Точка на кипене на кръвта - Част 1-ва

(Спасение и Запознанства)

„Кадърно момче като теб не бива да остава в калта.”

    Думите ехтяха в главата му. Чувстваше се, сякаш някой бе поставил главата му върху чисто ново тяло. Беше изтръпнал и трепереше. Отвори очи и над него се бялна варосан таван.
    -Значи той ме е довлякъл тук. – мислеше си.
    Огледа се и разбра че е съвсем сам в стаята. Направи опит да се надигне, но без успех – мускулите все едно не му принадлежаха. Вратата се отвори. Вътре пристъпи възрастен но едър мъж с побеляла коса но в контраст с дълга черна брада. Дори не погледа към него. Отиде до печката на дърва която отопляваше стаята, придърпа стол и седна. Разпери длани срещу нагорещената плоча и отдъхна в екстаз. Ръцете му бяха груби, сякаш някой ги бе изсякъл с длето... Същински клещи.
    -След два дни ще си готов да се изправиш от леглото, но нищо повече. За сега се радвай че можеш да дишаш със собствените си дробове. –изрече мъжът и се изправи.
Приближи се до леглото, взе мокрия компрес от челото му и го смени с нов.
    -Да не си посмял да ми благодариш! Ще ми се отблагодариш с работа, не обелвай и дума. Силата ти ми е нужна. Отвън те чака купчина от дърва които ще ни поддържат живи тази зима. – изрече за финал и излезе навън.
Нямаше дори сила да преглътне насъбралата се буца в гърлото си. Присъствието на този човек канара изправи всеки един косъм по тялото му. Затвори очи и започна да си припомня...Тъмната лимузина, дрънченето на ледът в чашата с уиски, ударите на дъжда по покрива на колата, презрението в очите на мъжът за когото робуваше през целия си живот, вкусът на калта и отдалечаващият се звук на ръмжащ двигател. Стискаше зъби и се мъчеше да не заплаче.
    -Вече приключи... Мамка му! Този проклет старец – защо ме спаси точно когато най-малко исках да съществувам!? Отрепка като мен не заслужава втори шанс. – беше редът от мисли, въртящ се отново и отново в главата му, докато най-накрая не заспа.
 

Умът му утихна.

    Двата дни бяха минали. Седеше на ръба на леглото и се прозяваше гръмогласно. В следващия момент бравата се раздвижи и вътре влезе неговият спасител. Със себе си вкара цяла вълна от студен въздух който успешно освежи цялата стая.
    -Бяха ли сладки сънищата ти? – каза с насмешка и се насочи към фурната. Върна се при него с голяма купа яхния, от която все още се виеха мустаци от пара.
    -За това ще благодариш на куршумите в пушката ми и на огъня в печката. Не се мотай...Отвън те чака работа. Надявам се не си забравил. – каза с широка усмивка и му подхвърли вързоп с дрехи с които да се преоблече. Беше толкова гладен и изнемощял, че успя да се спре едва на третата порция която му сипа. Преоблече се и излязоха навън. Не можеше да повярва че точно тук ще прекара цялата зима. Поляни се ширеха до където ти стигне погледа, а гората се намираше точно зад къщата надвиснала като стена. Пред очите му се издигаше купчина от дърва, а до нея беше разположен масивен пън със секира забита дълбоко в него.
    -Иска да нацепя всичко това, а не знам дали въобще ще мога да извадя секирата от това нещо... – си мислеше и все повече се обезкуражаваше.
    -Не е нужно да гледаш така презрително. Ще ти покажа само веднъж. Гледай внимателно! – каза мъжът и сложи ръка върху дръжката на секирата.
   Така силно я стисна че се чу скриптене изпод кожата му. Това което последва беше същинска сцена от комикс за супер герои. Хвърли една от цепениците във въздуха, и докато все още не достигна земята вече бе замахнал. Толкова бързо и силно, че ветрец лъхна лицето на младежа. Дървото беше вече разполовено преди да падне.
    -Да го вземат... за малко не си отделих ръцете от тялото! – извика в изблик на ярост и заби секирата отново на мястото си. Върна се обратно и хвана момчето за рамото.
    -Сега е твой ред, но без такива каскади като мен. За да постигна нещо такова превърнах мазолите по ръцете си в диаманти. О... И да не забравя! Ще ме прощаваш, но от дълго време съм сам тук и маниерите ми са ръждясали. Забравих да попитам за името ти.
    -Транс... Транс Ноуей.