След като отвори очи в миришещата на дезинфектант бяла стая и преодоля мъглата на упойката, Ния веднага се сети за проклятието. Седмица по-рано бе видяла своята бивша съученичка Вяра да пие сама вино, от бутилката, в кварталния парк. Дрехите й бяха опърпани, косата – разчорлена. Бяха си разменили поздрави, после Вяра бе присвила злобно очи и бе казала:

  – Кучко, ти ми открадна гаджето!

  Ния се втрещи. Не разбираше за какво говори тази явно алкохолизирана жена. После в главата й нахлуха стари спомени… Преди десет години, в гимназията, Вяра излизаше с Манол – строен брюнет с невероятно чувство за хумор, любимец на повечето момичета в класа. Не след дълго въпросният младеж насочи вниманието си към Ния. Двамата се харесаха и сближиха, дори преспаха заедно – малко тромаво се получи, защото бяха девствени, – скоро обаче се разделиха, защото родителите на Манол получиха изгодно предложение за работа в чужбина. Той замина, а Ния остана в България. И така всичко приключи.

  Тогава Вяра не бе вдигала скандали, но нещо се бе променило.

  – Ти ми го отне, мръснице! Любовта на живота ми! Съблазни го най-нагло!

  – Хей, недей така. Той започна да ме ухажва. Аз го харесвах, признавам. Излизахме няколко месеца, после той замина за чужбина. Не съм предполагала, че…

  – Като видиш хубав мъж, веднага вирваш крака пред него, гаднярке. Цял живот с навирени крака да лежиш и всички да ти се подиграват. Умри в лайна! Курва! – Вяра отпи от бутилката, оригна се и се отдалечи с криволичеща походка.

  Ния се натъжи. И през ум не й бе минавало, че е наранила своята съученичка. От друга страна се подразни, че получава такава грозна клетва. И то при положение че бе плаха с мъжете и все не успяваше да си намери сериозен приятел. „Аз, курва – помисли си тя, – та аз съм направо девственица.“

  Успя бързо да забрави тази неприятна случка. Но лошите думи на Вяра я връхлетяха отново, когато се събуди в миришещата на дезинфектант бяла стая.

  Първо видя оплют от мухи таван, а после вдигнатите си високо голи крака. Бяха леко разкрачени, присвити в коленете, с изпънати напред стъпала. Простена стреснато и опита да ги помести, но те не се подчиниха. Над долната част на леглото бе издигната рамка, чието предназначение явно бе да ги държи в това ужасно положение. Над глезените й се бяха впили дебели скоби, които сякаш дърпаха с чудовищна сила – зад тях имаше система от макари и въжета, в краищата на която се поклащаха тежки топузи.

  Младата жена проплака, не можеше да схване какво се е случило, за да се озове в болница. Болеше я главата, виеше й се свят. По едно време си спомни, че бе чакала на трамвайната спирка и че се бе стреснала от скърцането на автомобилни спирачки. Спомни си и че нещо я бе помело и запратило във въздуха. Това бе всичко, което замъгленото й съзнание успя да възстанови.

  По бузите й потекоха сълзи. Проклятието на Вяра се бе сбъднало.

  – Младата се събуди – каза някой. – Плаче.

  Ния разбра, че в стаята й има три други пациентки. Бяха възрастни жени и през цялото време или си бъбреха, или гледаха телевизия. Те се опитаха да я заговорят, но Ния тръсна глава – не й бе до приказки. Гледаше втрещено вирнатите си крака и хапеше устни. Успя да помръдне пръстите си, но така само си причини остри болки, които се стрелнаха нагоре към коленете. Дясната й пета бе посиняла и силно подута. Непрекъснато пулсираше.

  Стариците често стрелкаха погледи към нея и Ния си помисли, че я смятат за курва, задето краката й са позиционирани по такъв срамно предизвикателен начин, което, разбира се, бе пълна глупост. Каза си, че няма никакво проклятие, но сама не си повярва.

  По едно време дойде лекуващият й лекар – възрастен мъж с очила с телени рамки. Погледът му бе уморен, стойката – приведена.

  – Как сте госпожице? – попита той и се усмихна.

  – Ами… не знам…

  – Ще се оправите, няма страшно.

  – Краката ми…

  – Имате пет фрактури. Всичко сме стабилизирали. Сега изтегляме крайниците, за да не се търкат един в друг костните отломъци. Когато подутините спаднат и започне срастването, ще ви гипсираме и ще можете да се приберете вкъщи.

  – Бихте ли да свалите краката ми долу на леглото?

  – Защо, какво оплаквания имате?

  – Ами… некомфортно ми е в една и съща поза.

  – Така трябва. Иначе ще боли много. Заредете се с търпение. Просто лежете и си почивайте. – Той огледа въжетата и подложките под коленете, след което добави още тежести. Дезинфекцира старателно дупките, в които влизаха скобите.

  – Ще мога ли пак да ходя? – попита с треперещ глас Ния.

  – О, да. Но не и докато сте в гипс. Чак после. Убеден съм, че ще се възстановите напълно. Ще са нужни обаче много грижи и много усилия от ваша страна.

  Час по-късно дойдоха полицаи. Те заразпитваха за инцидента. Ния им каза, каквото си спомняше. Копнееше да се разкарат бързо, защото се чувстваше неудобно с тези вирнати като за гинекологичен преглед крака. Единият прекалено често поглеждаше изтерзаната й плът, но поне се опитваше да прикрие нездравото си любопитство. На Ния й се плачеше от срам и притеснение. Никога преди не се бе чувствала толкова гола и унижена, а нямаше основателни причини за това.

  Свижданията бяха същински кошмар. Родителите й се разплакаха, виждайки я в толкова ужасен вид. Добре, че една от медицинските сестри ги успокои. Ния ги помоли да не я посещават всеки ден, защото не е добре с нервите и те се съгласиха. Обаче й стана приятно, че има близки хора, които ги е грижа за нея.

  Колегите от работата я засипаха с цветя и бонбони. Бяха много мили, но Ния виждаше, че се смущават от тази нейна неприлична поза. Идеше й да потъне вдън земя. Естествено тя нямаше да се тревожи толкова, ако не беше проклятието на Вяра. То бе засилило естествената й притеснителност. Само нощем, когато всичко потънеше в мрак, се чувстваше нормално, дори и от болки да не можеше да заспи.

  Хората, които идваха на свиждане на бабите, като цяло бяха свестни, но Ния се напрягаше от тях. Всъщност тя се напрягаше при всяко появяване на външен човек. Имаше например чувството, че един стажант заглежда стройните й, макар и към момента сакати крака. Той прекалено старателно проверяваше системата от въжета и макари. Вероятно си търсеше работа, само и само да може да се наслади на безпомощната й поза. Но това нейно предположение се оказа невярно. Човекът откри нередност, коригира я и после престана да се вясва.

  Веднъж се домъкнаха двама тийнейджъри. Бяха внуци на възрастната пациентка със сменена тазобедрена става. Те си поговориха с жената, после започнаха да се мотаят из стаята и да оглеждат. Естествено Ния привлече вниманието им със вдигнатите си крака и с безбройните ортопедични такъми, с които бе опасана. Шепнеха си, без да се трогват от възмутения й поглед. До ушите й стигна следният разговор:

  – Яко маце.

  – Да, сигурно е спала с Чък Норис и той я е почупил, без да иска.

  – Представяш ли си! Ха-ха.

  – Така я е изпраскал, че години ще трябва да лежи с изпънати към небето крака.

  – Ще ти дам пет лева, ако й целунеш стъпалото. Онова с посинялата пета. Не е ли секси, а?

  – А, не.

  – Страх те е значи?

  – Че от какво да ме е страх. Тя е като труп, нищо не може да ми направи.

  – Ами давай тогава!

  – Окей. Пет лева, не забравяй.

  Ния тъкмо се канеше да извика, когато усети топли устни да се плъзгат по свода на стъпалото й. Замря от изненада. Беше я заболяло, въпреки че докосването бе съвсем леко. Петата й запулсира настойчиво. Момчето се бе изчервило, като че ли осъзнаваше, че върши нещо нередно.

  – Разкарай се, или ще те прокълна да пострадаш като мен – изсъска Ния.

  Момчето се стъписа. Веднага отстъпи. Излезе, следвано от приятеля си, който се подхилваше гадно.

  След този случай Ния всяка нощ сънуваше кошмари. В тях Вяра заставаше до леглото и започваше да се смее гръмко, сочейки вдигнатите й крака. Алкохоличката изглеждаше адски доволна, че проклятието й се е сбъднало. Кръвясалите й очи проблясваха злобно, горната й устна се вдигаше, показвайки криви, пожълтели зъби.

  Ния окапа психически. Бе убедена, че ще умре с навирени крака, затънала в собствените си лайна. Смяташе, че е невъзможно да се пребори с проклятието.

  Една юлска неделя в стаята й цъфна Манол. Бе понапълнял и слепоочията му бяха посивели, но иначе си бе същият. Усмихна се и я изгледа тъжно.

  – Разбрах, че си пострадала. Дойдох да те видя.

  Ния се сащиса. Примигна, не вярваше на очите си.

  – Прибрал си се в България?

  – Да, заради пандемията.

  – Съжалявам… не съм приятна гледка.

  – Стига де. Ще се оправиш. Говорих с лекарите.

  – Как разбра, че съм в болница?

  – Помотах се из квартала с надеждата да открия някой стар приятел. Всичко се е променило… ти си напуснала онзи апартамент до булеварда. Тъкмо бях започнал да си мисля, че няма да намеря никого, и се канех да си тръгвам, когато една жена се приближи и ме потупа по рамото. Вяра. Едва я познах. Закъсала е. Лоша работа. Знаеш, с нея за кратко бяхме гаджета. Държеше се неадекватно. Та тя ми каза, че скоро ще умреш и започна да се хили. Притиснах я и тя сподели, че си била пометена от пиян шофьор. С малко късмет открих болницата, в която си настанена.

  – Чрез нея си ме открил?

  – Ами да, смятах да отскоча до морето… но като разбрах…

  – Е, ще се оправя, отивай на море! Когато… стъпя на краката си, ще излезем някъде и ще се позабавляваме.

  – Разбрах, че другата седмица ще те гипсират и ще те изпишат за домашно лечение. Имаш ли нещо против да те посещавам? Може например да те извеждам на разходка с количка. Надявам се, че вашите да няма да имат нищо против аз да поема част от грижите.

  – Маноле, хващаш ме в много неприятен момент. Адски съм объркана.

  – Добре де, нали сме били гаджета, защо се притесняваш?

  – Май си ме проучил – каза Ния и присви очи.

  Манол се напрегна.

  – Поразпитах из квартала, разбрах, че не си омъжена и нямаш приятел.

  – Господи!

  – Знам, че звучи наивно, но през тези десет години не намерих по-добра от теб. Ти беше първата ми любов. Все още те обичам. А сега, като те видях толкова измъчена…

  Усетила парене в очите, Ния извърна глава.

  – О! Много си мил! Ако бях здрава, щях да се метна на врата ти. Толкова ми е криво, че се превърнах в посмешище!

  – Я стига! – Манол се усмихна доволно. Наведе се й впи устните си в нейните. От съседните легла се чуха ръкопляскания. – Добре, че беше Вяра да ни събере отново.

  – Да, добре, че беше тя.

  – Трябва да се погрижим за нея. Да й намерим психиатър, например.

  – Да, трябва.