15,30 е и Вяра е напълно готова, за да тръгне към центъра. Поглежда се за последен път в голямото огледало в коридора. На лицето ù се появява суетна усмивчица. Видяното определено ù допада. Е, може би тази къдрица не е съвсем на място и е попрекалила с ружа. А да, забрави за гланца. Започва се истерично ровене в чантата и викове ”Не, защо все на мен?! Ще закъснея!”. Все пак го намира - няколко бързи цапвания с четката по плътните устни, изтриване на излязлото извън контурите, две-три енергични разтърквания и е готова. Почти на бегом излиза от вкъщи, намира все пак няколко секунди, за да провери дали наистина е заключила вратата. Вече е в асансьора. Усеща колко е припряна и се мъчи да се успокои, но това засилва нервността ù. Стрелките на ръчния ù часовник неумолимо продължават бързата си обиколка по циферблата. Изобщо не се респектират от втренчения ù и дори ядосан поглед към тях. Облачно е. Няма никакъв късмет, чадърът не е у нея. Не, не може да се връща, тя е суеверна. Жалко само, че ...