-Липсваш ми - промълви момичето в телефонната слушалка. - Цяла седмица не сме се виждали, с какво толкова си зает, нека се видим! Не ти ли липсвам, поне малко?
     - Разбира се, че ми липсваш - отвърна той и въздъхна. - Виж, наистина имам ужасно много работа напоследък. Ще ти се обадя, когато се освободя малко. Докато това стане, намери с какво да си губиш времето - в гласа му се долавяха нотки на лека досада и нетърпение да затвори.
     - Добре... добре. Ще чакам. Не ме забравяй. Обичам те, пращам ти целувки.
     Едва затворила телефона, сълзите запрепускаха по страните й, а тялото й се разтресе от риданията. Неохотно си взе вана и си легна. Нямаше желание за нищо. Плака дълго, а когато се изтощи напълно, заспа.
     Сънува пеперуди. Безброй пеперуди, коя от коя по-красива. Вървеше по тясна пътека, а сухите клечки пращяха под босите й стъпала. Луната огряваше пътеката, колкото да попречи на момичето да се спъне в някой корен. Тя продължаваше да върви с пеперудите, които бавно ускоряваха скоростта на полета. Изведнъж пред погледа й, сред всички останали, изскочи голяма колкото дланта й пеперуда. Най-красивата от всички. Не бе забелязала, че дърветата бяха изчезнали, а край ушите й се носеше шумът на разбиващи се вълни. Това нямаше значение. Понечи да хване пеперудата. Разпери пръсти и за миг докосна крилете й. Прашецът се отрони и започна да пада. Както и парченцата от скалата под нозете й. Изгуби равновесие и полетя надолу.
     Събуди се, преди да е стигнала острите скали под себе си, преди да започне да осъзнава колко приятен бе вятърът, веещ косите й. Беше ужасена и едва успяваше да си поеме въздух. Несъзнателно опипа стъпалата си, за да провери дали са наранени. Мислеше, че леко я наболяват от бягането, когато осъзна, че е сънувала. Просна се обратно на леглото. Дълго се взира в тавана, преди да успее да заспи отново.
     Два часа по-късно, едва отворила очи, провери телефона си. Разочарованието от факта, че не й бе звънял, нито дори писал, я събуди напълно. Беше едва осем. Реши, че няма за какво да се тревожи, беше прекалено рано. Сигурно щеше да й се обади към обяд. Не й се ставаше още. Обърна се на другата страна и започна да снове из спомените им.
     В началото всяка седмица й изпращаше цветя, придружени от мили послания и уговорки за срещи в мъничките картички. Те я караха да се чувства специална, безсмъртна. Не след дълго осъзна, че го обича повече, на отколкото предполагаше, че е способна. Той беше перфектният, нейният човек. Нейната сродна душа. Беше всичко, за което бе мечтала. След всяка среща очакваше с нетърпение следващия път, когато щеше да види очите му. Да се изгуби в тях. За това живееше.
     - Вече не ми пращаш цветя - промълви тя на една сива вечеря в дома му. Разсеяно ровеше в чинията.
     - Почти година ти изпращах. Нима не бяха достатъчни? - отвърна той, без да я поглежда.
     - Но аз ги харесвах, караха ме да се чувствам специална... - тихо каза тя, вече вдигнала поглед към очите му, които вместо нея, гледаха съсредоточено в чинията пред него.
     - Затрупан съм с работа, нямам време за това - накрая каза той.
     - Преди не ти пречеше - отвърна тя и отново сведе поглед.
     Не обелиха дума до края на вечерта. Когато търпението й се изчерпа, му съобщи, че си тръгва. Той й отвърна с едно сухо "добре". Никакви уговорки, нищо повече.
     Пренебрежението му и липсата на контакт, освен ако тя не му звънне, й влияеха ужасно. Беше станала раздразнителна и апатична към всичко, освен него. Беше придобила способността да плаче без видима причина. Всичко й навяваше спомени за него, толкова бяха преживели. А сега - безмислени телефонни разговори и едночасови срещи. Ако го помолеше да остане още малко.
     Той и проклетата му работа. Или каквото вършеше. Тя подозираше, че може да има друга.
     - Хайде, признай си, намерил си си друга глупачка, която да въздиша по теб! - беше му се развикала тя в пристъп на ревност. - На нея ли изпращаш цветя вече?
     - Това не е твоя работа - спокойно отвърна той. Тя го зашлеви.
     - Няма да ти позволя да си играеш с мен така!
     Той не помръдна. Тя се обу и излезе. Обеща си да не го оставя повече да се държи така с нея.
     А ето я сега - трепереща до телефона, невротична, разплакана. Жалка. Имаше нужда от него и това я побъркваше. Трябваше да вземе живота си в ръце.
     Със замъглено от болката съзнание се добра до терасата. Припомни си пеперудите и затъжи още повече, че не бе успяла да улови най-красивата в съня си. Трябваше да ги повика отново, за да я хване.
     И ето - долетяха стотици, хиляди пеперуди. Коя от коя по-красива. За миг тя мерна своята и протегна ръка. Облакът пеперуди се издигна нагоре. Тя се стараеше да не изпуска най-красивата от поглед. Качи се на парапета с все така очакваща длан, вдигната нагоре. Ето я отново, точно пред нея! Само трябваше да се протегне още малко! Направи малка крачка напред във въздуха. Пръстите й обгърнаха пеперудата. Крилете й бяха тъй нежни, а прашецът, падащ от тях, бе великолепен. Осъзнавайки, че може да я нарани, протегна и другата ръка, за да я постави над нея. И полетя надолу с пеперудите. Вятърът свистеше край ушите й и развяваше косата й. Този път успя да му се наслади...
     На следващия ден откриха тялото й. По дланите й имаше прашец от пеперуда, но самата пеперуда не бе там. След още ден обявиха смъртта на момичето в местния вестник.
     Вестникът, който той четеше на закуска. Днес беше последният ден от отпуска му, а едно момиче беше седнало срещу него и се взираше в очите му.
     - Каква трагедия - промълви той, когато видя некролога на момичето. И отпи от кафето си.