Седма част

ЖИВОТЪТ

Много сили изгубих, за да бутам водата.

Късно разбрах – тя и така си тече –

не е нужно това на реката.

Не може да се каже: „Жабата бързо закрачи по пътечката, която води към къщата на Добрия горски“, защото и децата знаят, че жабите не крачат, а подскачат. И така, Жабата на подскоци се упъти към заветната цел, но възникна един много сериозен проблем. В главата ѝ започнаха да нахлуват на вълни разни много сериозни и важни мисли. Но понеже не вървеше, а подскачаше, не беше възможно да се съсредоточи. Знаете как е. Не е възможно хем да скачаш, хем да мислиш. Затова и много деца скачат на въже – за да се отърсят от мислите и грижите, с които този  напрегнат и труден живот ги затрупва.

Спря под един дрян. Отначало реши да легне, но след това си спомни, че Буда е направил своите прозрения под смокиновото дърво в седнало положение, затова кръстоса крака в поза Лотос и даде простор на мислите си. Въпросът, който не ѝ даваше покой, не беше за кокошката и яйцето или духа и материята. Тези отговори ги знаеше.  Въпросът беше за кърлежите, които тормозят пчелите и ги карат да напускат дома си. Защо тези храбри и трудолюбиви създания не могат да се справят с паразитите? Могат да прогонят голямата рунтава мецана, заедно с двете ѝ мечета, а тези, малки като трънчета навлеци, не могат! Защо? Дали пък не е вярна онази грозна мисъл: „Докато има тревопасни, ще има и хищници.“

– Принцесо!

Около бодливия къпинов храст, по който на малки гроздове блестяха черни и още неузрели червени ягодки, въздухът първо затрептя като мараня, след това блесна в ослепителен огън и запламтя, но без да изгаря. „Това е земя свята – помисли си Жабата, – не трябва да я тъпча с обувки!” Наведе се да се събуе, но видя, че е боса. Вдигна поглед – огънят бе изгаснал и над храста трептеше само едно  усмихнато облаче.

– Здравей, Горско духче! – зарадва се Жабата.

– Здравей, Принцесо! Толкова умислена не съм те виждал. Разбрах за твоите успехи. Трябва да си радостна, а не угрижена!

– Не, радостна съм, приятелю, но някои мисли не ми дават покой.

– Сподели, ако не е тайна! — хитро я погледна Духчето.

– Тайна?! От теб?! Когато спреш да споделяш, приятелството си е отишло. Измъчва ме въпросът: „Защо Бог изпраща това страдание на добрите пчелички?” Кърлежите не са някакви лоши мисли и чувства, от които можеш да се отърсиш, като мислиш позитивно или убиеш желанията. Ако Бог е добър, справедлив, състрадателен, защо допуска тази несправедливост?

– Я, какви кахърни мисли те гнетят! – може би с малко ирония каза Духчето. – За вечната борба между доброто и злото. Знам, че и други мисли те терзаят, но не смееш да ги изречеш на глас. Щом можеш да се питаш, ще успееш и да си отговориш. Удивен съм колко много се промени, откакто тръгна по Пътя! Въпросите, които не изричаш: „Какъв е смисълът на живота?”, „Какво е Бог?” – ще оставим за по-нататък. Що се отнася до кърлежите, знаеш ли какво става с пчелите, които напускат дома и семейството си?

– Не знам.

– Скоро ще стигнеш до къщата на Добрия горски. В западния край на двора, до зида, който е издигнал от камъните, извадени от градината, ще видиш една редица бели, сини и жълти кошери. Загледай се внимателно и ще видиш как от време на време на дъската пред входа кацат пчели, които не влизат веднага като другите, а навеждат глави, трептят с крилца и се молят. Молят се да ги пуснат. Те са чужди пчели, дошли по неволя от друго място. Бежанци.

– Не ги ли убиват или прогонват?

– Не, никога! Пускат ги, макар че носят гените и мириса на друга царица.  Придошлите приемат реда и мириса на новото семейство, работят с пълни сили и ако се наложи, отдават живота си при защита на новия дом.

– Удивително! — смая се Жабата. – А кърлежите? Това означава, че тези пчели пренасят кърлежи в новото семейство и се отплащат на доброто със зло!

– Да, пренасят и кърлежи, но тук се крие отговорът на твоя въпрос. Пчелите сами не могат да се справят със страданието. Помага им Добрия горски. Тъй както ти се погрижи за пчелите от сухия бряст, така човекът се грижи за своите пчели, а те му се отплащат с мед, восък, пчелно млечице, прополис... Той се грижи за тяхното здраве, но и те за неговото. Силни са, защото са заедно.

– Много си умен, приятелю! Ох, понякога съм толкова объркана! Ще успея ли да го разбера този пусти Живот?!

– Животът трябва да се живее, не да се разбира – дрезгавият глас на Совата, която незнайно как се бе озовала на върха на дряна, ги стресна.

– Изкара ми акъла! – подскочи Жабата. – Не мислиш ли, че е малко невъзпитано да подслушваш и да се месиш в чужди разговори?

– Не ѝ обръщай внимание! – махна с ръка Духчето. – Побързай, чака те последното изпитание! Последния урок ще получиш в дома на Добрия горски. Ако не се бавиш никъде, ще стигнеш преди да се е мръкнало. Продължи по тази пътечка! Когато стигнеш до реката, ще видиш въжен мост. Не минавай по него! Продължи нагоре, по десния бряг на реката. Ще стигнеш до една плачуща върба, с вързана за нея лодка. Когато дойде Лодкаря, ще ти поиска нещо за отплата, за да те откара на другия бряг. Не му давай птичката от клетката! И най-важното, което трябва да помниш: не влизай в реката! Помни, че ако се потопиш във водата, злата магия няма да може да се развали и ще си останеш жаба завинаги. Желая ти успех! Не знам дали ще се видим повече.

– Щом има опасност да не се видим повече, позволи ми да те прегърна, Приятелю!

Прегърнаха се и се разделиха с наведени глави, за да скрият вълнението.

– Не забравяй... рекатаааа... водатааа! – чуваше Жабата гласа на Духчето далече зад себе си.

Совата я следваше известно време, прелитайки от дърво на дърво:

– Ха-ха-ха, водатааа, рекатааа... Животът е като реката. Не е нужно да буташ водата, тя и така си тече. Ха-ха-ха!

Осма част

ПТИЧКАТА

Долетя от небето, затворих я в клетка.

Каза ми: „Искам с тебе да бъда.“

Нямах избор. Съгласих се

на таз доживотна „присъда“.

В края на лятото реката не е така пълноводна, както напролет, когато се топят снеговете, но тази година преди Кръстовден валеше почти всеки ден. Сутрин блести ясно синьо небе, без нито едно облаче, следобед  полека-лека вземат да се скупчват пухести и перести, смрачи се, всичко живо се смълчи уплашено, па току затрещи,  забухат едри капки и се излее като из ведро. Вали, що вали – слънцето пробие облаците, вятърът ги раздуха, отръска листата на дърветата и птиците пак зацвърчат, като нищо да не е било. За час-два тревата изсъхне, но  във въздуха остава да се носи една особена миризма: хем на блатна мента и маточина, хем на гнила шума и тиня.  

Когато стигна до реката, Жабата я видя да се влачи мътна и дълбока. Продължи нагоре по десния бряг, както я посъветва Духчето, и не след дълго  пътечката я изведе до широк, просторен въжен мост. Две  стоманени въжета се спускаха до другия бряг и носеха пътека от дебели дъбови талпи. Малка рижава лисица пробяга покрай Жабата и я перна с пухкавата си опашка.

– Тичай след мен, не бой се! – подвикна ѝ кюмюрджийката и черният ѝ гръб заподскача между перилата.

По средата на моста се спря и пак закачливо я подкани:

– Идвай, друг мост няма!

През тунела, който образуваха короните на дърветата, на отсрещния бряг Жабата видя белите стени на малка къщичка, нисък каменен зид и една редица от сини, бели и жълти кошери. По-нагоре, оттатък брега, дърветата изредяваха и през тях се мержелееха тераси със зеленчуци и варосани стъбла на овощни дървета. Слънцето беше кацнало на отсрещния хълм, усмихваше се загадъчно и не помръдваше. Чакаше любопитно, да види какво ще се случи.

Жабата изобщо не се колеба, довери се на приятеля си. Не знаеше защо не трябва да минава по моста, но заобиколи скалата, промуши се през храстите и продължи нагоре по тясната пътечка покрай брега. Когато чу отново лисицата да  ѝ подвиква примамливо, си помисли: „Тясна е тази пътечка, но води към спасение. Големи са портите и широки друмищата, които водят към погибел.”

Още след първия завой коритото на реката се разширяваше и разпенените води се утишваха в дълъг почти два хвърлея вир. Лодката не беше вързана за върбата, както ѝ каза Духчето, а изтеглена на високия бряг и обърната с дъното нагоре. Жабата се огледа за Лодкаря. Погледна под лодката, слезе до върбата, надникна в опушената ѝ хралупа... Не намери Лодкаря, но нещо като че ли проблесна в дъното на хралупата. Отначало се уплаши, да не е някое зверче, но щом очите ѝ свикнаха с тъмното, видя, че е нещо друго. Взе една клечка, побутна, разрови и жълтиците блеснаха. Извади голяма кожена кесия, пълна догоре със златни монети. Сиджимката развързана, няма надпис, няма бележка! Дяволска работа, помисли си Жабата, завърза торбичката, върна я в хралупата и добре я затрупа с пръст и шума. „От едно време трябва да са останали, от турското робство! Кой сега крие имане по хралупите?” Сгуши се на завет до лодката и понеже бе много уморена, за малко придряма.

Тъкмо се унесе и се стресна от пърхане на криле и остър писък. По-малка от колибри птичка се беше оплела в здрава паяжина, опъната между тънките жилави стъбла на два стръка звъника. Жабата разкъса паяжината, изчисти птичката и нежно я положи  в скута си.

– От къде идваш, малка душичке?

– Не знам – невинно отвърна Птичката.

– А как попадна тук? – продължи да пита Жабата.

– Не знам.

– Имаш ли си име?

Този път Птичката не отговори.

– Появи се незнайно как, незнайно откъде, нямаш име... Да не си избягала от някоя клетка? На кого си? – строго я запита Жабата.

– Твоя съм! – отвърна, този път без да се замисли, Птичката.

– Ааа, не! – сепна се Жабата. – Не може така – без да ме питаш дали те искам... Това си е сериозна отговорност! Аз самата не знам как да стигна... дали ще стигна... какво ме очаква.

– Не ме ли искаш? – почти проплака Птичката.

– Не че не те искам... ама и да не те искам, като си рекла „твоя съм”, какво да правя? – ядливо рече Жабата.

– Изплети ми клетка!

– Това пък защо?

– Така се прави.

– Щом така се прави... – примири се Жабата и доста нескопосано започна да плете клетка от стъбла на живовляк за малкото си другарче.

– Не те разбирам, честна дума! – продължи Жабата. – Другите птици искат да са свободни... Казва се „волен като птичка”, а ти искаш да си в клетка. Защо?

– За да сме заедно – каза Птичката.

Девета част

БРОД

Търсих мост или брод, да премина.

Не успях да намеря, но ето –

само две топли думи ти казах

и стигнах по тях до сърцето.

Лодкаря дойде, клатушкайки се отдолу по тясната пътечка. В едната си ръка държеше плоско стъклено шише, а в другата – димяща лула. Чуха го отдалече да пее с пълно гърло „Зайди, зайди ясно слънце”. Щом се дотътри, седна на обърнатата лодка, смукна жадно първо от лулата, после от шишето и продължи да пее:

… мойта младост, Горо ле, сестро,

няма да се върне.   

Тук заплака неудържимо и сигурно щеше да продължи да плаче, докато листата на гората не окапят и поникнат отново, но видя двата чифта очи, вторачени в него, сепна се и млъкна.

– Добър вечер! – престраши се Жабата.

– Я, значи не съм пиян?!... Тоест, пиян съм, но наистина те виждам! Не  халюцинирам. И ти си?...

– Ние сме клиенти. Търсим Лодкаря, да ни превози до другия бряг. Ако Вие, господине, сте...

– Че кой друг да съм?! Освен мен друг глупак може ли да има на този бряг?! Клиенти – казваш... Не съм имал клиенти откакто избухна демокрацията. Вече не помня колко години станаха. Спрях да ги броя. И да се надявам...

– Значи ще ни превозите? – зарадва се Жабата.

– Че как няма?! Ама защо казваш... Не си ли сама? – заоглежда се Лодкаря.

– Не, тази птичка е с мен – посочи към гърдите си Жабата, където висеше, като герданче, клетката с малкото птиче. – Спокойна е само когато е близо до сърцето ми. Колко ще ни струва услугата?

– Не работя за пари – изпъчи се Лодкаря. – Работя за името си, а то работи за мен. За какво са ми пари? Да трупам това, дето молци го ядат и ръжда го разяжда?! Или да ги раздавам на бедните?! То, не бедни – никой не остана. Младите избягаха по чужбина, старите измряха... къщите пустеят... Няма да чуеш ни глъч, ни смях, ни кавга, ни дай Боже! Нощем само вълците и кукумявките...

Беше поизтрезнял, очите му не гледаха вече с оня мътен поглед, а някак изцъклено и Жабата не можа да разбере какво святка така в тях. Омраза ли, упрек ли, отчаяние ли?! Вторачи се нанякъде и дълго не продума. По едно време се отърси и рече:

– Но понеже всеки труд трябва да се възнаграждава, няма да ти е даром. Какво ще кажеш да ми дадеш това птиче?

Жабата очакваше този въпрос, но не знаеше как деликатно да му откаже, така че да не го обиди.

– Имам по-ценни неща. Мога да Ви предложа много повече, уважаеми г-н Лодкар. Мога да Ви платя със злато. Него ръжда не го яде.

Лодкарят се замисли малко, почеса се на две три места по рошавата глава, след това по плешките – като че ли го засърбя навсякъде – и заклати глава: 

– Тц, не ща злато. Носи нещастие! Нали ти казах, пари не ща. Какво да ги правя? Имам си всичко: лозе, нива, градина, кокошки, коза... Другар си нямам.

–  С мъдри съвети мога да Ви се отплатя. Ще Ви кажа какво научих от книгите. Писали са ги през вековете най-умните хора.

– Не ти ща съветите. Къде са сега тези твои мъдреци? И те – в земята. От пръст – в пръстта. Като са ги написали тези мъдрости, какво? Променил ли се е светът? Не е. По зъл е станал и по-алчен. Не ща акъл! За птичето ще те прекарам, ако не – стой си тука или си търси брод! Ама да знаеш – брод няма.

Брод през реката може да няма, но брод към сърцето на Лодкаря  трябва да има – помисли си Жабата – и тя ще го намери. „Не му давай птичката от клетката!” – така ѝ заръча Духчето и тя не мислеше да отстъпва. Самотен е горкият, другар си няма!

– Не мога да Ви дам птичката, г-н Лодкар – осени я внезапно идея, – но ако искате, можем всеки ден да се срещаме на отсрещния бряг. Ще идваме в уговорен час да се виждаме и да си говорим за туй-онуй.  

– Наистина ли? – не повярва Лодкаря. – Всеки ден? Да си говорим?

– Да, всеки ден. Ще бъда наблизо, в къщата на Добрия горски, и няма да ми е трудно да идвам до тук. Освен това, уверявам Ви, виждам, че сте добър, изстрадал човек и за мен ще е истинско удоволствие да си... да ми разказвате за живота си.

– Да тръгваме по-бързо, че скоро ще се мръкне – разбърза се Лодкаря, но му личеше, че по-скоро е притеснен да не се развали сделката. – И не ми говори на Вие, ако обичаш! Разбирам, ама така си мисля, че има и други с мен. А то, нали виждаш – сам останах.

Обърна с неподозирана сила лодката и я издърпа с лекота до вира. Взе Жабата с две шепи, сложи я на предната седалка, избута лодката в малкото заливче до върбата, отвърза греблото и като се подпираше на него пъргаво се настани на задната седалка. Отблъсна се с греблото и загреба нагоре срещу течението. Плоскодънният каяк в близост до брега, където водата е по-спокойна и все едно че не се движи,  се плъзна на тласъци. Лодкаря въртеше ясеновото гребло и мощно загребваше ту отляво, ту отдясно. В горния край на вира лодката се завъртя и заплава по течението, но малко косо. По средата, където е талвегът на реката,  се появиха вълнички и лодката заподскача, за уплаха на малките пътници, но всичко бързо премина и в близост до другия бряг водата пак се утѝши. Лодкаря завъртя каяка с носа нагоре по течението, направи няколко загребвания и акостира  на брега. Този бряг беше по-стръмен от другия, но точно на това място голяма скала се вдаваше навътре в реката и се издигаше от дълбините на земята като гръб на ламя. Водата беше заоблила този гръб, но не можеше да го прекърши. И кършеше брега. Ядеше го, подкопаваше го по малко, търсеше път да мине напряко, че бърза – да не се бави, да не вие снага и заобикаля скалата. Рано или късно, след сто или хиляда години, ще се предаде. Не водата! Водата не се предава. Земята ще изгуби сили и ще рухне, ще се свлече немощно. Тогава ще шурне водата направо, ще забучи грозно, тържествуващо, ще повлече калища, дървета, камъни... Ще ги подхвърля, ще си играе с тях като котка с мишка, ще ги носи надолу, да плаши... Докато не срещне друга скала. И... хайде, пак борба!

– Да се срещнем по пладне – предложи Лодкаря, след като свали внимателно пътниците си на ситния пясък, – че сутрин и вечер имам да шетам на животните! По-спокойно ми е. Ако не се отметнеш.

– Казана дума, хвърлен камък! Ако е рекъл Господ, утре на обед ще се видим – увери го Жабата. – Тъкмо ще ти разкажа как е минала срещата ми с Добрия горски.

– То, обещаното не е като даденото. И не знам защо го наричаш Добрия горски! За мен не е добър човек. Ще ти разкажа някои неща, дето не ги знаеш. Ама не сега, че стана късно.

– Аз така го знам – оправда се Жабата. – Лично не го познавам, не му знам името. А на теб как да ти викам?

– Как да ми викаш ли? Както си искаш. Или... не – щом на него му викат Добрия, значи има и някой лош. И този, лошият, трябва да съм аз, че то друг няма. Така ми и викай – Лошия!

–  Не мога така, господине! Лошите думи идват от лоши мисли и създават лоша сила. А тя руши, носи болести. Не мога така! До утре! Приятна вечер и благодаря за помощта!

– Върви, върви! Не е добър човек той... – мърмореше Лодкаря, докато прекрачваше обратно в каяка. – Ама има Видовден! Бог забавя, но не забравя!

Жабата помаха за сбогуване, макар че Лодкаря беше с гръб и не я виждаше, и се закатери по пътечката, виеща се нагоре по стръмнината.