В свят, в който Бог е забравен и пренебрегнат, а на пиедестал са издигнати фалшиви герои, купили славата си с пари и лъжи. Политици, грабещи народа, докато се крият зад нелепи закони. Храна, пълна с химикали. Медии, манипулиращи хората, с лъскави думи и "достоверни" репортажи. И ето, че ударихме дъното. Първо компютрите, после телефоните, дори и часовниците ни станаха по-умни от нас. А накрая, захвърлихме книгите. Чудните романи на предците ни, нежната поезия, криеща се в душите ни... всичко отиде в боклука на модерното общество. Технологията ни завладя. Докато човечеството не стигна до етапа, където всяка дребна ежедневна нужда, бе заменена със скъпа и модерна технология, за да може мързеливият човечец да не става от дивана, докато вечерята се приготвя сама, а плочките в банята се мият от прислужницата - робот.
    Лий Мейсън бе един от тези човеци. И в този следобяд, дебелият му задник отново бе запълнил дивана пред плазмения му телевизор, задействащ се само с гласово командване. Лий, който беше на средна възраст, но косата му вече побеляваше, седеше и тропаше нервно с крак. Почесваше мръсната си брада, която закриваше половината от пъпчасалото му лице.
    На вратата се позвъня. Мъжът тромаво завъртя глава и с махване на ръката, металната врата се отвори абсолютно сама. След това на прага се появи, с метално скърцане, пощальонът - най-нов модел андроид. Изглеждаше досущ като човек, но бе парче желязо. Скъпо и рядко, но все пак желязо. Малките очички на Лий заблестяха. Изправи се и отиде до вратата.
    - Пратката ви, сър - усмихна се металният пощальон, а след това се завъртя и тръгна надолу по улицата. Беше тихо. Нямаше коли, случайни минувачи или деца наоколо. Автоматичнавта врата отново защрака и сама се върна в нормалното си положение. Лий най-накрая беше насаме с огромната дървена кутия, която бе висока почти колкото него. Материала бе добър, нямаше груби ръбове или драскотини. Отпред пишеше: "Изберете вашата идеална половинка. Андроид модел - 2190". Пълният мъж почука по кутията и тя се разпадна на всички страни. Съвсем беше забравил телевизора, който си говореше нещо на фон. Пред Лий се изправи висока жена, с млечнобял цвят на кожата, тъмночервена коса и черни очи. Формите ѝ бяха съвършени, имаше си и дупе и гърди. Краката ѝ бяха дълги като на модел. Бе само по лилаво бельо. Човек трябваше да се загледа много сериозно, за да види, че всъщност това не бе живо същество. И тя като другите роботи бе направена във фабрика. И все пак, кожата ѝ бе така мека, а устните нежни. На лицето на Лий се появи широка усмивка. В ръка, "жената" държеше книжк с инструкции, която бързо полетя към кошчето с боклук, което бе препълнено с опаковки от чипс. Лий натисна някакъв сензор зад ухото ѝ и очите на андроида светнаха. 
    - Здравейте господарю - поздрави го мек глас.
    - От днес ти си госпожа Мейсън, Мелиса Мейсън.
    Мелиса бе програмирана изключително добре, взимаше решения сама, мислеше и разсъждаваше, което не бе включено в по-ранните версии на андроида. Разхождаше се свободно около стаята, без да стои на едно място и да чака заповеди от Лий и все пак ако мъжът се провикнеше да му донесе бира, тя веднага дотичваше с такава. Новото семейство си живееше съвсем прекрасно. Всяка сутрин Мелиса приготвяше някоя от специално програмираните си закуски и двамата сядаха на масата заедно. След това тя чистеше, а Лий гледаше любимите си предавания. Бързо идваше време за вечеря, която отново андроида приготвяше, а след вечерята, двамата си лягаха. Лий никога не беше правил такъв хубав секс. А все пак, роботите не бягат. Те са направени, за да се подчиняват и да харесват всичко, което и господарят им харесва. Всичко ставаше както той пожелае, а усмивката му растеше всеки ден. Малко по малко той се влюбваше в нея. Всичко това струваше само едно зареждане на ден, продължаващо около трийсетина минути, за да може андроида да презареди батериите. 
    Мъжът бе счетоводител, работеше от дома си. Да, Лий Мейсън бе умен. Математиката му се отдаваше и като ученик бе винаги крачка пред останалите. Печелеше добре и успя да си закупи високо-технологичния си дом, в който живееше. Една сутрин, след закуската, Лий реши да презареди батериите на Мелиса като я включи в контакта със старото зарядно, което пазеше от години. Никак не му се искаше да дава пари на вятъра за ново - безжично зарядно, когато си избираше съпруга. Затова прекара кабела на старото до дневната и пусна робота да се зарежда, но така че да е насочена към телевизора. Някъде в ума му, той вярваше, че Мелиса е жив човек и се грижеше за нея като такъв. Той седна на дивана, но не обръщаше много внимание на телевизията, защото на краката му стоеше лаптопа. Искаше да свърши малко работа, а и лично той да "презареди батериите" с една студена бира. 
    Докато щракаше забързано на лаптопа нещо прищрака. Чу се леко електрическо жужене във въздуха и накрая пуф - телевизорът изгърмя и лек пушек се издигна от него. Наоколо нямаше ток. Ами Мелиса?
    Нещо беше дало на късо и всичко беше изгоряло. От старото зарядно се изстрелваха искри. Мелиса беше изпържена отвътре, а металното ѝ тяло вече се беше сгромолясало на пода. С невиждана скорост, Лий скочи от дивана и тръгна към съпругата си.
    - Скъпа! Моля те стани. Моля те! - сълзи потекоха от очите му и започнаха да падат върху безжизнената купчина метал. Нямаше смисъл, тя вече беше мъртва. Любовта на живота му - погубена. Тази мисъл не можеше да отекне в ума му. Не искаше да го приеме. Беше ядосан. На света, на андоидите, на тока, на себе си... Всичко трябваше да свърши. Сърцето му бе разбито. Затова намери стария си пистолет и веднага щом усети оръжието в ръката си, знаеше какво да направи. Един последен изстрел, една последна секунда мъка, а след това - бяла тишина.