Дядо Галин беше на осемдесет и девет години. Бабата му се беше споминала отдавна. Има няма двадесет години вече. И оттогава дядо Галин седеше все сам на дървената пейка от сутрин до вечер, потропваше равномерно с бастунчето, отначало, защото нямаше какво друго да прави, а после, защото ръката му вече трепереше, къде от навъртените годинки, къде от болестта. И чакаше своята бабичка да се върне от полето. Акълът му бил отслабнал вече, говореха ядничко хората, ама те не знаеха, че акълът му още с неговата бабичка си беше отишъл в отвъдното.
- К’во става, дядо Галинее?! – провикваха се минувачите.
- Няма орехи, чедо, орехи няма! Преди войната какви орехи имаше, сега няма, нищо няма! – и беззъбата му уста се разтягаше в блажена усмивка.
Припичаше се сутрин на слънцето, а по обед вече излизаше дебелата сянка на стария орех, отгледан с толкова много любов още от дедите му. Както всичко в къщата на тоя старец. Всичко беше спретнато и подредено, двора пометен, градината, натежала от цвят и багри, винаги полята, манджата къкреше на огнището. Да й се чудиш на баба Милкана как успяваше да върши толкова много неща и никога да не я чуеш да се оплаква. Все засмяна и с китка зад ухото. Неговата Милкана. А, сега?! Градината запусната и буренясала, огнището в паяжини, а дворът пълен с курешки от пуснатите на воля кокошки, толкова невчесани и мърляви, като сегашната им стопанка.
- Уу, Стойне, ма, опери го малко тоя стар човек, ма, свекър ти е! Той какви пендари ти накачи на сватбата, а ти си го оставила така! – присмиваха й се съседките на оградата и се ръчкаха в ребрата една друга. Стойна подивяваше. Грабваше мотиката и се втурваше срещу тях озъбена.
- Я да се махате, скучубри такива, нямате ли си друга работа, че надничате в чуждата паница? Накачил ми той пендари, все много знаете вие! – злобно изсъскваше Стойна и замахваше от далеко с мотиката срещу тях, сякаш ги анатемосваше.
Истина е. Накичиха шията й на сватбата с три реда пендари, останали от баба Милкана и Стойна тогава за първи и последен път целуна ръка на свекъра и свекърва си. Сдържаше злобния си език докато баба Милкана беше жива, но после след смъртта й никой не беше в състояние да й го озапти. Баба Милкана държеше положението здраво. Не се караше никому, но никой не смееше да й противоречи. Но сега Стойна даваше воля на дълго сподавяните ругатни и злобния си нрав. Колко ли усилия й е коствало да ги прикрива. Затова пък сега нямаше кой да я спре.
Малки ги ожениха. Галин беше навършил седемнадесет, а Милкана едва петнадесет. Но така беше в ония диви времена преди войната. Е, па Балканската, то сега... все войни водят и имена си нямат даже. Та Галин беше едничък на баща и майка, а булката му беше от многолюдно и бедно семейство, но много спретнато. Приеха я като родна дъщеря. А Галин, какъвто беше добряк, като царица си я къташе. От рано пое Милкана всичко в свои ръце, ама с добри намерения. Добре беше възпитана и почиташе всички. Прашинка не даваше да падне ни в къщата, ни върху хората, ни в двора и върху животните. Всичко се оприличи на нея с времето – засмяно и уредно. Всички се допитваха до нея, разчитаха на нея, сякаш тя знаеше всичко на тоя свят. Ама и тя не се възгордя, а обикна тия хора с цялото си обичливо сърце. Не се уморяваше да търчи ту на нивите, ту в къщи да шета, винаги намираше време за цветята в градината, че и песни за тях редеше, а и животните да погали. Снаха за чудо и приказ, викаха всички. Само деца си нямаха. Споминаха се старите, недочакаха внуци милите. Хеле по едно време роди се слабичкият Илия. Край. Светът се завъртя около него. Ден и нощ будуваха родителите му, да не би да му се случи нещо и те да не успеят да го преварят. То беше радост и горещи благодарности към Бога за тая скъпа рожба. После имаше и други, но те все измираха. Сякаш, за да остане за Илия всичко онова, което те имаха. А Илия беше слаб и все болнав. Искаше му се на детето да се търкаля на воля в преспите сняг като другите деца, но родителите му не го пускаха от страх, че ще се разболее пак. Ту се закрепяваше от едно, то друго го спохождаше. Лятоска даже на люлката под големия орех не го люлееха, сякаш полъхът на вятъра можеше да им го отнеме. Голям беше тоя орех. Стар. С годините сякаш беше почитан член на тоя род. Хвърляше в знойното лято дебела сянка, а зимата стопаните ядяха орехите, които дървото щедро даряваше в отплата за грижите и любовта към него. Галин беше сковал тая люлка с много любов за неговата Милкана и често я люлееше в първите години от съвместния им живот, че и до по-късно. Но после, когато се роди Илия, я закачаха високо на един клон и така и не я отвързаха повече. Страх ги беше, че детето може да се нарани или да настине. Само това им трябваше. Та растеше си Илия мамино дете, но беше добро някак си, но безволево, хилаво тяло и характер. Па затова и Стойна му направи впечатление на хорото. Отличаваше се от другите моми, но Илия не можеше да разбере с какво. Беше нахална, но Илия обърка това с оправност. Искаше му се да е като майка му Милкана, ама нямаше никакъв опит с момите и се подлъга, че Стойна може да стопанисва всичко така, както родители му го бяха стопанисвали. Тя го стопанисваше, ама урбулешката - наместо да прекопае цветята в градината, тя ги насече заедно с тревата. Не я харесваха родителите на Илия, но не искаха да му противоречат. Едничко чедо им беше, едничка радост. Та влезе Стойна в тая голяма къща и хаосът започна бавно да се прокрадва със стъпките й и да се настанява трайно в ъглите на дома като мухъл. Първото нещо, което й избоде очите беше тоя голям орех, чиито листа трябваше да мете всеки път. Но мълчеше. Имаше някакъв страх от свекърва си Милкана. От мъжа си не, бързо и лесно му стъпна на врата, взе му страха, дето се вика. Слаб беше и й се остави мекушаво в нейните ръце. Илия само я гледаше с празните си очи и махваше с ръка пред злобните й подмятания вечер в семейното легло. Не беше свикнал да му се говори така, не това беше виждал у родителите си като отношение. Това поведение на мъжа си обаче Стойна възприемаше като „прави, каквото знаеш” и тя си го вършеше. Отначало скришом, докато свекърва й беше жива, а после съвсем открито и показно. Та нали сега тя вече беше стопанката на този дом. Можеше да прави каквото си иска. Той дъртият Галин слушаше само Милкана, ама сега като я няма да го видим...
И той милият оглупя. Сякаш Господ му направи тая услуга, за да не се дразни от случващото се в родния му дом. Запази на устните си оная специална усмивка за жена си Милкана и от сутрин до вечер я чакаше на пейката да се върне. Под сянката на техния орех. Смееше се добродушно, когато внукът му Пейчо лукаво претършуваше джобовете му за орехи и с мерак му ги трошеше с бастунчето, но внукът порасна, пропи се и започна да претършува дядовите джобове за пари. Не се спираше пред нищо, не слушаше и баща си Илия, щом като майка му го поощряваше за това, затваряйки си очите пред пиянството му, стига само да вземеше парите на дъртия глупак. Стойна преднамерено занемари свекър си, не сменяше дрехите му със седмици и само от хорски срам му буташе една паница с клисава каша, колкото да не умре от глад. Но повече от всичко старият орех бодеше очите й. Повече от стареца дори. Пустосваше го по цял ден, кълнеше го и искаше да го отсече. Но Илия само за него й се опъваше макар и той не знаеше защо. Може би му напомняше за майка му Милкана и за нейните грижи. Така, както орехът обгрижваше всички, разпервайки клоните си над двора, така и майка му като квачка го вардеше и закриляше и от студ, и от хора. Но орехът постепенно взе да линее и не даваше толкова орехи, както преди. Сякаш клетвите на булка Стойна най-сетне бяха хванали дикиш и той бавно взе да губи предишния си блясък. Докато една нощ разразилата се тежка буря не стовари върху един от най-големите му клони една светкавица и го прекърши почти доземи. С каква неподправена радост грабна секирата Стойна на другата сутрин за да го докърши, но една плесница от мъжа й, единствената в живота й, секна мерака й. Тя се хвана за бузата изплашена, не толкова от случилото се, колкото от мисълта Илия да не е превъртял като стареца. За един нищо и никакъв орех.
- Ти, какво, полудя ли?! Да не искаш тоя орех заран да утрепе някой от нас. Виж как се е наклонил, за нищо не става! – изрева Стойна уплашено.
- Ореха съм ти казал да не бараш, всичко затри, ама него няма да бараш! – тихо пророни Илия и се затътри бавно към къщата. Легна на леглото и се загърби към вратата. Не пророни дума цяла неделя. Сякаш тоя стар, сирот вече орех, беше единствената връзка с покойната му майка. Образът й често му се явяваше насън, усмихваше му се и тъкмо, когато щеше да го помилва по косите, Илия се будеше и после не можеше да заспи дълго време. Нямаше думи да изкаже всичко това, та все си мълчеше. А и на кого? Стойна ли с това кораво сърце щеше да го разбере или вдетиненият му баща.
Дядо Галин все така си седеше на пейката сам самичък. Усмихваше се милозливо на хлапетата, които го целеха с камъчета, без да знаят и те защо и само им клатеше безумно глава насреща:
- Няма орехи, вече няма орехи!
Един ден старецът видя същите тези хлапета да бият отсреща едно бездомно куче. То се беше свило на топка, скимтеше тихо и не се сещаше да избяга дори. Сви се и сърцето на дядо Галин. Нещо познато трепна в побелялата му глава и скочи от пейката, размахвайки бастуна си във въздуха. Децата се стреснаха. Толкова години този старец не помръдваше от пейката и само се усмихваше, а сега от де тази сила у него. От този ден нататък кучето стана единствената му дружинка в този кучешки живот. Старецът делеше кашата си с него, а то от благодарност ближеше ръката му. Стойна се опита да го изхвърли веднъж, но старецът твърдо бранеше другаря си с бастуна, което караше снаха му да се чуди дали старецът е с акъла си или само се е преструвал толкоз време. Така минаваха дните на възрастния човек, а орехи все нямаше. Един ден той реши да отиде и сам да провери. Липсваха му орехите. Нещо в обърканата му глава ги свързваше с Милкана и хубавите им дни заедно. Закуцука с бастуна си към дървото, а кучето послушно тръгна след него, въртейки опашка. Застана дядо Галин под високото дърво и невярващо загледа изсъхналия му, голям клон. Мигаше насреща му и се чудеше къде се намира. Дали беше още малко дете или ей сега Милкана ще го повика за обяд. Дали Илия е на училище или голямата нива до кайнака трябва да се прекопае. И изведнъж от наведения клон се показа въжето на люлката. Заблъска лудешки сърцето в гърдите на стария човек. Милкана. Ето тука я люлееше още щом се ожениха. Неговата Милкана. Хвърли набързо бастуна и затърси трескаво стълбата. Спомените му даваха неестествена сила. Затътри я под дървото, сякаш това беше най-естественото нещо в живота на немощния вече човечец, а кучето започна жално да скимти като го дърпаше за крачола. Но дядо Галин не му обръщаше внимание. Постави стълбата под дървото и започна полека да се изкачва. Кучето започна да лае яростно, но в къщата нямаше никого, освен пияният Пейчо, който спеше дълбоко, след поредния си запой. Така дядо Галин стигна почти до последното стъпало, но краката му не издържаха на напрежението и се разтрепереха. Стълбата започна да се люлее и старецът в уплахата си се хвана за полускършения изсъхнал клон. Но той не изтрая това положение дълго време и със зловещ пукот се разцепи стволът на ореха до земята, затискайки с тежкия си клон дядо Галин, който издъхна на място с усмивка. Милкана беше дошла да си го прибере. Ето я, неговата Милкана.
Само кучето ходеше на гроба му, докато не остана за постоянно и през нощите там. То до пейката нямаше вече кой да го храни с каша. Тука ще спи, при стопанина, за който винаги беше мечтало в кучешките си сънища.
То хора вече няма, та орехи ли...
© Пепи Оджакова Всички права запазени