“Джаз... – хубави хора в кофти настроение”

Тихо свири… онези ноти танцуват на повърхността на локвите. Стъпват на пръсти като малки балерини. Като дами с островърхи обувки стъпват нотите в локвите и се разливат, плуват,  полепват по всичко наоколо. Там на ъгъла до онази тухлена сграда един мъж свири своята тъжна мелодия. Саксофонът му се извива като пластично женско тяло в ръцете му. Пръстите му треперят: ту много силни и решителни, ту много плахи и нежни докосват гънките на този бляскав инструмент. И тези малки нежни черни нотички се подават плахо и плавно, а други направо изхвърчат. Фенерите светят нависоко малко начумерени от дъжда и сякаш се накланят за да осветят своите танцьори.

Един се понаведе повече и взе да наднича любопитно в прозорците на тази малка уличка, и после шепнешком разказваше какво вижда. Той беше новак, днес го бяха монтирали точно на ъгъла. Шепнеше на господина със саксофона и той променяше мелодията и малките му кални дружки танцуваха своя изящен, смешно очарователен танц. Какви кабаретни танцьорки си имаше той, какви артистки само!
   - № 16 от втория етаж… - шепнеше загадъчно любопитния фенер, приел ролята на главен осведомител си придаваше малко повече важност - онова момиче... хубаво е,  с един господин,  не говорят много. Тя излиза от банята само по халат, той става, разтвори й халата… Червените й коси се спускат по нежните и рамене стигат чак до стегнатите й заоблени... ъъ... заоблености - той се изчерви малко. - По моя преценка господина явно я желае. А нейното лице е като на кукла: студено,не трепва. Той й се усмихва. Похотливото движение на очите му.  На нея й е скучно. Защо го прави. Толкова отегчена изглежда.

Малките нотички запяха в един глас:
Пари... пари… пари…
трябват й пари, за да излезе от тук.
Иска да постигне мечтите си.

Ааа, ясно – мечтите си! – фенерът повдигна учудено вежди - а какво са мечтите?

Нещо, което кара хората да се движа да растат.
Нещо като парите вероятно – заключи целомъдрено фенерът и продължи да наблюдава.

- № 12 – една жена, която чете приказка на децата си. Двете хубави руси главички заспиват вече. Тя отива в кухнята вади си бутилка джин и си сипва в една чаша. Защо тази жена е така тъжна, загрижена. Тези ангелчета са чудни, не им ли се радва?!

“Пари... пари… пари...
- запяха мъничките балерини –
мъжът й замина и тя по цял ден шие
във фабриката под опипващия поглед
на началника
… децата, ангелчетата нямат обувки
и тази книга вече им я препрочита
толкова... толкова пъти...”

- Разбирам – каза мъдро фенерът - тя иска да им купи обувки и нова книга.
- Тя иска да им купи спокойствие и усмивки. Запя малкия хор от подскачащи нотички.
Колко ли струва спокойствието на тези деца!? Замисли се фенерът и се насочи към следващия прозорец.

- №10 – тук имаме едно изискано семейство. Тя е хубава с тази прибрана коса, тази дълга лебедова шия, която... о, колко нежно се движи. Той леко замислен и сериозен. Детето е спретнато и добре възпитано. Тя пита за домашните – то отговаря положително. Мъжът одобрява вечерята и се усмихва на жена си. Говори, че курса на долара бил паднал. Жената го гледа отегчено и изпраща малкия Марк да си ляга:
- Кога ще се преместим от тук. Не мога да живея на това място. Този квартал вони от просяци и проститутки. Не искам Марк да расте тук.
- Нека не започваме отново. Ще го направим при първа възможност.
- Оо… да това го слушам от 8 години. Не издържам повече. Когато почне ваканцията на Марк отиваме при мама и ще останем там с него докато ти не осигуриш жилище на нормално за живеене място.
- Какво ти става? Какво му е на това място?  Е да, има и по-добри.  Дай ми време, не е толкова лесно, след онази загуба…
- Това изобщо не ме интересува!  Омръзна ми да слушам за курса на валутата и за цената на акциите. Нямам нужда от това!
- Какво ти става? Преди не беше такава?
- Преди много неща не стояха така!
- Нищо не мога да направя сега. Това ти е ясно.
- Повечето мъже могат да направят доста повече...
Тя замлъкна, обърна се на другата страна разтреперана, очите й бяха плувнали в сълзи.
Фенерът разказваше всичко дословно, даже имитираше жестове, доколкото можеше. Тук дори той замлъкна. Мъжът я погледна. Нейната жестокост опъваше лицето й очите и бяха студени и непоколебими:
- Напускам те! Съжалявам! Не ми беше лесно да взема това решение – каза тя и  се загледа в дъжда.
Той свали очилата си, избърса ги,  едно гадно унижение се плъзгаше по гръбначният му стълб. Искаше да извика, да удари с юмрук по масата, имаше твърде добро възпитание, затова просто си взе шлифера и излезе.

Фенерът чакаше отговорът на своите приятелчета.
…. Пари… пари… пари…
запя хорът -
сега той ще отиде в онази гадна кръчма,
ще се напие, а тя си има любовник,
богат, той има пари... пари… пари…
Мъжът й плаче,
сълзите са от сърцето му,
сълзи на болка и унижение,
сълзи без достойнство,
сълзи на загуба.
При… пари… пари…
а колко щастливи бяха преди 8 години.
Дойдоха тук за малко,
но щом дойде човек тук
не си тръгва. Това е краят на пътя.
И той ще остане тук
със своята бутилка уиски.
Ще удави унижението си,
безсилието си,
любовта си...

Хорът все си пееше, а мъжът наистина излезе от сградата и отиде отсреща в денонощната кръчма. След него хорът продължи:
”нещастнико не влизай там,
там няма спасение,
спри стъпките си, остани под дъжда.
Ти вече си пиян от огорчение.
Остани, плати сметката си тук
на улицата имаш приятели,
не отивай там!
Спри се точно когато най-много боли”

Фенерът въздъхна, повдигна рамене и се надвеси отново. Този фенер – воайор.

- Апартамент № 8. Тук имаме студент. Той чете, пуши цигара. Извади снимка на  момиче – каза с лека усмивка фенерът. Той пише, струва ми се отслабнал, пише писмо сега.
“Здравей, мило мое слънчево облаче. Помниш ли ги,  онези огряни от слънцето облачета, наричахме ги, между тях имаше зайци, гъски, дори и едно магаре. Помниш ли, мила и хвърчилото, дето пуснахме и тичахме след него, тичахме  до премала. Да знаеш - пак ще тичаме – и едно бисерче се търкулна на листа. Вдигна го бързо и го разтърси, за да не размаже мастилото. Запали си цигара отново. Онзи пламък на кибритената клечка огря измореното му хлътнало лице и то изглеждаше страшно  с този отчаян поглед и брада на една седмица. Бръчиците около очите се появиха като плисета на ветрило, струйка дим нахлу в тях и те придобиха онзи сив отенък на преждевременното остаряване. – И помниш ли, мила, онова поточе в гората, дето се пръскахме като малки, и мокрите ни дрехи и мама, която така ни се караше разтревожена. Помниш ли мила сестричке как бързахме да си напишем домашните, за да караме колелото. И ти все се сърдеше, че аз бях пръв. Тук виждам такива колела мила, само да знаеш какво съм ти харесал. Ще ти го купя и ще караме заедно, нищо, че вече сме пораснали“ – още един бисер и още един... не! Не бяха сълзи това, бяха толкова чисти и с толкова обич – бяха бисери.

Всички за малко поспряха. Хорът дори за миг замлъкна, а фенерът погледна въпросително.
...Пари... пари... пари...
тъжна е участта на този студент
неговата малка сестричка вали
извалява се всеки ден.
Животът и е облак
потъмнял от болест
и всеки ден се извалява,
а трябват пари... пари... пари...
за да откупи от дявола
нейното здраве.
Вали, и сега вали...
и може би утре ще спре.

В един момент някой отклони погледа им. Двама вървяха.
Смееха се някак кокетно, точно като в ритъм на джаза:  две тела - едно черно и едно бяло, като клавиши на пиано. Едното с бял костюм, а другото - с черна вечерна рокля. Усмихва се под дъжда. Вървяха близо под голям чадър.
Влязоха в сградата. Качиха се на третия етаж - таванския, където влагата беше вечна спътница на въздуха както мухъла на стените. Той беше музикант наблизо, а тя... тя беше влюбена в джаза, в ръцете му, в черното му тяло, в плътният му глас... Нямаше значение етажа. Мухълът беше някак си дори симпатичен, като незавършена татуировка седеше на стената и влагата не пречеше, тя се изпаряваше от топлината им.
Фенерът новак се огледа леко сконфузено. Дали да погледне? Огледа се и срещна насърчителните погледи на другарите си. Застана отстрани. Хорът не пееше вече, само саксофонът... беше толкова късно. Те си отвориха прозореца, за да чуват музиката  и онези малки ноти се качиха по улука на перваза и зачукаха там заедно с капките на дъжда. Фенерът отразяваше меката си светлина в ламарината на същия перваз. Всичко онемяваше бавно. Те танцуваха в стаята, техният замък, нотите по двойки се прегръщаха, сливаха се. Телата им се отразяваха в полумрака на тяхната жива, ясна мелодия. Извиваха като мелодията на саксофона.

Музиканта долу в ъгъла опрян в тухлената си стена все още милваше тялото, а то стенеше шепнешком, пращаше своите посланици - малките нежните свои актриси. Сега те танцуваха по кожата на онези последните, по устните им, желаещи се, отпиващи се... техните стъпки между капките пот и се подхлъзваха по влажните извивки на телата. Това пияно от великолепие и пищност издаваше своята плътна мелодия.

Господина от ап. №16 си тръгна. Момичето се загледа в капките, наля си чаша шампанско, наметна се с шала си, впи огорчението си в чашата,за да види погнусата от собственото си тяло, която като мазно петно излизаше на повърхността. И някаква лудост я обзе. Долу на пътя видя един човек, който излизаше пиян от кръчмата. Изтича по стълбите облечена в своята ефирна сатенена нощница. Излезе долу на пътя,  хвана този човек за ръка и танцуваха под дъжда.  Всичко беше мъртво... само този джаз. Той плачеше, тя се смееше като вещица и смехът й крещеше молитва да отмие покварата полепнала по нея. Двамата страдащи от своя неуспял живот танцуваха под дъжда... в джаза...
Онази майка от №12: отвори прозореца си, погледа тази лудост, усмихна се някак тихо, извръщайки поглед към своите ангелчета, изля бутилката в тоалетната, колко пъти вече го беше правила. Всеки път за последно. Целуна децата си и се помоли на Господ да ги закриля.Студентът отдавна не четеше, не пишеше, гледаше това небе дъждовно... и се молеше да не спре да вали...

Фенерът се огледа:
- а кое е първото – парите или любовта!?

Хорът запя:
“джазът! мили мой и може би дъждът...”