Той винаги ще ми липсва. Беше първата съвсем чиста и искрена любов… Но остана полуосъществена мечта. Беше приятелство. Истинско приятелство с дълги безсънни нощи с телефонната слушалка в ръка и хиляди споделени тайни, мисли и… чувства.

    Ще ми липсва, защото е далеч. И преди не го виждах всеки ден, но знаех, че е близо и мога по всяко време да разчитам на него. А сега е далеч… Мога да му се обадя, но ще дойде ли?...

    Трудно е да си представя живота без него до себе си. Всъщност – не мога!

    А не е и нужно – той ще остане вечен спомен*. Щом затворя очи, виждам лицето му – дълбоките му, черни като нощта очи, втренчени в моите; малките му розови устни, които изискано се извиват в широка усмивка; изражението му, докато говори с мен… представям си как ме прегръща със силните си ръце и ме притиска нежно към здравото си тяло… Чувам го да ми говори – слушам гласа му с часове…

    Но това не е истинско! Той не е в стаята – далеч е! И ми липсва страшно много! Винаги ще ми липсва…

*Споменът е най-болезненото, което остава в съзнанието. Дори да си преживял нещо прекрасно, споменът за него боли, защото то никога няма да се повтори.