Нощта бавно се спускаше. Откъм върха на планината се чу рев на ранено животно.
Той бе седнал в удобното си кресло на терасата и отново чакаше. Чакаше знака, който ще му подскаже, че са се завърнали. Терасата му бе с изглед към билото на планината. Той знаеше, че те винаги идват от там, но никога досега не ги бе виждал. Само усещаше присъствието им в къщата, в гората, в съня му. Не знаеше какво представляват, нито откъде идват, нито защо. Единственото нещо, което знаеше за тях бе, че са там. Всяка вечер те слизаха от върха на планината и го навестяваха. Ето, че отново са тук същите смразяващи викове, поклащането на дърветата, ревът на вълци и тъмнината...
Някой отвори вратата на кухнята му, той дори и не помръдна. Том Бюмант живееше сам от 10 години. След малко се чу шум от течеща вода. Той отново не помръдваше. Те вече си бяха отишли, но ще се върнат, същите сливащи се с мрака създания, с които Том бе вече свикнал.