Те спорят
Колко очи срещнах по пътя прашен, само аз зная.
Бяха сини, зелени, бяха кафяви.
Само черните не видях.
Нито едни от тях не се задържаха в моите.
Никой не поиска да поостане.
Никой не поиска да ми даде време.
Бързо ме осъдиха и напуснаха.
Сърцето ми боледува...
Моли се отново да повярва и да почне да жадува.
- Няма вяра! Няма сила! - крещи ми то всяка нощ.
- Има само страх и тъмнина. Мой господарю, помни! Помни, че само утрото е светло след тази нощ.
След тези думи студени... останах без душа. Само сърце и мозък.
- Ти, сърце неверно! Как смееш да не вярваш в любовта? Във вечността? Та, нали ти туптиш силно щом зърнеш онези очи? Ти не си вечно, но аз съм вечна. - Изкрещя душата силно, удряйки се в гърдите ми, докато се разхождаше напред назад нервно.
- Нощта може да бъде светла! Може, когато луната нежно осветява мрака. Може, когато нежни ръце прегръщат силно и даряват топлина. Може, когато детето близо до теб рита в корема, когато приказки майка му ще разказва.
Може, когато бащата целува корема. Грешно казваш и грешно вярваш, че само утрото ще е светло!
© Дениз All rights reserved.
