Телефонът?
Нещо звънна в тъмнината... Телефонът? Не... не... уви, не беше той. Той
мълчеше тягостно и страшно като все още непогребан мъртвец. Това бе звънът на
моето отчаяние. То беше бясно и черно като последна нощ преди смъртта, злокобно и страшно като сянка на обесен, безкрайно и непонятно като отровена надежда...
Нещо звънна в тъмнината... Телефонът? Не... не... уви, не беше той. Той
продължаваше да мълчи като грешник пред разпятие... Това беше звънът на
истината. Тя бе ясна и чиста като огледало на младоженка, поруменяла и тръпне-
ща като детска бузка преди майчина целувка, дълбока и непозната като морска
бездна.
Нещо звънна в тъмнината... Телефонът? Не... не... уви, не беше той. Той както
винаги беше потънал в своя зимен сън и не искаше да се събуди, затрупан в
дълбоките преспи на тишината. Това бе звънът на една нова мечта. Тя беше сияйна и красива като изгряваща звезда, странна и необяснима като морска сирена, невинна и мила като млада кошута. Тя идваше, за да превърже раната на моето очакване.
Нещо звънна в тъмнината. Дай Боже да е телефонът...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Всички права запазени
