Не може да се каже, че той бе обикновено момче... Вече надхвърляше 19 г., което за времето, в което се развива разказът, си беше време за сватба... Но той още не бе намерил подходящата или поне така твърдеше пред приятели и близки. А подходяща имаше... И то не отскоро, просто не бе подходяща за него... Защо? Защото той бе просто коняр в двора на господаря - момче без бъдеще, момче без мечти, без лице, без име, момче за всичко... А тя? Тя бе дъщерята на господаря... Банална история не само на пръв поглед, но и на  втори, трети и т.н. Но за да не е толкова кратка историята, се оказва, че момичето е влюбено в конярчето. Нищо неочаквано от подобни разкази... Проблемът, разбира се, идва от това, че момичето всъщност бе сгодено за знатен момък (както бихме и очаквали) и сватбата им щеше да се състои идната седмица. Това наистина разкъсваше конярчето, убиваше апетита му, отнемаше съня му, просто не го оставяше да си поеме дъх, без да помисли за прокълнатата си съдба на бедно момче, което не може да предложи нищо повече от едната любов... Но кой се интересува от любов, когато парите са замесени... Никой... Може би тя, но... Кой каза, че в този разказ хората имат право на избор? Всъщност, защо да нямат... Конярчето направи своя в една тъмна вечер, когато всички спяха... Прокрадна се през полуотворената външна врата и с бавни, несигурни стъпки се насочи нагоре към стаята на момичето... Когато стигна пред вратата, се поспря за секунда, чудейки се дали бъдещият ù съпруг няма да е вътре с нея... Тази мисъл накара кръвта му да закипи и вместо да си прави труда да почука, той просто натисна рязко бравата и вратата се отвори бавно със звук, който не вещаеше нищо добро... Но вътре беше само тя... Беше будна... Не изглеждаше учудена от това, че го вижда... Дали не го е очаквала... Да... Беше го чакала в продължение на дни и нощи... Знаеше, че рано или късно ще дойде... И ето го сега тук, пред нея... Всичко, което последва този момент, не би могло да бъде описано с думите, които речникът ми съдържа, защото това, което се случваше, бе нещо повече от духовно и телесно свързване на двама души... Това бе нещо повече от „рая”, за който хората мечтаеха... Това бе една истинска, чиста, срамежлива любов, която и двамата знаеха до какво може да доведе... И опасността правеше нощта още по-велика. Всеки шум, всяка сянка бе човек, който може да ги хване в този греховен акт на духовност... А когато всичко свърши, когато светът, с цялата си лудост и отговорност, се застопори на мястото си в техните съзнания – останаха само погледите им, които говореха без думи, които се галеха, които продължаваха да правят любов някъде дълбоко в душите им... Историята би могла да свърши тук и всички да са щастливи... но нека не забравяме прокълнатата съдба на конярчето... Един от шумовете, една от сенките не беше просто илюзия на замъгленото им съзнание... В тази нощ не само конярчето бе решило, че съдбата може да е благосклонна към чувствата му... На вратата се появи сянката на огромен мъж, който влезе и сграбчи момчето, изхвърляйки го на пода като псе, за каквото го имаха... Последваха безброй ритници по цялото му тяло... След време той спря да усеща ударите и през мрежата от кръв, стичаща се пред очите му, той успя да привлече погледа на момичето в неговия... И в този най-откровен момент обикновеното конярче успя да събере достатъчно сили, за да изрече първите си думи тази вечер и последните в краткия си живот: „Ти си най-хубавото, което ми се е случвало...”

Месеци по-късно от люлка до леглото на момичето се чу детски плач... Тя погледна малкото беззащитно същество вътре и промълви през насълзени очи... „Ти си най-хубавото, което ми се е случвало...”