Таванска стая

Малките ръчички здраво държаха сребърния поднос, кафявите детски очи гордо гледаха ореховите курабии и малкия червен чайник. Стъпките издаваха весел звук от тик-так, шляпайки по  каменните плочи на задния двор. Големите чехли с ток на мама бяха любимите на малката Ясемин. Приближила до работилницата на дядо си, тя внимателно се наведе и остави подноса върху дървения пън до сивата желязна малка вратичка. Надникна през прозорчето и залепи носле на студеното стъкло, след което отвори вратичката. Отвътре лъхна топъл въздух и миризмата на накиснатите в топла вода метли. На дъното свиреше старият Веф, както винаги класическа турска музика.

 - Аз дойдох, дядо! - меденото глаcче заглуши гласа на Зеки Мюрен.

Дядо Юзеир погледна, усмихвайки се, стенния часовник и се надигна от мястото си.

 - О, време за чай ли е вече, жасминчето ми? - каза дядото и взе малката дървена табуретка.

Сложиха подноса върху табуретката и Ясемин седна с гръб към горещата печка.Тя беше вече на 8 години и много обичаше часовете за чай, прекарани в разговор с дядо си. Юзеир всеки ден работеше в работилницата, връзваше метли и след това баба Къймет идваше и почваше да ги шие.

 - Виж, дядо, този път аз нарязах курабиите с формички! - похвали се детето и подаде една от курабиите на дядо си.

Юзеир възкликна радостен и докато се опитваше да вземе курабията с уста, захапа леко малкото пръстче.

 - Ето това е по-сладко от всеки сладкиш! - каза той и целуна палеца на внучката си.

 - Дядо, как може пръcтът ми да е по-вкусен, шегуваш се?! - доволно му отвърна детето.

Възрастният мъж наля чая в порцелановите чашки и отпи щастливо, наблюдавайки малката си внучка.

Ясемин подаде втора курабия от подноса.

 - Дядо, виж, тази е с орехи!

 - Ммм, вкусно!

 - Да, сложихме последните орехи с баба.

 - Така ли? Хайде тогава да се качим на тавана и да смъкнем орехи!

Усмивката от лицето на детето изведнъж изчезна, уплашено погледна мъдрите очи на дядо си.

 - Не искам да се качвам там, дядо, боя се... Много е високо!

Дядото хвана малката ръчичка и я стисна силно.

 - Не бой се, дете, аз съм с теб!

Сърцето на Ясемин биеше лудo от вълнение и уплаха. Излязоха от работилницата и се запътиха към високата желязна стълба, подпряна на горната плоча на покрива.

 - Дядооо, моля те, не искам! - възпротиви се детето.

Юзеир взе в прегръдките си внучката и се закатери по стълбата нагоре. Ясемин силно бе свила очи и бе прилепила плътно лице в гърдите му. Сърцето ù сякаш бе слязло в петите.

 - Отвори очи, дете, качихме се вече. - обяви края на кошмара дядото.

Ясемин все още бе в прегръдките на дядо си, но събра смелост и отвори очи. Огледа се наоколо, след което възкликна радостно:

 - Дядо, оттук се виждат агънцата на леля Айше! Ха, ами там, виж, виж коня на чичо Христо! Ами часовниковата кула на училището, колко е малка само! Бостанът е толкова далеч!

Ясемин, забравила за страха си, леко слезе от прегръдката на дядо си и с широко отворени очи започна да разглежда всичко наоколо.

Юзеир бе сожил в платнена торба орехите и приседна до детето.

 - Още ли се боиш, жасминче? - меко попита той.

 - Неее, дядо! Оттук мога да виждам много неща, толкова далеч е всичко и толкова малко!

Дядото погали главичката и и целуна трапчинката на дясната буза. Тези  бузки бяха като нектарини, толкова вкусни!

 - Да, детето ми, ако човек не пребори страховете си, много неща не би могъл да види и докосне! Но който превъзмогне страховете си, много неща може да постигне. Ако човек тръгне на дълъг път със страховете си, те само ще му тежат и ще направят  нетърпимо пътуването. Я виж, къде е краят на нашето село?

 - Ами там, където е горичката...

 - А после какво има?

 - Не знам, дядо, не се вижда оттук. - разстроено отговори момичето.

 - А ти не би ли искала да знаеш какво има там? - закачливо попита мъжът.

 - Бих искала, но не искам да се разделям с теб!

 - Слушай, Ясемин, животът е едно вечно бързащо колело, не можеш да го спреш, затова сега хубаво погледни хоризонта, защото като слезем от тук, тези далечини ще бъдат твоя цел!

Ясемин силно прегърна дядо си и си обеща, дори и да замине някой ден от тук, никога, ама никога нямаше да забрави този урок.