да разговарям със себе си.

“Защо всъщност не останах в Бейрут?”, направих опит да анализирам.

“Защото не биваше, дори не трябва и да мислиш за това.”

“Защото съм вечен ли? Или може би защото рискът да остана завинаги там, където отивам, не съществува?”

“Най-добре да не мислиш и за двете.”

“Да, лесно е да се каже, но...”

Скоро се убедих, че този “разговор” няма да доведе доникъде и реших поне да се опитам да подремна. Но не успях.

Към полунощ пристигнах в Аман. Огромната зала беше препълнена с народ. Отидох да търся бюрото на иракските въздушни линии. Пратиха ме на третия етаж, но там, разбира се, вече нямаше никой.

Един служител от летището беше любезен да ми каже, че днес няма да има полет до Багдад и не се знае дали в следващите дни ще има такъв. Браво! Това ако не е късмет, здраве му кажи.

Започнах да слизам от третия етаж по стълбището от другия край на коридора и когато вече бях на първия, видях една по-голяма врата, отворих я и ... се оказах на улицата. Това добре, но   нямах  йорданска виза, а и да имах, ми трябваше печат в паспорта, кога и откъде съм влязъл в Йордания. Благоразумно си се върнах в сградата на летището (добре, че не бях хлопнал вратата) и отново в препълнената зала. Пристигаха и нови пътници от непрекъснато кацащите самолети. Разписанията бяха объркани тотално.

Когато най после се добрах до гишето за граничен контрол и подадох паспорта си, служителят го прегледа, хвърли ми го обратно, каза, че щом нямам виза, не мога да вляза в страната и нареди да се връщам в залата. И сега?

Изчаках няколко минути, сложих сто долара в паспорта и пак на гишето. Служителят ме позна и поиска веднага да ме прогони, но аз му казах, че не е проверил добре паспорта ми и го моля да го погледне още веднъж. Явно, той разбра за какво “поглеждане “ става въпрос, взе паспорта ми, отвори чекмеджето на бюрото си, остави там банкнотата и веднага ми удари необходимите печати и подпис. Един проблем по-малко.

Когато след митническия контрол излязох най-после от летището, с мисълта да преспя в някой хотел и сутринта да проверя за самолет до Багдад, навън ме посрещна още по-неприятна изненада. Това не беше множество от хора, а истинско стълпотворение. Страхотна блъсканица - всеки се мъчеше да се добере до някое от пристигащите таксита. Пред мен стояха двама французи и от разговора им разбрах, че те също се чудят как ще отидат в Багдад.

“Аха, поне ще си имам компания” пошегувах се наум.

Казах на французите, че и аз съм за Багдад, но ако продължим да стърчим в тази тарапана и до сутринта няма да вземем такси. Предложих да се изнесем по-далеч по посока обратна на пристигането на такситата, където навалицата беше по-рехава. Така и направихме.

Когато се зададе следващото такси, аз му препречих пътя и то спря. Извиках на французите да нахвърлят куфарите в багажника и да се качват в колата, нещо, което те направиха като светкавици. Другите пътници започнаха да крещят и да ни дърпат, но ние успяхме да затворим вратите на таксито и шофьорът веднага потегли. Ругатните и специалните “поздрави” до близките ни продължаваха да се чуват, но вече зад нас.

Когато най-после напуснахме навалицата, казах на шофьора (арабският ми беше достатъчен за водене на по-елементарни разговори, а и той знаеше малко английски) да ни закара в някой хубав хотел. Той обаче с усмивка поясни, че всичко вече е препълнено и е изключено да се намерят свободни стаи. Отново проблем, но поне този път поднесен с усмивка.

“По-добре да бях останал в Бейрут.”, помислих си с тъга, но оня тиранин, разумът ми, веднага безапелационно изтри тази толкова приятна мисъл.

Попитах шофьора дали е ходил до Багдад. Каза, че често пътува дотам и познава добре града. Беше с нов “Мерцедес” 200Д и затова му предложих да ни закара до Багдад. Той обаче отговори, че вече е уморен и че бихме могли да  тръгнем най-рано към обяд. Тогава го попитах колко ще ни струва това пътуване, на което той отговори, че за тримата сумата е четиристотин долара. Ясно беше завишил “навлото”, за да има мегдан за пазарлък. Предложих му петстотин, но ако тръгнем веднага. Предложението толкова му хареса, че без каквото и да е колебание повече се съгласи, но заяви, че иска парите веднага. Преведох на французите нашия разговор, като им обясних, че единствения начин да се доберем до Багдад е да продължим пътуването си с таксито (разстоянието Аман – Багдад е около1300 км). Естествено, добавих, че това ще ни струва по двеста долара на човек, които трябва да платим веднага - нали някак трябваше да избия стотарката, която дадох за визата. След кратко съвещание те приеха предложението ми, дадоха ми по двеста долара, аз прибавих две банкноти по петдесет (все едно че са  по сто) и ги подадох на шофьора. Освен това ги предупредих, че за двете страни на границата трябва да приготвят сто долара - по 50 долара на глава (разбира се, без моята).

Когато излязохме от града, шофьорът спря колата, взе си ключовете и излезе. Французите ме гледаха с недоумение. Казах им, че не знам къде и защо отива шофьорът. Те обаче явно нещо се разтревожиха. Вероятно това не само  ме е трогнало, но и накарало  да ги успокоя прибавяйки, че не е изключено да е отишъл да извика свои авери,  за да ни нападнат и оберат, а защо не и да ни заколят, както се прави в тези страни. Това ги успокои дотолкова, че почти чух тракане на зъби.

Да, ама не! (Бочаров) Шофьорът просто отиде до един камък и скри под него парите, завити в някакъв парцал. Може би го е било страх да не си ги вземем обратно, или пък най-вероятно не искаше да минава границата с толкова пари. Така или иначе, положението се успокои, французите избърсаха потните си чела и въздъхнаха облекчено. Е, в интерес на истината, аз ги доуспокоих като им обясних, че сега вече с нищо не можем да докажем, че сме  платили, но веднага добавих, че според мен това не е толкова страшно – просто ще му платим още веднъж. И без това самолетните билети са по-скъпи.

Спряхме на една бензиностанция да заредим, купихме от магазинчето разни неща за ядене и безалкохолни напитки и продължихме. Попитах шофьора защо не зареди и двайсет литровата туба, която видях в багажника, но той ми обясни, че това ще направи на връщане в Ирак, където нафтата е по-евтина. Разумно!

Оказа се, че двамата французи са инженери и отиват в Багдад във връзка с пущането в експлоатация на оборудвана от тяхната фирма фабрика. Имали и резервация за две стаи в хотел “Багдад”, считано от миналата вечер. Бяха млади, интелигентни момчета, но явно още много зелени и далеч неподготвени за подобни ситуации.

След около петдесетина километра забелязах, че колата почна да “шари” по шосето - знак, че Али (така се казваше шофьорът) беше наистина изморен и като нищо можеше да заспи и да ни претрепе. Предложих му да карам аз. Той се поопъна в началото, но после, разбирайки сам големия риск, се съгласи. След двайсетина  километра се убеди, че карам професионално и заспа. Успокоените вече французи също.

Наближихме границата и аз събудих спящия като пън Али. Като разбра къде сме, той каза, че тук го познават и няма да имаме каквито и да било проблеми.

Аз от своя страна му казах, че господата отзад ще му дадат сто долара за момчетата от двете страни на  границата. Това вече го разбуди окончателно, устата му се разчекна в признателна усмивка, но все още не му се вярваше, че това наистина ще стане. Припомних на французите за доларите, предвидени за граничните пунктове и те с готовност дадоха на Али две банкноти по петдесет долара, при което усмивката достигна до ушите му. Явно не беше глупав, защото не ме попита защо и аз не участвам в това благородно дело, или пък, което е по-вероятно, беше решил, че аз съм шефът.

Още щом видяха Али, граничарите започнаха радостно да го поздравяват, придружено с неизменните прегръдки и целувки. Той ме посочи с пръст на дежурния офицер, обяснявайки, че аз съм кибир мудир (голям началник) и че щом съм разбрал, че те са негови приятели, веднага съм решил да ги “почерпя” и му даде местни пари - предполагам по-малко от сумата, която получи. Това имаше огромен ефект. Офицерът дойде при мен и най-сърдечно ме поздрави, а аз без много да му мисля, го прегърнах по арабски, от което той остана много доволен и   дори се разцелувахме. Французите гледаха като гръмнати, мислейки, че с него сме стари дружки.

По това никакво време на денонощието, нямаше други коли на границата и офицерът ни покани в сградата, доколкото това можеше да се нарече така. Веднага ни донесоха столове,  чай и ядене. Ние също сложихме на масата това, което бяхме купили от магазина на бензиностанцията, плюс няколко кутии “Кент” и замезвайки добре, започнахме много приятен разговор. Оказа се, че офицерът говори добър френски, така, че “петлите” също участваха в разговора и съвсем се успокоиха. Печатите в паспортите бяха сложени, а митническата проверка беше пропусната.

След около час реших, че е време да продължим. Попитах офицера какви формалности ни очакват при иракчаните, но той дружески ме потупа по рамото вече като стар авер и заяви, че лично ще дойде с нас при иракските си колеги. При тях почти същия сценарий. Този път дежурният офицер получи банкнота от петдесет долара.

Никакви формалности, само печати в паспортите, необходими като доказателство, че официално сме влезли в Ирак и нищо повече. Без този печат, освен че не можеш да напуснеш Ирак, но могат да решат, че си “вражески елемент” и да те гръмнат като нищо, или да те обесят на централния площад в Багдад. Французите съвсем се ошашавиха от посрещането. Сбогувахме се с йорданския офицер и Али отиде да го върне. Докато си пиехме “Феридата”(много хубава иракска бира по чешки лиценз), не пропуснах възможността да кажа на “петлите”, че не е лошо да  помислим как ще продължим нататък, в случай че Али вместо да се върне при нас, отпраши за Аман, отнасяйки и багажа ни. Отново се вцепениха и понечиха да се върнат и те, но в това време видяхме колата и пак въздишка на облекчение.

След половин час се сбогувахме с любезните ни “домакини”, аз седнах зад волана и продължихме за Багдад. Пътят минава през полупустинна местност и само тук-таме се виждаха стада камили. В Рудба заредихме, хапнахме по хубав кебап, пийнахме по една “Ферида” и отново на път.

Когато наближихме Багдад, спрях колата, събудих Али и се преместих на другата седалка. Попитах го може ли да се оправи до хотел “Багдад” и той каза, че това не е никакъв проблем за него. И наистина се оправяше отлично в този голям град.

Минавайки през главния площад, видяхме шест люлеещи се от вятъра обесени “еврейски шпиони” и на „петлите” отново им спряха часовниците.

Към осемнайсет часа пристигнахме в хотела. Човекът на рецепцията веднага ме позна -  бях тук само преди месец. Когато направиш добро или лошо на един арабин, той не го забравя, теб също. А аз съм бил в този хотел много пъти и персоналът винаги е получавал по нещо. Служителят ми обясни, че всичко е заето, но за мен винаги ще се намери стая. Горките “петли”- резервираните за тях стаи бяха вече дадени на други гости, тъй като не са дошли предния ден. Посърнаха като “онова” мушкато. Попитаха дали може да се провери за друг хотел, но човекът от рецепцията им отговори, че всички хотели са пълни, което наистина се оказа вярно. Спогледаха се уплашено и само дето не ревнаха. Отново се опитах да ги успокоя, обяснявайки им, че не бива да се разхождат без документ от хотел по улиците, защото бройката на обесените може да се увеличи на осем. Но вместо да ги успокои, тази информация имаше обратен ефект - те се вкопчиха за мен и ме молеха с истински сълзи на очи да им помогна. И нали съм “мека Мария”, помолих моя приятел от рецепцията да повика шефа на хотела. След минути той вече беше при нас. След като ме поздрави сърдечно и ми зададе обичайните въпроси как съм, как е минало пътуването, как са жена ми и детето, накрая се сети да ме попита с какво може да ми помогне. Обясних му за французите, но той повтори, че резервацията им вече не е валидна, тъй като не е могъл да си позволи лукса да задържа празни две стаи при този наплив, без да е сигурен, че хората ще дойдат и още миналата нощ ги дал на закъсали пътници. Отчайваща за “петлите” ситуация. Но като видях как тези хубави млади мъже са готови да колабират, хванах шефа на хотела под ръка, отведох го малко на страни и му казах, че французите още сега ще му платят и за предната нощ, но трябва да им се помогне. Това, разбира се, разведри веднага обстановката и им беше дадена стая с две легла. Горките не знаеха как да ми благодарят. Това им се отдаде едва след няколко години в Париж, където ме заведоха в “Лидо”, естествено, за сметка на фирмата им.

Качих се в стаята си и за първи път от шейсет часа си събух обувките. Изкъпах се и веднага си легнах. Заспах мигновено и се събудих чак в седем часа на следващия ден. След душа се заех с порасналата, вече тридневна брада.

Закусих добре и веднага след това се обадих на моите хора от терминала. След двайсетина минути дойде един шофьор с новия “Паджеро”, който бяхме купили от Кувейт предния месец и ме закара до Министерството на транспорта, където трябваше да се срещна с министъра.

Ставаше въпрос за организиране на регулярни автомобилни превози от йорданското пристанище Акаба до Ирак. Вече возехме товари, предимно строителни материали, от Шуайба/Кувейт с няколкостотин голямотонажни автомобили.

Всъщност по онова време доставките за Ирак се извършваха по три главни артерии: Шуайба/Кувейт,  Акаба/Йордания и   Турция през граничния пункт Захо. Поради обтегнатите отношения, превози през Сирия не се извършваха, дори и нефтопроводът през сирийска територия беше затворен. На пристанищата в Басра и Ум Каср, поради директния обстрел от иранската артилерия, въобще не можеше да се разчита. На превози през Саудитска Арабия също. Фактически ние бяхме основният превозвач от Кувейт, също и през Турция, що се отнася до товарите от Европа. Сега трябваше да се проучи всичко необходимо за извършването на евентуални превози от Акаба с българско участие като: форма на участие; очаквани видове и количества товари и тяхното разпределение по време, по възможност и по разтоварни пунктове; формалностите по вноса на автомобили, полуремаркета, гуми и резервни части; участие на български шофьори и специалисти, тяхното заплащане и уреждане на престоя им; размера на навлата и начин на плащане; износ на печалбата; гранични престои, мита и такси; квартири; максимално допустимо натоварване на ос и/или автомобил; времената за товарене и разтоварване; изграждане на складово ремонтна база с площадки за паркиране и т.н. и т.н.- чисто професионални и безспорно скучни за един читател, който е далеч от тази сфера, въпроси.

Тук му е мястото да се отбележи, че независимо от войната с Иран, Ирак продължаваше да прилича на  огромна строителна площадка. Строеше се всичко и навсякъде: пътища, мостове, напоителни системи, фабрики, болници, дворци и какво ли още не. Ирак разполагаше с огромни средства и въпреки войната, нямаше проблеми с плащането.

Министърът беше уведомен предварително още от София за моето пристигане в Багдад и веднага ме прие. Попита ме как съм пътувал и когато накратко му разказах “одисеята” си, доста се развесели. Благодари искрено за перфектната работа на нашата фирма в Кувейт при снабдяването на цивилните обекти със строителни материали, предимно цимент, желязо, конструкции и оборудване. Извика своите специалисти и разговорите започнаха.

Няма да се спирам на конкретните въпроси, които разисквахме, тъй като те бяха от чисто професионално естество. Накрая министърът каза, че поради военновременната обстановка, всичко трябва да се съгласува с военния министър, с който вече е уредил среща за петнайсет часа.  Покани ме на обяд, по време на когото продължихме да разискваме интересуващите ни въпроси.

След това отидох до терминала, взех един от шофьорите и точно в три часа без три минути вече бях пред пропуска на  военното министерство, а шофьора се върна с „Паджеро” -то за му се извърши съответния технически преглед и го заредят.

Незабавно бях приет от министъра в една голяма и много луксозна зала. Там беше и министърът на транспорта с двама от неговите специалисти, както и още трима души, явно експерти от военното министерство. Очевидно транспортният министър  вече беше информирал своя военен колега за разговорите ни, така че без много предисловия започнахме да говорим по същество и то на професионално ниво. Изложих подробно нашите възможности и виждания в една съвместна дейност относно превозите от Акаба, като естествено не пропуснах случая да подчертая, че България е една неутрална по отношение на войната между Ирак и Иран страна, поради което не сме в състояние да возим оръжие, муниции, или други военни материали. Военният министър потвърди, че те ще се съобразяват с този факт, както правят това и с превозите през Кувейт.

Постигнахме съгласие по основната част от въпросите, но останаха и някои спорни неща като временния внос на подвижния състав от България, митата при внос на гуми и резервни части, количеството българи, които ще работят в Ирак. Разбрахме се, че тези въпроси ще се прегледат отново и основно и ще се потърсят компромиси, удовлетворяващи и двете страни. Използвах случая да помоля да се ускори разтоварването на автомобилите ни в района на Басра, където имахме известни проблеми в това отношение. Министърът обеща да говори с военния комендант и губернатора на Басра и че при посещението ми там мога да се обърна към тях от негово име за съдействие. Изказа съжаление, че тази вечер има важно съвещание, поради което той и неговият колега няма да могат да присъстват на вечерята с мен, но техните заместници ще ми правят компания.

Вечерята се състоя в един много изискан ресторант, който за мое учудване и съжаление аз не познавах. Всичко беше на ниво. Заместник министрите -  интелигентни млади мъже, с перфектен английски, бяха доволни, че могат да си отдъхнат от ежедневното напрежение и се държаха много коректно и приятелски, дори разказаха интересни и весели истории. Попитаха ме кога ще заминавам за Басра и ми препоръчаха хотела, в който вече и без това съм бил няколко пъти. Когато излязохме от чудесния ресторант, пред него чакаха три черни лимузини – по една за всеки от нас.

На следващия ден същия шофьор ме откара до базата на СО МАТ. Естествено, веднага съвещание - има ли проблеми, какви, кога, как и кой  какво следва да направи и др. тривиални неща.

Взех “Паджеро” -то и се върнах в хотела късно вечерта. Вечерях в ресторанта на хотела и веднага след това отидох в нощния клуб, но оркестърът беше сменен и нямаше кой да изпълни любимата ми мелодия “О, мами”. Пих едно кампари и се прибрах в стаята си.

Сутринта след яка закуска тръгнах за Басра, като последователно се отбивах в Кербала, Наджаф, Самоа, Насирия, за да се запозная на място как е организирано разтоварването на автомобилите, идващи от Кувейт. Оказа се, че строителните фирми, за които возехме, бяха изпълнили задълженията си, поети при предното ми идване в Ирак. Строителите разполагаха с необходимите кранове и хора и автомобилите се разтоварваха за часове.

В Насирия си спомних как преди десетина години строяхме пътя Кут-Насирия и за да се разтъжа, минах десетина километра по него.

По пътя от Насирия до разклонението за Басра, в асфалта имаше много дълбоки коловози, така че ако пътуваш с обикновен лек автомобил и попаднеш в тях, засядаш по корем и измъкването става голям проблем, даже и да не си потрошил колата. Тези коловози бяха вследствие движението на товарните автомобили (предимно нашите) с полезен товар от петдесет до седемдесет тона. Нуждата от срочна доставка на огромно количество товари беше принудило иракските власти практически да не се съблюдават съответните норми за натоварване на ос. Запълването на коловозите с нов асфалт  помагаше, но не за дълго.

В Басра пристигнах надвечер и веднага отидох в познатия ми хотел. Останах силно изненадан, че там вече знаеха за моето пристигане, даже ми казаха, че сутринта в девет часа имам  насрочена среща с военния комендант и губернатора. Ясно, че това беше уредено от Багдад. Посочиха ми и къде да паркирам колата.

След освежителния душ излязох с колата да се поразходя из града, въпреки че това не беше безопасно. Можеха да ме арестуват, но в крайна сметка щях да стигна до коменданта, който, както се разбра, вече знае, че ще идвам в Басра. Тук, за разлика от Багдад, следите от войната личаха съвсем ясно - разрушени сгради, почупени стъкла, пресни ями от снаряди. По улиците имаше танкове, бронетранспортьори, военни автомобили и войскови поделения. Най-големи бяха разрушенията по пристанището, което фактически беше извадено от строя. Както е известно, в този район бе блокиран и българският кораб “Васил Левски”, който така и си остана там. За щастие екипажът, макар и с малко закъснение, беше прибран в България.

В никакъв случай не може да се каже, че в града цареше някакъв хаос или паника, но хората не бяха тези, които познавах от времето, когато строяхме големия мост край Басра. Бяха угрижени и някак несигурни. Пазарите и магазините също не бяха същите. Войната вече си бе казала думата.

Върнах се в хотела, вечерях и си легнах . В девет без десет сутринта пристигна кола да ме вземе и ме отведе при губернатора. Надявах се да не е сменен и че е същият, с когото вече се бях срещал. Там беше и военният комендант. Бяха само двамата. Нямаше обикновените за страните от Ориента дълги приветствия. Седнахме на масата, поднесоха чай и започнахме конкретни разговори. Обясних им нашите проблеми, най-вече свързани със забавеното разтоварване на автомобилите. Те не скриха, че вече са получили указания от Багдад да се вземат всички необходими мерки за максимално бързо разтоварване и оформяне на документите. Допълниха, че след като свършим разговорите, тримата заедно ще посетим основните разтоварни пунктове, за да имам възможност на место да се убедя, че положението е подобрено. Обясниха, че основния проблем е в липсата на достатъчно кранове, но че вече са решили да помогнат на обектите с военни кранове.

Разбирах много добре, че те са заинтересувани повече от всеки друг автомобилите ни да продължат да возят за обектите в района на Басра и им вярвах, че ще направят всичко по силите си, за да ликвидират затрудненията. Беше ми ясно и какво ги очаква в случай на провал на строителната програма. Те от своя страна разбираха, че основният ни проблем не е само бързото разтоварване на автомобилите, а най-вече безпокойството ни, свързано с превозите в райони, достижими от иранската артилерия. Ами ако бъде улучена наша кола и загине наш шофьор? Естествено, бързото разтоварване намаляваше тази опасност, но не я елиминираше напълно.

Може би трябва да се припомни, че иранската армия  по времето на шахиншаха беше наистина елитна и най-добрата в този район. След ислямската революция през 1979 год. тя беше разпусната, над триста висши офицери избити, леко стрелковото оръжие разграбено, а най - елитната им ескадрила от около 60 модерни “Фантома” отлетя в Египет. Правя това допълнение, не  че то не е известно, а да спомена, че опасността от въздушни бомбардировки беше пренебрежимо малка. Опасни бяха районите, които можеха да бъдат обстрелвани с артилерия, какъвто беше този около Басра.

Затова се стараех да разбера дали пък обектите в този район, до които возехме, или поне част от тях, няма да бъдат замразени до края на войната. Въпросът беше извънредно деликатен. От една страна България имаше огромен интерес от превозите през Шуайба до Ирак, тъй като навлата бяха много високи, плащането осигурено от кувейтския ни партньор, а себестойността много ниска, при това без безкрайните изисквания, забрани и ограничения, времеядни гранични формалности, валидни в страните от Западна Европа. От друга страна, не можехме да предявим категорични претенции за преференциални разтоварни пунктове, т.е. до един ще возим, а до друг не. Просто трябваше да минимизираме опасността за нашите шофьори.

Освен за бързото разтоварване, ние се разбрахме с коменданта и губернатора, че при започване на артилерийски обстрел от иранска страна, нашите автомобили, разтоварени или не,  веднага ще напускат опасния район. Това все пак допълнително намаляваше риска за шофьорите.

Към десет и половина с военен ГАЗ 69 започнахме обиколката на обектите. Още на първия от тях видях наши автомобили, които се разтоварваха в момента. Казах на придружаващите ме, че искам за малко да поговоря с шофьорите и тръгнах към тях. Когато ме видяха, те веднага ме заобиколиха. Казах им защо съм дошъл и ги попитах как върви разтоварването. Отговориха хорово, че такова нещо на този обект не е бивало. Още с пристигането им започнали да ги разтоварват и очакваха до час да тръгнат обратно за Кувейт. Обещах им, че в базата ни в Кувейт ще поговорим по-подробно и се върнах при коменданта и губернатора, като не пропуснах да им предам задоволството на шофьорите. Видях, че един от автомобилите се разтоварва от военен кран - значи обещанието се изпълнява.

Ръководството на обекта ни посрещна и още в крачка благодариха за крана. Уточнихме подробностите, които взаимно ни интересуваха и тръгнахме за другите обекти, където картината също доказа наличието на ефикасни мерки.

Все пак обектите, макар и да бяха достижими за иранската артилерия, с няколко несъществени изключения, не бяха обстрелвани. Това ме успокои, но не съвсем. Опасността си оставаше.

Върнахме се в града и губернаторът ни покани на обяд в ресторанта на хотела, в който бях настанен.

Пихме по едно уиски с ядки и след това ни поднесоха разкошна скара на дървени въглища с “Ферида”. Излишно е да споменавам, че в Ирак, за разлика от Кувейт, няма “сух” режим.

Когато допивахме втората си “Ферида”, се чуха силни експлозии. Започваше артилерийски обстрел на Басра. Хората от хотела се спуснаха към сутерена, но моите домакини останаха спокойни. Комендантът предложи да влезем за по-сигурно в танка, който бях забелязал на площада, но явно, то беше направено от грижа за мен.  Аз, който съм пълен неверник, отговорих, че няма защо да оставяме хубавата бира неизпита и че в крайна сметка така или иначе ще стане това, което е решил Аллах. Останахме на масата.   

По едно време се чу страхотна експлозия, последвана от още две, а след това една още по-мощна. Земята под нас се затресе, посипаха се стъкла, въпреки че бяха облепени с тиксо, чаши и бутилки падаха от масите и рафтовете на бара и се разбиваха по пода. Очаквах всеки момент хотелът да се сгромоляса върху нас.

Обстрелът, както внезапно започна, така и свърши. Отвън се чуваха сърцераздирателни писъци. Веднага изскочихме навън и това, което видях, не може да бъде забравено. Един едрокалибрен снаряд беше отнесъл купола на танка, за който само преди минути говорехме. Танкът гореше, целият изтърбушен, навярно и снарядите в него бяха експлодирали. Явно, екипажът на танка беше разпокъсан и изцяло овъглен. Къщата срещу хотела също беше разрушена. Разнасяше се силна и неприятна миризма. Стояхме безмълвни и гледахме ужасната картина.

Комендантът и губернаторът с вкаменени лица ме прегърнаха силно един след друг, благодариха ми, че съм спасил от сигурна смърт и трима ни, като съм отказал да влезем в танка, изтичаха до останалия по чудо здрав ГАЗ 69 и заминаха да изпълняват  задълженията си.

Аз веднага се качих на “Паджеро”-то, паркирано отзад в двора на хотела и обиколих обектите да видя дали няма пострадали шофьори, но от автомобилите нямаше и следа. Бяха си заминали за Кувейт. Отдъхнах си, но картината от взривения танк така и остана завинаги в паметта ми.

Върнах се в града. Карах бавно и внимателно, наблюдавайки пораженията, нанесени от бомбардировката. Минавах покрай разрушени сгради и отвсякъде се чуваха стенания, ридания и писъци. Пожарникари, военни и цивилни измъкваха затрупани хора, гасяха предизвиканите от попаденията пожари. Труповете на мъртвите, или части от тях, се товареха на открити военни автомобили и се извозваха нанякъде.

Когато пристигнах на площада пред хотела, видях, че танкът продължава да  дими, а миризмата бе станала още по-силна и зловеща.

Влязох в хотела да си уредя сметката. В това време през площада премина група младежи, които надаваха бойни възгласи. Попитах човека на рецепцията какво означава това и той ми обясни, че тези младежи, още юноши, отиват да се запишат доброволци в армията.

И тези хубави деца ли ще бъдат разкъсани като екипажа на танка? И така ли ще продължава да се изтребва това недорасло и несъвършено човечество? А по нечия прищявка, може и с моя син да се случи същото? И защо е всичко това? И докога? И за кого?

.....?