Трафопоста

Опомних се в кухнята. Имаше разни неща закачени от вътрешната страна на черепа ми. Нещо като мисли, нещо като парцаливи дрехи със скъсани джобове от които се падат дребни монети и противно звънят. Засилих се към мивката и ги излях заедно с вътрешностите.
Започнах да броя веничките по очите си и ме обля хлад. Миришех на жена. Целият. Някак си се бях проплъзнал от завивките и се намирах в кухнята и изливах в мивката сърце и душа, със сърцераздерателни звуци, а някоя се намираше в спалнята ми. Спомних си и забравих. Край, мъртъв съм! Обви ме сумрак при мисълта. Стиснаха ме хладни пръсти. Стотици пръсти на удушвачи от косми до пети. Като видеоклип изплува епизода с комшииката от четвърти етаж. Засекли сме се в парка. Пльоснал съм се до нея в пейката и се хилим като хора със заветната мечта да си създадат проблеми. Кадрите са накъсани. Следват ненужни ретроспекции от детството. Река в село с някакво еротично въздействие, за шестгодишното момче с широко отворени очи към дълбоките тайни на вселената и вперени право в отсрещният бряг в гъсталаците където чишкат братовчедките му, а реката тече ли тече и момчето вижда като в кинолента живота си. Ето го сега е на цели тринадесет години и пуска бавно ръка към бедрото на негова съученичка и това се случва в час по нещо си…Кадърът прелива в друг, момчето е доста по-възрастно, но не е в час по нещо си и изобщо не е в час, защото движението което прави е същото….Не, не го прави! Не го прави…Но го направих, за това видях живота си като в кинокадър…Съпругът й е психопат…Заради нея избягвам да се качвам в асансьора. Последният път уж й се чу, че проскърцват въжетата и ме хвана за ръцете уж от страх. Мен! Мен уплаши. Не знаех с какво се занимава благоверният й, но веднъж във входа ни и досетете се пред кой апартамент имаше взрив.
Протрещя експлозия. Не, този път не беше умишлен взрив, а трафопостта пред блока. Хубаво ме сплаши. Преобърна ми се сърцето, а комшията…Тежеше около петстотин плюс минус един килограм и аз трябваше да емигрирам. Засилих се пак към мивката. Трябваше да я събудя, но ако не е тя. Ще бъда приятно изненадан, но ако е тя….Не посмях…И като си помислих, че може да съм включил камерата. Много забавно, няма що. Този път мистър преверз, яко се издъни. Монтирах я за подобни нощи. Имаше нещо еротично в самото й присъствие в спалнята ми. Не посмях да я използвам нито веднъж защото изключвам онзи път когато си беше по настояване на момичето на което кой знае защо признах за камерата. Не съм гледал след това касетата. И ако сега в спалнята ми е жената за която се сетих няма и да имам възможност да се насладя на подвезите си от преди две седмици когато бях още зелен щастлив и безгрижен, но може и да не е тя. Изтръпнах при другата възможност. Тя не означаваше смърт, а промяна на живота. Не можех да постъпя по друг начин с Барби, освен сериозно. Дано да е жена ми. Първо се срещнах с нея, а после отидох до офиса на “Парахелии спиритус”, психарският весник в който отвреме навреме публикувам, а Барби отскоро работи като редакторка. С къдричките си напомнящи илюстрована приказка и сини като мечта очи приличаше на нещо средно между Барби и наша популярна новинарка само, че с още по-детинско изражение. Беше толкова невинна, че няма начин да застанеш пред нея и нещо сантиментално да не вземе да мачка като пластелин вътрешностите ти. Усмихнеше ли се обаче, изглежда заради накривеното леко кучешко зъбче или защото на едната страна се усмихваше по-широко, убиваше. Тази женственна усмивка така контрастираше на невинното изражение, че за секунда можеше да причини душевни обрати и световни преврати. Търпеше си подигравките, че ще си умре девствена, а веднъж само я засякох, че я разстроиват. Изпусна се пред мен, защото се заблуждаваше, че съм по-чувствителен. Изповяда ми почни през сълзи нещо от рода: “Това, че не се държа като рагонена свинка, не значи, че съм фригидна.” Бях й отвърнал нещо от рода, че някой ден като порасна ще се оженя за нея, но вчера изглежда заради коняците които изпих при срещата с жена ми, най-нагло предложих на Барби среща и тя прие. Само при мисълта, че пускам касетата на която тя прави секс се възбудих и намразих този който е снимал. Е, по-голям съм от нея само с някакви си триайсет години, но пък готов ли съм за сериозна връзка. Спомних си думите на жена ми, докато пиех първите фатални чаши:
-Не можем да живеем разделени, но не можем да живеем и заедно. Не бях права, но преди малко си помислих, че ти не можеш да живееш постояно и със себе си. Както и да е, глупаво е…
-Е, кажи де.
-Все правиш опити да погълнеш живота, а се оставяш той да те погълне.
-Не те разбрах.
-Нали ти казах, че е глупаво.
-Искам знаеш ли какво. Тази вечер да дойдеш в къщи. Както при първата ни среща.
-Ще си помисля. Наистина, трябва да си помисля. Разбираш ли, колкото и да се старая да проявя воля, понякога и аз се оставям да бъда погълната. Моля те, не пий толкова. Обичам те.
Дано да е тя. Дано не е Крейзито. Пихме й с нея, а тя след две чашки е готова да легне и с дядо си, а ако съм снимал този резил…
Тръгнах към спалнята. Която и да е си беше тръгнала. Припряно извадих камерата от скривалището й. С треперящи ръце сложих касетата във видеото. Снимал бях. Жената беше позната от някъде. Не, не я познавах. Или я познавах?! Напомняше ми за някоя. Легнал съм. Тя застава над мен. Стяга кръста ми с бедра. Но какво е това!? Нож. Забива го в мен. Разрязва гърдите ми. Вади дробовете и ги дъвчи, а от устата ми тече пяна. Сграбчва сърцето ми. Бие в дланите й. Мята го през отвореният прозорец…
Опипвам се. Студен съм.
Гледам как ме пълни с перушината от възглавницата. После ме зашива и след див оргазъм пада до мен и заспива.
Пипам се. В мен няма нищо. Излизам от дома си. Тя захвърли сърцето ми от прозореца. Трябва да е някъде пред блока. Сигурно ще го намеря. Виждам как два помияра се бият за кървава мръвка месо. Техниците още поправят трафопоста пред блока. Питам ги каква е повредата и ми отвръщат, че скоро ток няма да имаме в квартала.
Сега си спомних, че като гръмна ми подскочи сърцето. Значи все още си го имам, значи още има надежда.