Таванска стая
Малките ръчички здраво държаха сребърния поднос, кафявите детски очи гордо гледаха ореховите курабии и малкия червен чайник. Стъпките издаваха весел звук от тик-так, шляпайки по каменните плочи на задния двор. Големите чехли с ток на мама бяха любимите на малката Ясемин. Приближила до работилницата на дядо си, тя внимателно се наведе и остави подноса върху дървения пън до сивата желязна малка вратичка. Надникна през прозорчето и залепи носле на студеното стъкло, след което отвори вратичката. Отвътре лъхна топъл въздух и миризмата на накиснатите в топла вода метли. На дъното свиреше старият Веф, както винаги класическа турска музика.
- Аз дойдох, дядо! - меденото глаcче заглуши гласа на Зеки Мюрен.
Дядо Юзеир погледна, усмихвайки се, стенния часовник и се надигна от мястото си.
- О, време за чай ли е вече, жасминчето ми? - каза дядото и взе малката дървена табуретка.
Сложиха подноса върху табуретката и Ясемин седна с гръб към горещата печка.Тя беше вече на 8 години и много обичаше часовете за чай, прекарани в разговор с дядо си. Юзеир всеки ден работеше в работилницата, връзваше метли и след това баба Къймет идваше и почваше да ги шие.
- Виж, дядо, този път аз нарязах курабиите с формички! - похвали се детето и подаде една от курабиите на дядо си.
Юзеир възкликна радостен и докато се опитваше да вземе курабията с уста, захапа леко малкото пръстче.
- Ето това е по-сладко от всеки сладкиш! - каза той и целуна палеца на внучката си.
- Дядо, как може пръcтът ми да е по-вкусен, шегуваш се?! - доволно му отвърна детето.
Възрастният мъж наля чая в порцелановите чашки и отпи щастливо, наблюдавайки малката си внучка.
Ясемин подаде втора курабия от подноса.
- Дядо, виж, тази е с орехи!
- Ммм, вкусно!
- Да, сложихме последните орехи с баба.
- Така ли? Хайде тогава да се качим на тавана и да смъкнем орехи!
Усмивката от лицето на детето изведнъж изчезна, уплашено погледна мъдрите очи на дядо си.
- Не искам да се качвам там, дядо, боя се... Много е високо!
Дядото хвана малката ръчичка и я стисна силно.
- Не бой се, дете, аз съм с теб!
Сърцето на Ясемин биеше лудo от вълнение и уплаха. Излязоха от работилницата и се запътиха към високата желязна стълба, подпряна на горната плоча на покрива.
- Дядооо, моля те, не искам! - възпротиви се детето.
Юзеир взе в прегръдките си внучката и се закатери по стълбата нагоре. Ясемин силно бе свила очи и бе прилепила плътно лице в гърдите му. Сърцето ù сякаш бе слязло в петите.
- Отвори очи, дете, качихме се вече. - обяви края на кошмара дядото.
Ясемин все още бе в прегръдките на дядо си, но събра смелост и отвори очи. Огледа се наоколо, след което възкликна радостно:
- Дядо, оттук се виждат агънцата на леля Айше! Ха, ами там, виж, виж коня на чичо Христо! Ами часовниковата кула на училището, колко е малка само! Бостанът е толкова далеч!
Ясемин, забравила за страха си, леко слезе от прегръдката на дядо си и с широко отворени очи започна да разглежда всичко наоколо.
Юзеир бе сожил в платнена торба орехите и приседна до детето.
- Още ли се боиш, жасминче? - меко попита той.
- Неее, дядо! Оттук мога да виждам много неща, толкова далеч е всичко и толкова малко!
Дядото погали главичката и и целуна трапчинката на дясната буза. Тези бузки бяха като нектарини, толкова вкусни!
- Да, детето ми, ако човек не пребори страховете си, много неща не би могъл да види и докосне! Но който превъзмогне страховете си, много неща може да постигне. Ако човек тръгне на дълъг път със страховете си, те само ще му тежат и ще направят нетърпимо пътуването. Я виж, къде е краят на нашето село?
- Ами там, където е горичката...
- А после какво има?
- Не знам, дядо, не се вижда оттук. - разстроено отговори момичето.
- А ти не би ли искала да знаеш какво има там? - закачливо попита мъжът.
- Бих искала, но не искам да се разделям с теб!
- Слушай, Ясемин, животът е едно вечно бързащо колело, не можеш да го спреш, затова сега хубаво погледни хоризонта, защото като слезем от тук, тези далечини ще бъдат твоя цел!
Ясемин силно прегърна дядо си и си обеща, дори и да замине някой ден от тук, никога, ама никога нямаше да забрави този урок.
© Нигяр Хамидова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря,Нелиса!Благодаря ,Анна!
-
Поучително. Хубава приказка.
-
Здравей, Нигяр!
Много ми харесва топлотата, с която пишеш.
А за "семплата ученическа тетрадчица" не се тревожи, всякакви мнения може да срещне човек, но нали има хора, които те четат? Пиши за тях. -
Не се натъжавай Нигяр от подобни коментари. Някой хора харесват единствено и само своето собствено творчество, което наистина е хубаво, ама то бива самочувствие...
-
Изключително успешно превръщате този сайт в семпла, ученическа тетрадчица!
-
Доброта, обич и мъдрост намирам тук!
Искам да те поздравя с нещо мое!
***
Към детството си пак се връщам -
то винаги живее в мен:
със дядовата стара къща
и двора тих и подреден,
с усмивката добра на мама,
готова все над мен да бди,
с хармоничката ми, призвана
да радва с песни мойте дни,
със приказките ми любими
на братя Грим и Андерсен.
Вълшебно и неповторимо -
живее детството във мен.
Вилдан -
Много хубав разказ! Искам да виждам още такива!
-
И този е много хубав
Мъдра си, Нигяр!
Струва ми се, че ще се срещаме често
Поздрави! -
Благодаря Вероника!Благодаря Силвия!
-
Поздрав, Нигяр!
-
Да,това са спомени от детството ми,оставили в мен незаличим отпечатък,много се радвам ,че ви харесват!Благодаря!
-
За себе си ли ни разказваш, Нигяр ?
Харесва ми. -
поздрав!
-
Развълнува ме детската простота и самобитност на изказа!
Всяка цел е постижима, ако се върви към нея с чисто сърце... -
хубави и истински са приказките ти.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Спомних си за ръката от моето детство...