15,30 е и Вяра е напълно готова, за да тръгне към центъра. Поглежда се за последен път в голямото огледало в коридора. На лицето ù се появява суетна усмивчица. Видяното определено ù допада. Е, може би тази къдрица не е съвсем на място и е попрекалила с ружа. А да, забрави за гланца. Започва се истерично ровене в чантата и викове ”Не, защо все на мен?! Ще закъснея!”. Все пак го намира - няколко бързи цапвания с четката по плътните устни, изтриване на излязлото извън контурите, две-три енергични разтърквания и е готова. Почти на бегом излиза от вкъщи, намира все пак няколко секунди, за да провери дали наистина е заключила вратата. Вече е в асансьора. Усеща колко е припряна и се мъчи да се успокои, но това засилва нервността ù. Стрелките на ръчния ù часовник неумолимо продължават бързата си обиколка по циферблата. Изобщо не се респектират от втренчения ù и дори ядосан поглед към тях. Облачно е. Няма никакъв късмет, чадърът не е у нея. Не, не може да се връща, тя е суеверна. Жалко само, че гримът и косата ù не се подчиняват на тези нейни внушения. Нищо, той ще я приеме и такава. Важното е поне да е точна. Казват, че право на жените е да се бавят и че това засилва нетърпението, но Вяра предпочита да не рискува. Срещата е определена за 17,00 на тяхната пейка в Морската градина. Четвъртата по ред, като се брои от онази статуя. Не ù се иска той да си помисли, че няма да отиде и да си тръгне, обиден от арогантността ù. Ужасно мрази тези обувки. Цяла седмица ходи на съвсем ниски подметки и само в сряда точно в 15,30 се качва на токчета. Не умее да ходи с тях. Погледната отстрани, изглежда като излязла от някоя карикатура. Краката ù се кривят във всички посоки и сама се учудва, че още не се е контузила. Те са нейният плах опит да се докосне до женствеността, която през всички други дни е скрита в килера. Там, където стоят въпросните обувки. Заслушва се в неритмичното почукване, което оставя след себе си. Токчетата ù са като клавиши на разстроено пиано или поне тя не съумява да извлече от тях правилните звуци. Какво пък, така по-лесно ще я запомни. Всеки човек има своя специфична походка, различен е шумът от приближаването му, както миризмата на кожата, гласът и чертите на лицето. Само когато затвориш очи и се заслушаш, можеш да усетиш разликата. Няма по-голяма наслада от тази да разпознаеш в навалицата стъпките на любимия. Гласът на тези стъпки стига до теб понякога много преди самия човек. И точно в този миг, когато те са ти проговорили, а образът все още не се е появил, тогава усещаш как сърцето ти затуптява от предчувствието за неговото пристигане. Добре е, че пейката е празна. Често има натрапници - стари баби, говорещи за внуците си в чужбина или пияни младежи, допиващи бирата си. В такива ситуации ù се налага да търси друга свободна, от която обаче да може да наблюдава тази. Днес няма такъв проблем. Сяда в самия ù край, не обича да отпуска тялото си навън, дори тук. Часът е 16,30. Има още цели 30 минути. Винаги подранява и въпреки това все бърза. Погледът ù преминава по всичко наоколо - градинката с цветя, другите празни пейки, цимента и петънцата по него, стоящите в близост хора. Харесва ù да си измисля истории за живота на напълно непознати. Така им придава определен образ, а и времето минава доста по-бързо. Мъжът със синята блуза отсреща е интересен. Държи вестник, съмнително е, че го чете наистина, по-скоро се разхожда между буквите, докато чака. Изглежда решителен и самоуверен. Не обича да му въртят номерца. Сериозен е, затова е и вестникът, за да не прилича на безделник. Винаги трябва да върши нещо или поне да си придава такъв вид. Намусен е, момичето ще си има проблеми. Ще я кара да се чувства виновна за това закъснение. Тя и без това няма как да се изкачи достатъчно високо, за да се изравни с върха, на който егото му е стъпило. Няма пръстен и не би могъл да има. Бракът е отживелица за него, той е твърде модерен. Точно след 5 минути ще си тръгне и в следващите 5 дни няма да ù звънне, нито ще си вдигне телефона. Такова е наказанието ù. Бабата с червената блуза през една пейка въздиша тежко. Оплаква се на съседката. Болят я краката, вчера е била на село. Децата си имат работа и не помагат. За тях това са глупости, но после ядат черешите. Общо взето такъв е разговорът. Очите ù са сини, в тях има спомен от морска буря. Нещо е бучало, трещяло, вълните може би са разбили кораб. Сега останките му са потънали. На повърхността е спокойно и сякаш никога нищо не е било. Към нея тича русокосо детенце - две-три годишно. Мръсно е и реве с все сила. Задъхва се и едва си поема въздух, за да изплаче „Бабо, бабо!” Вероятно е паднало в пясъчника. Старата жена го слага на коленете си и с мек глас го успокоява. Момиченце е и очите му са сини като нейните. Тя го гушва силно и се накланя да го целуне. Сякаш две морета за миг се сливат. Миналите и предстоящи бури се срещат, но то се засмива и скача от скута ù, иска да тича. Младото море не желае да слуша, то трябва само да види, усети и не се страхува, че от това може и да боли.
Вече минава 17,00. Тя има свои принципи. Не закъснява, но и никога не остава повече от 20 минути след уговорката. Вярва, че ще дойде. Знае, че иска да я види, че си мисли за нея и дори я сънува. Облече си лилавата блуза, защото на него му харесва как ù стои, напомня му люляка, който така обича, както и пролетта. Тогава се запознаха на същата тази пейка в сряда в 17,00. Вярно, че не беше така мрачно, а шумът на морето се чуваше по-силно, но иначе ден точно като този. Приятно и е да му се глези, да си проси по хиляда целувки на среща, да сяда у него и да ядат един и същи сладолед, който да се разтича по дрехите, по целувките, по прегръдките им, докато залепнат от захарта, от любовта. Пръстите му да се губят между къдриците ù, без да искат да намерят изхода. Той е висок, силен, нежен, той е неин и това е най-важното. Жалко чувство за собственост или за сигурност (не че има разлика). Днес прекали. Изтекоха двайсетте минути. Вяра рязко се изправи и с бърза походка тръгна към вкъщи. След няколко крачки обаче се обърна назад. Съвсем за малко. Само, за да провери за всеки случай. По-бавно, не бива да препуска така. Трябваше да му даде възможност да я догони. Времето, напук на настроението ù, се оправи. Сигурно е зает или пък е забравил.
Тишината на празния апартамент я чака, готова  да изтърпи гнева и болката ù. Неоправеното от сутринта легло я привлича с нежността на своите завивки. Те обещават да омекотят удара. Предстои буря - поредната. Надига се в гърдите ù и тя я чувства все по-приближаваща. Ето го и викът ù - силен, но и неспособен да предотврати настъпващото. Удари в стената, която няма как да бъде съборена и кръв по хубавата ù къдрава главица. Счупени чаши, превърнали се в изкупителни жертви на този неин ад. Плач, задавения, повръщане и притихналост, като след битка, в прегръдките на плюшения мечок и в тези на съня.
Следва утре. Утре е четвъртък - денят, в който тя отново ще се ражда и пак ще се учи да живее, да се смее, да вярва и най-вече да забравя. Да забрави целия свой минал живот, останал в днес. Утре тя пак ще се влюбва и пак ще обича и така до следващата седмица, когато отново ще умре. И може би някоя далечна бъдеща сряда той все пак ще дойде - съвсем истински. Дано само някой го срещне и му обясни, преди съвсем да са се отчаяли и двамата, че има Вяра и тя го чака на същата тази пейка в 17,00 часа, но не в четвъртък, когато отива той, а ден по-рано!