kovak (Костадин Койчев)
138 295
16.05.2009 г., 10:32 ч.

То се събуди... 2: "Тя" 

  Проза » Разкази
858 0 1
26 мин за четене

То се събуди... 2: "Тя"

 
 
 
 Малко момиченце, облечено в бяла рокличка на цветчета тичаше на добре окосена полянка. Времето беше чудесно. Небето чисто и безоблачно. Момиченцето тичаше и се смееше. То беше щастливо. В другия край на полянка едно момченце се затича към нея. То я извика по име и тя се обърна. Щастието ú сега беше още по-пълно, сега ще има с кого да си играе. Тя се затича към него. Те се прегърнаха в една искрено приятелска детска прегръдка. Те бяха приятели.
Хванати за ръце, те затичаха от радост. Докато тичаха, момчето се отскубна от нея и се претърколи в тревата. Момиченцето спря. Загледа го сериозно със скръстени пред гърдите ръце. Той се надигна от тревата и започна да ú се плези, после хукна да бяга. Момиченцето се разсмя и тръгна да го гони.
В този момент настана мрак, черни облаци надвиснаха от небето. Черни, но не дъждовно черни. А мастилено черни, мрачни и зловещи. Децата спряха, хванаха се за ръце. Щастието бе напуснало лицата им. На негово място се беше настанил страхът, страхът и ужасът. Той беше проникнал и в самата полянка, всяко растение беше пропито от страх и ужас, всяка тревичка усещаше ужаса, който предстоеше.
Вятърът се засили и донесе със себе си първо миризмата на изгорели дървета и шума, а после и на горяща плът.
Децата се прегърнаха от страх. И двете плачеха, от очите им се стичаха кървави сълзи. А с тези кървави сълзи започна да вали. Дъждът беше черен, черен и гореше. Щом капна първата капка, заобикалящата ги гора пламна. Косата на момиченцето се запали, то започна да крещи. Момченцето я пусна от прегръдката им и погледна към ръцете си, които пламваха постепенно. Вече горяха като факли. То започна да ги размахва, за да ги изгаси но след малко усети че и гърбът му гори. Погледна към приятелката си и падна на земята. А момиченцето вече се беше овъглило и беше станало чест от общия овъглен пейзаж.
Опита да отвори очи, но го обля много силна бяла светлина. То се изправи като закри лицето си. Светлината беше силна. Но от очите му се прокрадваха сълзи, сълзи предизвикани от съня преди малко. Този сън? Кои бяха децата в него? Защо ги сполетя това? А какво всъщност се случи?
Избърса сълзите си. Вече очите му се приспособяваха към силната светлина. Огледа се. Намираше се в чисто бяла стая. Много голяма и просторна. И всичко в нея беше бяло. Мебелите, стените, всичко. Но тази стая беше без нито един прозорец.
В нея въпреки това беше много светло, но не можеше да се определи откъде идваше светлината. Самите стени като че ли излъчваха светлина. То стъпи на пода и тръгна да се изправя. Първо бавно. Стъпи изправено, но когато направи първата крачка, падна на пода. За щастие не успя да се удари. То простена. Полека се набра и се търкулна пак в леглото. Видя че на близката маса имаше храна, но не му се ядеше. То беше разстроено от съня, който му се присъни. А също си зададе и един много уместен въпрос. Кой и какво е то?
Огледа голото си тяло. Имаше сравнително големи гърди, докосна половия си орган. Да, то всъщност беше тя. Но коя е тя? Защо е тук? Откъде е? Кои са двете деца от съня и?
Много въпроси без отговор.
Тя започна да крещи:
- Ехо, има ли някой? Няма ли никой? Ехооооо. Ей, къде сте? Няма ли кого да попитам коя съм? Защо съм тук? Ей, къде сте? Ехоооооооо. Защо ме държите тук? Пуснете ме. – Тя почна да плаче. И след малко заспа.           
Сънят я пренесе в една прекрасна градина. Цветята бяха прекрасно разцъфнали, а тя минаваше покрай тях и ги плевеше. Слънцето грееше и цветята му се наслаждаваха. Тя късаше всяка тревичка, като внимаваше да не нарани цветята, харесваше ú да се грижи за тези растения. Те бяха нейните цветя, цветята, които тя бе отгледала, тя бе поливала, тя бе торила, плевила и продължаваше да плеви. Те бяха като нейно деца, деца макар и с корени. Тя си ги обичаше като част от нея, като своя плът и кръв. С цялата любов, на която беше способна, се грижеше за тях. Вървеше между тях и с гордостта на майка им се радваше. Да, те наистина бяха прекрасни. Тя продължаваше да върви сред тях, но изведнъж хубавото време се смрачи. Тя с презрение погледна към мастилено черните облаци надвиснали над градината ú. Те носеха страх, те всяваха ужас и болка. Тя заплака. Чувстваше, че нещо лошо ще се случи. И то се случи. Черният дъжд заваля, всяка капка носеше смърт, носеше унищожение. Цветята почерняха, тя се тръшкаше от рев. Докосна една роза и тя стана на пепел. Огледа изпепелената си градина през сълзи, болката пронизваше сърцето ú. Децата и бяха изпепелени, а тя не можеше да им помогне. Но тя не можеше да помогне и на себе си. Усети ужасяваща топлина първо към гърба си. А после и по цялото тяло. Всяка капка от дъжда, която попадаше върху нея, я гореше...
 
Тя се събуди с вик. Цялата беше потна. Огледа се и осъзна, че това е било един лош сън. Тя избърса сълзите си. Като се изправи, видя на леглото до нея една много тънка копринена нощница. „О, Боже, та аз съм чисто гола...” – осъзна в този момент тя. Облече нощницата, тя също беше бяла, като всичко наоколо. 
Реши, че трябва да се храни и отново тръгна да се изправя. Този път знаеше, че няма да ú е лесно, вече бе падала веднъж.
Тя бавно направи първата крачка, но този път се застрахова, като се хвана за леглото. Леко залитна, но се подпря на близката стена. Тя беше изключително мека. Продължи бавно и тромаво, като малко детенце. Направи и втората крачка. Това я накара да се усмихне. Все още не беше паднала. Вече се отпусна. Направи третата крачка. Този път обаче залитна на другата страна и се строполи на земята. Почна да се киска. Смехът ú беше направо истеричен. Сега почна да лази към стола. Не ú беше лесно. На път за него тя пророни няколко сълзи. Но беше решила, че трябва да стигне до там. Беше решила, че трябва да се нахрани. Беше решила, че трябва да живее, за да разбере коя е, защо сънува тези ужасни неща, откъде е. Трябваше да си отговори на много въпроси. Въпроси, за които не можеше да си спомни, или просто не знаеше.
Тя стигна стола. Беше щастлива, това беше първото нещо, което беше направила сама. Поне първото, за което си спомняше.
Набра се на стола и седна на масата. На нея имаше пилешка супа в една купа, пиле с картофи в чиния, панер с хляб и каничка айрян. За десерт имаше две ябълки в една чиния. Тя хвана лъжицата, погледна я. „Лъжица – тя е за супата.” Почна да куса супата с голямо задоволство. Наистина беше вкусно. Нахрани се доволно. В главата и изникна една мисъл: „А сега как ще измия чиниите?” – Тя реши да ги остави така за сега. Сега и предстоеше наистина по трудното да стигне до леглото, а също и да се научи на ходи. Приближи стола до стената и опирайки се на нея тя тръгна по обратния път към леглото. С големи мъки се добра до него без да падне. Погледна от другата страна на леглото, там имаше душ кабина, имаше и мивка. Но чак в края на стаята. „Боже, трябва да се изкъпя.” Тя стана права и хваната за леглото, направи няколко бавни обиколки. Трябваше да свикне да върви. Измори се, седна на леглото. Пак беше се изпотила. Смърдеше ужасно. Стана отново и опита да тръгне без да се подпира. Направи две крачки, но загуби равновесие и залитна, но не падна. Продължи напред. Започна да спазва равновесието и стигна до душ-кабината. Радостта ú беше искрена. Тя подскочи от радост. Вече ходеше. Свали нощницата и се вмъкна в душ-кабината. Имаше топла вода. Тя се потопи в прекрасната душ-струя. Водата нежно галеше меката ú кожа. Тя се почувства прекрасно освежена. На излизане забеляза една хавлия, с която се забърса. Всички тези неща я бяха доста изтощили - тя навлече пижамата и се запъти бавно към леглото си. Бавно се отпусна върху възглавницата и заспа.                   
Този път тя не сънува. То тя и не спа много. Дремката ú беше прекъсната. Прекъсната от едно присъствие. Тя усети, че някой я наблюдава. Тя си отвори очите и погледът ú се насочи към масата. Там стоеше млад мъж на нейната възраст с руса коса и руса брада. Той беше облечен в абсолютно същата нощница като нея. Той ú се усмихна леко притеснено. Тя усети, че се изчервява. И се притесни. В главата ú изплуваха отново хиляди въпроси. Но от притеснение не знаеше какво да каже. И се усмихна.
Напрежението между тях беше повишено, когато той проговори:
- Здравей, аз съм Адам. – Той търкаше пръстите си притеснено. – Сигурно имаш хиляди въпроси?
- Аз... – Тя поруменя отново, той беше хубав и при вида на полуголото му тяло се възбуди леко, от което гърдите и настръхнаха. Но когато видя, защо той си кръстоса краката, разбра, че не само тя се е възбудила. Тя се усмихна. – Да имам... – Тя скри лицето си с ръце.
- Спокойно, и на мен ми е малко нервно. – Опита се да я успокои той.
- Знам... но... такова, аз не знам даже името си. – Тя показа прекрасното си лице. Тя имаше прекрасна черна коса, правилни черти на лицето, които го правеха прекрасно, естествено наситени устни. Беше прекрасна. Тялото ú беше оформено съвършено в правилните пропорции.
Той се усмихна насреща ú.
- Да, знам, че е така. Казваш се Ева.
- Ева... – Това ú беше много познато. „Да, това беше от свещената книга на християните – Библията. Адам и Ева...”
- Да, като в Библията.
- Но откъде знам за нея, аз чела ли съм я? – Тя погледна с най-въпросителния си поглед.
- Не, не си. Нито пък аз. – Той поклати глава и тежко въздъхна. – Това ни е заложено генетично.
- Как така?
- Ох, ние сме един вид хибрид от най-доброто в човешкия род.
- Какво?
- Чакай, успокой се, нека довърша. – Той стана и отиде до нея на леглото. – Ние с теб сме хора. Но не сме родени от майка. Защото не е имало кой да ни роди. – От очите му се стече сълза. Той бързо я избърса.
Тя го погледна жално но изстреля най-важният въпрос:
- Защо? Какво е станало с другите хора?
- Не знам, но ако съдя по кошмарите си, сме се унищожили по някакъв ужасяващ начин.
- И аз ги сънувам. – Тя се разплака. Той я прегърна. Тя усети нежните му ласкави ръце върху нея и се почувства сигурна. Поплака си малко в неговите прегръдки.
- Ела, ще ти покажа нещо. – Той стана и кавалерски ú подаде ръка. Минаха през мивката да измие сълзите си. После тя забеляза, че в бялата стена има отворена бяла врата.
- Къде отиваме? – Попита тя плахо. Той ú се усмихна.
- На едно красиво място. – Хвана я под ръка и я поведе през белия коридор. Той беше същият като стаята ú. Тя се спря и докосна стената. Да, и тук стените бяха меки като вътре в стаята ú. Вървяха по коридора и стигнаха до една стая без врата. Стените, подът и тавана и бяха огледални. Тя се усмихна. Застана пред стената и почна да се гледа. Гледаше и изучаваше лицето си. Докосна гърдите си и като гледаше в огледалото си мислеше: „Добри са.” В огледалото забеляза как той я изпиваше с поглед. Това ú хареса. Тя рязко се обърна и се усмихна.
- Защо ме зяпаш така? – Тя наклони леко глава. А той почервеня, притесни се. Започна да се чеше по косата, после по брадата. Накрая каза:
- Красива си... – Обърна се свенливо.
- Благодаря – каза тя и го дари с най-прекрасната си усмивка. – А какво е това? – Тя посочи една странно оформена трибуна. Странна, защото беше оформена беше като човешка ръка. И точно толкова голяма. Но висока колкото обикновена трибуна.
-  Постави си дясната ръка и си представи най- прекрасното място, което изплува в съзнанието ти. – Тя постави ръката си. Погледна го леко изкусително и затвори хубавите си сини очи.
Представи си прекрасен речен водопад и около него много и най-различни цветя. Около водопада прекрасен балкан с красиви вековни дървета. Отвори очи. И не можа да повярва на това, което беше пред очите ú. Тя се намираше в нейната фантазия, точно както си я беше представила. Той стоеше точно до нея. Усмихна ú се. После се гмурна във водата и изчезна в речните води под водопада. Тя се засмя и също влезе във водата. Беше много приятна. Тя заплува към него, но той се гмурна под водата и се показа от другия край на вирчето. Тя като го видя почна да го пръска с вода. Той не ú остана длъжен и почна да я пръска, като с това се приближаваше бавно към нея. Доближиха се един друг и продължаваха да се смеят и да се мокрят. Изведнъж обаче тя усети, че нощницата ú прозира. Това я накара да изпита срам. Но в този момент се вгледа в него - и неговата нощница прозираше, а на него очевадно не му пукаше особено. И тя се отпусна и продължи без да се замисля повече за това. Беше и забавно, и на двамата им беше много хубаво, беше им много хубаво заедно и това беше най-важното.
Когато излязоха от водата, седнаха на един огромен камък да поизсъхнат. 
- А кой ни е създал? – Попита тя.
- Ами… - Той се засуети. – Честно казано и аз не знам. Един ден ме допуснаха до една стая, където имаше един огромен екран и там се появи едно лице и то му обясни малкото неща, които знам. То ми показа и теб, докато още спеше.
- А има ли и други като нас? – Тя продължи с въпросите.
- Честно казано и това не знам. Аз лично никой друг не съм срещал. Искаш ли да се разходим?
- Да, ще ми бъде приятно. – Те станаха от камъка и
тръгнаха през горичката. През цялата разходка мълчаха и се любуваха на прекрасните горски цветя, дървета и птици, създадени от тази виртуална реалност. В един момент от разходката, докато минаваха покрай прекрасни теменужки, тя изпита желание да го хване за ръка. Стори го леко плахо. Но все пак хвана ръката му, а той ú се усмихна.
В края на разходката той я попита:
- Умори ли се?
- Да… но не ми се тръгва. Тук е прекрасно.
- Ти го създаде такова. - Той ú се усмихна насреща. След което плесна с ръка и каза:
- Извади ни! – И те се озоваха отново във същата стая, в която бяха преди това прекрасно изживяване.
Тя го погледна с един полузаспал поглед. Докато вървяха към стаята, тя се прозя няколко пъти. На вратата те спряха.
- Прекарах си прекрасно. Благодаря ти… - Тя го
целуна по бузката и затвори врата. Зад нея стоя поне десет минути, мислейки си колко много ú хареса. Хареса ú не само деня, не само той, хареса ú факта, че го целуна. Искаше пак. Не, искаше пак, но искаше да е по устните. Искаше целувка, но и да продължат, да не спират само с тази целувка. В него тя усети сигурност, усети доверие, усети желание за същото.
Тя легна в леглото си, мислейки си за него. Мислейки си дали утре ще се видят. Обвинявайки се, че не го попита.
Накрая заспа с неговия образ в главата си.
В съня си отново се пренесе при водопада. Той също беше там. Бяха облечени с бански. С чисто зелени бански. Тя беше в неговата прегръдка. Там се чувстваше сигурна, там беше защитена от всичко. Той я целуна нежно по врата. Харесваше ú. Той продължаваше надолу, вече целуваше рамото ú. Леко я извъртя към него и тя усети палаво езика му при нейния. Целуваха се, докосваха се. След миг усети, че вече и двамата нямаха бански. А след още малко вече правеха любов във водата. Обичаха се много силно и още по-силно се желаеха.
Когато накрая свършиха, се излегнаха на големия камък. Той я притисна силно до себе си. Прошепна в ухото ú: „Обичам те.” Тя го целуна и се в гледа в пътечката при горските цветя, по която се бяха разхождали. По нея тичаха едно малко момиченце и едно момче. И двамата на около 5–6 годинки. Тя им се усмихна. Но след тях изскочиха още, а след тях още и още деца на различни възрасти. Деца, различни по цвят на кожата. Деца с различни коси и дрехи. Те тичаха и играеха, радваха се на природата. Тя извъртя поглед към него и го погледна въпросително.
- Да, мила, това се нашите деца. –Той ú се усмихна. – Те ще си имат мама и татко, няма да са като нас. Те ще имат детство.
 
Тя се събуди много щастлива. За първи път с усмивка. Беше щастлива от този прекрасен сън. Насочи се към душа. Изкъпа се. После седна на масата където я очакваше прекрасна закуска. Имаше топли палачинки и сладко от диви ягоди. В една кана имаше топло прясно мляко. Тя закуси. Когато се нахрани, стана от масата и тръгна да си оправя леглото, но него го нямаше. Тя се стресна, но погледна към душ-кабината и видя, че и нея я нямаше, обърна се към масата - и тя беше изчезнала. Стаята беше напълно опразнена. Беше останала само белота и светлината. Преди да каже каквото и да било, вратата се отвори, тя очакваше да влезе той, да влезе Адам. Но не, не влезе никой. Тя излезе в коридора и в единия му край видя отворена врата. Насочи се натам, тръгна със забързана стъпка. Тя определено беше леко притеснена, но притеснението ú беше примесено с голяма доза гняв. В стаята беше тъмно. Тя влезе. Вътре усети веднага присъствието му. Той беше там. В тъмнината се различиха. Той я прегърна. В този момент насреща им светна един огромен монитор. На него се показа напълно плешива мъжка глава. Тя заговори:
- Ева, Адам, здравейте. Заповядайте, седнете. – Зад тях усетиха, че има два стола. Те се настаниха удобно. Хванаха се за ръце.
- Така, надявам се, че ви е удобно. – Главата от екрана беше на напълно сериозен и някак безличен, безчувствен човек.
- Да, удобно ни е. – Отговори дамата.
- Така, време е да се заселите на Земята. Ние вече приключихме с вас тук. Всичко което ви трябва са познанията, които сме ви заложили генетично.
- А ще ни кажете ли какво е станало с нашите предци, истинските хора? - Тя се изказа леко гневно.
- Да. Днес е момента за това. Следете добре хронологията и един ден много добре се замислете дали е нужно да се стига до края.
Лицето от екрана изчезна, на негово място се показаха някакви много космати хора. Те веднага си направиха асоциация, че това са първобитните хора. Първите разумни същества на земята. Техните прадеди. Те бяха облечени с кожи и събираха плодове от някакви малинаци. В един момент двама почнаха да се карат за едно храстче. Последва бутане от страна на единия спрямо другия. А онзи онзи не му остана длъжен и почнаха да се удрят с пестници. След малко двата получиха подкрепления от свои приятели и почна едно масово сбиване. Всеки налагаше другия. Всеки налагаше до вчерашния си другар. След малко картината се прекъсна от двусекунден черен екран. След него вече първобитните хора бяха сложили дървени огради, съответно от едната и от другата страна на храстчето. То беше тъй наречената по-късно конфликтна точка. И вече двете страни, въоръжени с дървени сопи воюваха за храстчето. В тази битка вече падаха първите жертви. Първите загинали хора от ръката на други хора.
Битката отново беше прекъсната от черен екран. Картината вече ги отведе на следващото бойно поле. Тук вече хората доста приличаха на тях. Те бяха облечени в тежки ризници, възкачени на коне и с насочени тежки копия летяха към противниците си, които не им отстъпваха по въоръжение. При сблъсъците някои бяха директно напорвани на копията, други падаха от конете просто съборени. Те ставаха по най-бързия начин, вадеха меч и почваха битка срещу противника от земята. А тези, които не можеха да се изправят достатъчно бързо, биваха стъпкани от конете. Кадъра се насочи между двама войни. Те смело се дуелираха с тежките си мечове. В единия момент единият отряза ръката на противника. И противникът остана привидно невъоръжен. На здравата си ръка имаше скрит нож и докато първият нанасяше смъртоносния удар, мъжът с отрязаната ръка хвърли острието и уцели шията му. Крайният резултат беше, че и двамата бяха мъртви. Но в цялата битка не загубиха живота си само те, имаше още много. Имаше и много осакатени за цял живот. Имаше и психично травмирани хора също.
Екранът отново почерня за няколко секунди, след което се появи един пречупен кръст, той постепенно избледня. На екрана се появиха бронирани бойни машини – танковете в началото на 20 век. Те стреляха, взривяваха къщи, взривяваща детски гради, газеха хора и животни по пътя си. На екрана се появиха летящи бойни машини – самолети. Те бомбандираха градове и села. В следващия кадър се появи един самолет, на екрана се показа пилотът, който се прекръсти. След прекръстването той получи заповед да атакува, той натисна едно копче и бомбата полетя надолу към земята. Самолетът отлетя още преди да види какво е сторил. Когато бомбата докосна земята, взривът се разнесе на стотици километри като огромна сиво-черна гъба. След този кадър на екрана се появиха плачещи деца с две глави, други деца с по три ръце, деца без никакви ръце, деца без крайници, деца с различни животински крайници. Всички те плачеха и питаха: „Защо се случи на нас?”
Екранът отново почерня, а след малко се появиха два пътнически самолета, пътниците в самолетите пищяха и плачеха от ужас, самолетите се насочиха към много голям град, насочиха се към най-високите сгради на най-големия град. И веднага първият се вряза във върха на едната сграда, а вторият го последва, врязвайки се по средата на същата сграда. Жителите на града бяха изпаднали в ужас. Навсякъде имаше ранени хора, хора които плачеха, други от изумление не знаеха къде да си намерят място и просто стояха на едно място. Разфучаха се линейки, пожарни, полицейски коли. Всички те бързаха. Това беше най-подлото и най-неочакваното нападение. Жертвите и ранените бяха хиляди. Пожарните вече бяха стигнали, когато от нищото се появи и трети пътнически самолет, той се вряза във втората висока сграда. След този удар първата атакувана сграда се срина. Но тя повлече със себе си и втората сграда. Линейките не достигаха за всички ранени.
Екранът отново почерня, когато черното се отдръпна, дойде ред на нещо по-черно и от него. На екрана се появи планетата Земя. На нейната повърхност се появиха хиляди сиво-черни гъби. Те се разпростираха с бързината на гръмотевична буря. Постепенно гъбите облаци се събраха в един общ облак, който покри цялата планета...
 
На екрана отново се показа плешивата глава. Но те въобще не го гледаха. Те и двамата се бяха гушнали, ронеха огромни сълзи. Това, което бяха видяли, беше по-ужасно от всичките им кошмари, това беше живата действителност, това не беше сън, това се беше случило в действителност.
- Да, разбирам ви напълно. – Каза лицето от екрана. – Затова не трябва да го допуснете да се случи. Запомнете едно - вие имате знанията да построите всичко, което сте изгубили преди време, но имате и знанията да го унищожите както са постъпили дедите ви. Всичко вече зависи от вас. Ние нямаме право да ви отнемаме знания...
Главата от екрана изчезна. Екранът изгасна. След миг и столовете, където седеше разплаканата двойка, също се опразниха. Столовете също изчезнаха, вратата на стаята се затвори, а светлината в коридора изгасна.
 
 
 Костадин Койчев - kovak

© Костадин Койчев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Доста нетипично. Тази фантастика ме накара да се почуствам доста странно, сякаш и аз бях там
Предложения
: ??:??