Тапия

       ТАПИЯ

        И тоя случай не ми излиза от главата.

        Преди години се завръщаме от един наш конгрес.

        Свършиха споровете. От време на време едва не се хващахме за гушите. И все за едно. Какво е това изкуство и как да го майсторим?

       Не се смей! Ако знаеш колко време сме загубили през годините да си чешем езиците и то само на тая тема. Какво е? Що е?

       Тръгнахме си. Натъпкахме се в микробусчето и запрашихме към Балкана. Там, точно преди да започнем да се катерим, е моето селце. Естествено най-хубавото на света. Бяхме пътували почти два часа и викам на тайфата.

       - Предлагам Ви час почивка и по глътка вино. Шофьоре, свий наляво! Двеста-триста метра и сме в селото. Не е много дълго, само някакви си четири километра и сме пред дома.

       Спираме! Каменен зид, почти три метра, дървена порта...

       Отварям портата .

       - Влизайте! И тръгвам през двора.

      Да влизат, ама не влизат. Стоят пред портата и зяпат и наляво, и надясно, и нагоре и надолу, че то там е не стръмно, ами много стръмно. Зидове, къщи, плевни, навеси. Абе, село!

       - Айде бе! – викам отново. - Айде, че виното ще изветрее.

     Айде, ама никой не мърда! Стоят, въртят се наляво, надясно, пушат и непрекъснато си бъбрят.

       Е, ай, като не влизат, да не влизат. Ще надникна аз, ще се видя със старите, ще им взема едно шише с вино, да пият из път. Какво ли пък и ще правят като влезат. Селска къщичка. Едно етажче, до него саичка за животинките, плевня и нищо друго. Така е, мърморя си, ама ми стана криво. Градски чада са, израснали са в големи градове, какво ли може да ги заинтересува тук.

     Така и направих. Набързо-набързо се посрещнахме със старците, взех шишенцето и бам при ония пред портата.

       Още бъбрят, още се въртят!

       - Ами, - викам - да тръгваме. Поканих ви, не влязохте, да поемаме.

       И тук, чадо, стана нещо странно. Най-възрастният, най-уважаваният ни колега, се приближи до мен, сложи ръка на рамото ми и вика.

       - Какво тръгване? Още не сме влезли.

       - Че колко пъти ви каних? Помислих че бързате.

       - Сбъркал си, моето момче. Не мръднахме от тук, защото се ошашавихме. Едва тук проумяхме, защо ти не приличаш на другите архитекти. Защо твоите проекти и сгради са други. Ти, чадо мило, си взел диплома от института, ама тапията ти е от тук.

        Тупна ме по рамото и пак.

       - А сега води! Да видим какво е и там вътре, щом тук, пред тоя дувар и тая порта ни взема акъла. Води!

        И поведох.

        И се нагледаха.

        И се напиха.

       Страни хора. Уж са професионалисти и то големи. Зазяпаха се в една малка селска къщурка, в едно малко селско дворче и... какво само говореха.

       Та си мисля толкова години, виното ли им взе акъла, или онова, дето видяха. Онова, дето баща ми, дядо ми и прадядо ми, бяха правили с голи ръчички. И така го правили, че аз от него съм взел тапия за архитект.

        Кой знай?

        Нали разправят, че във виното е истината.

        А пиха!

       Яко пиха!

       И не стояха дълго.

       Само до сутринта.

       И когато се натъпкаха в микробуса, накараха шофьора да обиколи селцето.

       Та, от тогава се върти тая щура мисъл в главата ми.

       Откъде ми е тапията?

       От института ли, от тука ли?

       Божа работа!