Тест за психика

   Мрак. Тишина. Усещам миризмата от гниещи отпадъци, смрадта на разлагащи се, хванати в капани мишки. Усещам тежест в дробовете си... Уникално. Възбуждащо. Подлудяващо.
   Чувам звук. Стенание. Сякаш някой е завързан. Сякаш някой бива изтезаван. Спомням си. Всичко се нарежда. Аз съм в подземието. С жалките същества – хора. Идеалните обекти, нужни за разкрепостяване на садистичното ми въображение. 
   Ето, със старата газова лампа, осветявам тясната, миризлива стая. Пред очите се открива гледка на трима – бъдещи мъченици. О... да... те ще умрат. Всеки умира. Но те са ми гости! Не мога да ги оставя просто да умрат. Не! Тези са специални. Те ще умират бавно, мъчително. Ще искат да умрат... ще се молят… докато дишат.
   Бавно се приближавам към центъра на стаята. Там, на маса, лежи завързан мъж. Средна възраст. Пригоден с нужната издръжливост. Но уви... не физическа издръжливост ще му е нужна... Какво настъпвам? Глупак! Прикована с метални вериги, лежи жена. Лежи там, за да усети топлината. Топлината от изтичащата от умиращите тела кръв. Гъста, тъмна, червена кръв.
   Събудил се е! Време е! Поглеждам бавно към масата. Вързан здраво с каиши. Завързани очи. Не може да мърда – не – той ще изпитва дълбоко всяка неописуема болка.
   Спомняш ли си миризмата на изгоряла плът? Противна отначало, но незабравима... Ток? Твърде бързо. Горелка? Много пушек. Шкурка… о, шкурка. С парче в ръка се навеждам към него. “- Искаш ли да умреш? - Не, не. Моля те, пусни ме. Не съм направил нищо, моля те...”. Жалък е. Мръсен е. Трябва да го изчистя. Започвам да трия. Първо гърдите. Трия. Трия. Нагоре, надолу... Трия. Трия. Трия. Кожата се протрива... а миризмата? Няма я. Прекалено бавно. По-бързо и по-бързо. Крещи. Моли се да спра. Не! Ето, мирише. О, да. О, да, да, да, да... Кръв. Малки капки. Не спирам. Натискам. Трия и трия, и трия... Изморен съм. Ридания изпълват стаята. Ужас обзема съзнанието му. Отивам до шкафа. Взимам старите конски клещи. Връщам се до краката. Да... Хващам големият пръст. Бавно стискам клещите. Гърчи се, блика кръв. Не! Какво правя? Спирам. Чудя се. Не! Имам по-добра идея... Хващам най-малкият пръст... не... нокътя... даа... даа... нокътя. Стискам здраво. Хванат е. Дърпам -  бавно, постепенно. Трудно е. Не мърда. Той вика, ридае. Но аз не спирам. Дърпам и дърпам. Ето! Мърда. Изтръгвам нокътя от основата му бавно – искам да усеща болката. Искам болката да живее в съзнанието му. Даааа. Дааа.... малкото пръстче вече е само...
   - Искаш ли да умреш? -Защо ми причиняваш това? С какво съм виновен. Пусни ме. На никого няма да кажа... Не, не, нееее... Много говорене. Хората говорят толкова много... Не - не им е нужно да говорят. 
   Отварям най-долният шкаф. Има нож – голям и кървав... но твърде остър. Трион? Идеално. Изкарвам ръждясал, стар трион. Надвесвам се над него. Искам да ме гледа. Махам превръзката от очите му. Посягам да отворя устата му, но той се съпротивлява. Разгневен, взимам малкият чук от масата и … удрям. Един точен удър. Един липсващ зъб. Удрям отново … и отново … и отново. Задъхан съм... навсякъде има кръв. Той все още говори, крещи, моли се. О... да … трионът. Сега мога да продължа. Без усилие бъркам в устата му и издърпвам езикът навън. Започвам да режа. Бавно... напред-назад, напред-назад, напред-назад, напред - … готово. Още мърда в ръката ми. Няма думи. Няма молби. Само ридание. Само стенание. Болка в цялото съзнание. Не мърда... но диша. 
   - Искаш ли да умреш? Няма отговор. Дави се в собствената си кръв. - Искаш ли да умреш? Кимване за съгласие. Време е за смърт!