Е, реших че и аз мога да напиша нещо. Не съм писателка и може би това е първият път, в който пиша нещо такова. Исках да ви разкажа как ТОЙ дойде и промени всичко, как след него нищо не беше същото. Това не е някоя сълзлива история за двама влюбени, които заживяват щастливо. Искам да разкажа как той, ако мога да го нарека „дявола“, дойде и преобърна всичко. Историята започна съвсем случайно, случиха се някои неща и моята приятелка се влюби в едно момче. Нека да ги наречем Жасмина и Генадий. Та тази любов, която имаше между тях, или по-точно в онзи момент привличане, беше доста силно. Жасмина никак не е срамежлива или нещо от този сорт, но стане ли дума за момчета, е коренно различна. Е, Жасмина все пак ми е като сестра и я обичам много и не бих я оставила сама  и честно казано излизах само заради нея с Генадий. Поне до този момент и  да си дойдем на думата. Един ден след училище  Жасмина и Генадий си бяха уредили среща в едно квартално училище и разбира се и аз трябваше да отида. Но точно в този ден видях неговия приятел или по-горе посочения „Дявол“. Обстановката не беше една от най-романтичните, даже напротив. Беше влажно, студено и тъмно. Той беше с бутилка вино в ръка, да не си помислите, че е от скъпите. Даже напротив, 1.70лв, но все пак беше нещо. И дори не му беше първото, а поне трето вино. Тогава го видях в цялата си прелест, или поне тогава така мислех. Беше висок, слаб, дори леко изпит, с кръвясали очи. Беше със светли дънки и едно тънко бяло яке. Носеше шапка с козирка и бели маратонки, нищо, че беше студено и беше Ноември месец.. Той ги носеше. Ее, стига за него, олях се! Просто беше прекрасен в моите очи, нищо, че беше под влиянието на алкохол. Чакайте, размечтах се... Докъде бях стигнала, а, да, докато Жасмина и Генадий си седяха прегърнати и се радваха на времето, през което бяха в обятията си, аз си седях. Седях и пуших мълчаливо цигара, защото нямаше какво да кажа, бях запленена. Тогава той почна да ми говори, нямам и минимален спомен от думите му, но ме караха да се усмихвам. Това помня от първата ми среща с него. Просто ми направи силно впечатление, никой друг не ме е карал така да се захласвам. Той беше различен, беше недостъпен, хем мил, хем злобен. С времето излизах с удоволствие, само за да го видя, той се държеше мило, наричаше ме „пате мое, слънце, сладурано“. Жадувах за времето, в което ще свърша училище и ще отида да го видя. Имах нужда да го видя, бях зависима от това да чуя гласа му, да ме погали или прегърне. Дните, в които не го виждах, бяха празни, чувствах се мъртва, празна. Имах чувството, че дори мога да заплача като малко дете за близалка. С времето той разбра, че го харесвам, че то имаше ли начин да не разбере. Всеки път щом го погледнех, се разтапях, краката ми омекваха, пчеличките пърхаха в корема ми, думите спираха. Това не го спря да излиза с мен и може би и не трябваше. Той е типичен женкар или не точно. Не е от най-красивите, нито от най-умните. Но за мен беше съвършен. Той не ме искаше и аз не настоявах, може би и в това ми беше грешката. Тогава един приятел седна и си поговори с мен, за което му благодаря. Каза ми, че дори и да не ме харесва, може да почне да ме обича. Помислих си, че е луд и говори небивалици. Но с времето осъзнах колко е бил прав. С „Дявола“ отношенията ми ставаха все по-странни. Един ден се обичахме и ми говореше колко съм важна за него, колко ме обича и как държи на мен. А на следващия употребявахме грозни думи, изрази и епитети. Болеше, болеше ме от това, че не исках да изричам нищо от думите, с които съм го нарекла. Той ме провокираше, той беше виновният за всичко. Мразех го, исках да го няма, и всичко това до следващия ден, в който отново ме прегръща и ме обичаше. Аз бях глупачка, влюбена глупачка. Единственото, което получавах от него, беше обидите и любовта. Неговите прегръдки, но не и милувки. Нашите приятели винаги обясняваха, че сме като една лудо влюбена семейна двойка. В моментите, когато говореха тези неща, и двамата се изчервявахме и млъквахме. С времето той ме караше да бъда най-щастливата с малките си незначителни действия. Милионите вечери, когато ми звънеше по телефона, за да си говорим, за чатовете по facebook или skype. Тези малки хубави моменти ме изпълваха с щастие, както никой друг до сега. Той, “Дяволът“ беше моята сладка болка, моят наркотик, към когото бях зависима. Месеците минаваха и стана лято. Жасмина и Генадий вече не бяха така влюбени и щастливи както в началото. Моята сестра по душа не беше щастлива с него, намери щастието в друг. Тя е добра душа, не я съдете, просто имаше нужда от някой, който да я разбира и намери утеха в едно прекрасно момче - Дон Мателион. Изпитваше силни чувства към Генадий, но Мателион ù беше слабост, искаше ги и ги имаше и двамата. Малко след тези събития се случи нещо. Нещо доста странно, но и чакано от мен. Един ден, докато седях с Жасмина, „Дяволът“ дойде при нас... Историята е дълга и вече доста увъртам, затова ще ви спестя скучните и ненужни неща, той ме целуна. Дълго чаканата целувка се случи в момент, в който най-малко очаквах. Толкова хубава и краткотрайна. Странното беше, че бях приключила почти всякакви отношения с него, не се чувахме, не се търсехме, не излизахме дори. Както и да е, последваха куп бъзици от страна на наши познати, чувах реплики от сорта на „Той се похвали, че сте се целували, а?„. Това е малко странна реплика, особено ако е изречена от устата на 23 годишно момче. Това беше първият и може би последният път, в който успях да докосна устните му, първият и последният път, в който се почувствах наистина щастлива. С времето животът направи така, че да нямаме общи срещи, виждахме се, но само си казвахме здрасти. Всяка вечер мислех за него и защо не се получи нищо. Цяло лято се занимавах с момчета, които наистина ме харесваха, но аз тях не. Търсех нещо, търсих една усмивка. Едно докосване, един глас, един парфюм, търсех НЕГО. Търсих го във всяко едно момче, търсех неговия поглед, неговите така дълбоки кафяви очи. Почна да идва есента, листата капеха, а аз продължавах да го търся сред падналите листа и късни вечер сред звездите. Не го намерих... Отказах се...

Сега, след толкова време, разбрах, че той ме е променил. Разбрах, че той не е искал да ме нарани, че не е искал да страдам. Просто аз бях малка и влюбена. Болеше ме всеки път, щом ме обиди уж на „шега“. Всеки път, щом видех как гледа други. Но не е искал да ме нарани, той не е разбирал, че това, което искам от него, е просто една чиста любов. Дори може би го обичах... Усмихвах се, дори да ме изгаряше отвътре, защото знаех, че тъгата и сълзите няма да променят нищо. Все пак той беше момчето, което ме нараняваше и ме караше да бъда най-щастливата, как да го мразя? Как дори да се опитам да го намразя. Помня, вечер лягах и си представях моментите, в които ме обичаше така, както аз него. Проклинах го, проклинах го да изпитва това, което аз. След него започнах да ненавиждам лигавите и романтични неща. Започнах да тъпча и третирам момчетата така, както той мен. Знам, че те не са виновни, но то е по-силно от мен. Бях влюбена, знам го. Виждах любовта в уханието на цветята, в допира на слънчевите лъчи. Важното е, че никога няма да го забравя, той ме промени. Той, защото той е най-противоречивият, най-бурният, най-милият и най-грубият човек, когото съм имала в живота си. Той е единственият, който ме накара да почувствам толкова много емоции накуп.

P.S.  Искам да му благодаря, защото ме поддържаше жива, макар и ранена, затова никога няма да го забравя. Ще си спомням за него както в самотните, така и във веселите мигове, ще ми липсва, но и ще се радвам, че съм далече от него, че съм далече от най-разрушителната стихия, преобръщала живота ми.




М.                                                                                                                                 29.01.2013г.