Той беше добро момче. Мислеше, че това е добре. Че е правилно. Искаше да бъде такъв. Романтичен. Носеше му удоволствие. Да бъде учтив. Да прави подаръци. Да се усмихва. Да е мил, любезен, чувствителен към чуждите проблеми. Веднъж се влюби. До полуда. Бе млад. Което значи самонадеян. Купуваше и цветя. Говореше с нея. Мислеше за нея. Страдаше и дори си позволяваше да плаче, когато тя заплакваше. Пукаше му. Много му пукаше. Бяха щастливи, а нощите бели.Обичаше го. Поне така казваше.  И тъкмо когато мислеше, че всичко е истинско. Тя хлътна по някакъв боксьор, който тренираше в залата отсреща. Лицето му беше като баница. Ушите смачкани, а челото.. Никой не знаеше, къде е шибаното му чело. Той не и купуваше цветя, но за сметка на това я биеше. А тя търчеше след него. Като роб. Като нещастно зомби. Накрая забременя, а боксьорът, разбира се, си тръгна. Със спестяванията и.

Тогава тя му се обади.

На доброто момче. Като плачеше. Като нареждаше. Като се опитваше.. Но той вече не плачеше с нея. Отдавна не можеше да плаче. Нито да купува скапани цветя. Нито да прави комплименти. Нито нищо. Беше се записал на бокс. Остави се да му счупят носа. Нарочно. Да не го боли в спарингите. Лицето му бе цялото в синини. Очите отекли. Приличаше на животно. И не го оставяха на мира. Момичетата. Търчаха след него. А той вървеше напред, пиеше и живееше, като за последно. Вече не обичаше. Не се влюбваше. Никога повече не можа. Просто се оставяше на привличането, и на сутринта си тръгваше. Единственото което никога не успя да направи, е да удари жена. Мислеше си, че трябва, но не можеше.

И именно тогава тя му се обади.

Той слушаше по телефона и пушеше, а тя плачеше, и обясняваше. На лицето му се изписа крива усмивка. Очите му станаха стоманени. Тъжни и сухи. Ужасно сухи. Стиснал юмруци мълчеше и не отронваше дума. Когато тя свърши и с треперещ глас го попита как я кара. Той се изплю шумно на пода, затвори телефона и го запокити в стената. После удря по нея, докато от ръката му зашуртя кръв. След седмица, отиде в залата и видя онзи боксьор. Смееше се шумно и блъскаше по една круша. Покани го на спаринг. Говорейки учтиво, за пръв път от толкова време. Дори се усмихна. Радостна тръпка премина по тялото му и застина в очите му. Само те не се смееха. Те бяха безжалостно стоманенени. Едното от тях бе ужасяващо. Едното от очите човешки е нечовешко. Той го гледаше внимателно именно с това око, слагайки си металният бокс преди ръкавиците.. На дясната ръка. Ръката с която го удари и с която го уби. Писаха го нещастен случай. Но нима не бе именно такъв? Един ужасно нещастен случай.