Топлата храна

В средата на декември, улиците бяха пълни с весели хора. Магазините светеха привлекателно. Деца се радваха на изпълнените от родителите им желания. Всички бързаха в очакване на празничните дни. Вървха с пълни чанти и неволно блъскаха някой, който се луташе без път и посока. Извиняваха се или просто го отминаваха с неприазън. Бяха спретнати, добре облечени и със такова самочувствие на купувачи, което тежеше и стъпваха уверено по заледения тротоар. В тълпата, в този студен ден, се отличаваше възрастен мъж, който вървеше бавно. Дядо Стефан бе облечен с чисто, но старо палто. Беше сложил шапка, с която криеше косата си. Хората се разминаваха с него, като се отдръпваха настрана. Децата го заглеждаха, като в първия момент се страхуваха от вида му, но после се усмихваха. Може би, защото го свързваха с образа на дядо Коледа. Възрастният мъж се приближи до малък ресторант, вдигна яката си и пъхна ръце в джобовете на палтото. Надникна в заведението през един от прозорците и продължи напред. Стигна до края на тротоара, обърна се и тръгна по същия пък, по който беше вървял. Гледаше към земята. Крачките му бяха несигурни. Отново мина край ресторанта, погледна в седящите вътре хора и продължи напред. Млад мъж го бутна неволно и го изгледа многозначително. Дядо Стефан наведе глава и се обърна. Вървеше все по-несигурно. Когато за трети път мина покрай ресторанта, вратата се отвори и от там излезе старец.
-Стефане! - каза той. - Влизай. Знам, че си тръгнал за тук. От половин час те гледам отвътре. Влизай, ще замръзнеш.
Дядо Стефан влезе плахо в ресторанта. Искаше да свали шапката си, но се отказа. Оправи си яката и разкопча палтото си. Ръцете му трепереха от вълнение и той не знаеше какво да прави с тях и ги пъхна в джобовете отново.
-Ела, сядай тук! -каза старецът, който го бе извикал. - Седни, момичето ще ти донесе топа супа.
Ресторантът беше пълен. Имаше както стари, така и по-млади, на които личеше бедния начин на живот. Две сервитьорки носеха пластмасови кутии с топла супа. Когато сервираха, те заставаха до прозорчето на кухнята.
Дядо Стефан разбърка с лъжицата и опита от супата. Лицето му се зачерви и усмивката му се показа изпод наболата брада на лицето му. Срещна въпросителния поглед на мъжа, който го бе окуражил да влезе в ресторанта и каза:
-Да, за тук се бях запътил. Отдавна исках да дойда. Чух, че всеки месец, на петнадесето число, дават супа и второ, безплатно. Но така ме беше срам, че все идвах, поглеждах и се прибирах. 
-Не е срамно - каза друг възрастен мъж. - Виж, колко хора има тук. 
-Срамувах се, защото не исках да ме вижда никой от моите познати - каза дядо Стефан. - След четиридесет и две години трудов стаж, да ме видят и да кажат, че съм неудачник и гладен. 
-Не трябва да се срамуваш - каза познатият на стареца. - Че някой те е почерпил една супа, няма да обеднее от това. И аз се чувствах неудобно първия път. Но после свикнах. Тук се събираме не клошари и бездомници, а хора, на които не и стигат пенсиите и няма кой да им приготви топла храна. Вкусно ли е?
-Да, много! - отговори дядо Стефан.
В ресторанта беше топло. Хората се бяха отпуснали и не се хранеха лакомо. Напротив, ускаха да усетят удоволствието от всяка лъжица топла супа. Топлината на храната се разливаше във всяка част от старческите тела и оставаше там дълго. Единият от пенсионерите се обърна към дядо Стефан и каза:
-Този ресторант е на един много добър мъж. Като млад е бил много беден. Хващал се да работи какво ли не. И така, докато един ден паднал от скелето на голям строеж. Било на петнадесети юни преди много години. Лежал много време в болница. Дори сега накуцва малко. След като се излекувал се зарекъл на това число от всеки месец да не пуска други клиенти в ресторанта си освен бедни и стари хора.
Дядо Стефан се хранеше бавно и слушаше историята, която му разказваше старият човек. Разтърка си окото с пръст и каза:
-Май много чер пипер има в супата.
Всички, които бяха седнали до него се усмихнаха. Те знаеха, че в очите му имаше сълзи. Старецът ядеше и постоянно разбъркваше супата. Сякаш в кутията виждаше целия свят. искаше така да го завърти, че доброто да е навсякъде и да не пресяда в гърлата на бедните хора. Огледа се. Хората се хранеха тихо. Всеки беше потънал в мислите си. Наближаваше Коледа и докато навън, само на няколко крачки в магазините се харчеха много пари за понкога ненужни вещи, в малкия ресторант бедните хора получаваха своите подаръци, топла супа и уют. Дядо Стефан погледна към пластмасовата кутия, взе капачето й и я затвори. Срещна погледите на хората около него и наведе глава. От вълнение не успя да сниши гласа си и каза със силен глас:
-Ще занеса на жена ми. У дома е, на легло. Имаме дъщеря, тя ни купува продукти, но кой да сготви. Нека и тя да хапне супа, ще се зарадва.
Сервитьорката му донесе още една кутийка, пълна с топлата храна и я остави на масата. Тя бе чула думите на стария човек. Дядо Стефан се обърна към своя познат, който го бе поканил в ресторанта и го попита;
-Кой е собственикът? Искам да го видя.
-Той не се показва. Не иска да го знаят. 
Дядо Стефан стана от стола си, закопча палтото си и тръгна към момичето, което сервираше.
-Благодаря! - каза той. - Вълнувам се, не мога да кажа много, но освен мен, ще се стопли и моята съпруга. Да, докато занеса супата у дома, ще изстине, но няма по-голяма топлина от вниманието на хората. А то може да го има само в добрия човек. Благодаря!
Старецът излезе от ресторанта и тръгна по тротоара към своя дом. Вървеше уверено, не се оглеждаше. Имаше чувството, че тези, които се разминаваше го уважаваха и му даваха път. 
Такава сила даваше само вниманието на добрите хора.

Явор перфанов
15.12.2018
Г.Оряховица

:)