Колко очи срещнах по пътя прашен, само аз зная.

Бяха сини, зелени, бяха кафяви.

Само черните не видях.

Нито едни от тях  не се задържаха в моите.

Никой не поиска да поостане.

Никой не поиска да ми даде време.

Бързо ме осъдиха и напуснаха.

Сърцето ми боледува...

Моли се отново да повярва и да почне да жадува.

- Няма вяра! Няма сила! - крещи ми то всяка нощ.

- Има само страх и тъмнина. Мой господарю, помни! Помни, че само утрото е светло след тази нощ.

След тези думи студени... останах без душа. Само сърце и мозък.

- Ти, сърце неверно! Как смееш да не вярваш в любовта? Във вечността? Та, нали ти туптиш силно щом зърнеш онези очи? Ти не си вечно, но аз съм вечна. - Изкрещя душата силно, удряйки се в гърдите ми, докато се разхождаше напред назад нервно. 

- Нощта може да бъде светла! Може, когато луната нежно осветява мрака. Може, когато нежни ръце прегръщат силно и даряват топлина. Може, когато детето близо  до теб рита в корема, когато приказки майка му ще разказва.

Може, когато бащата целува корема. Грешно казваш и грешно вярваш, че само утрото ще е светло!