Ivita_Mirianova (Ивита)
65 2798
11.10.2024 г., 19:16 ч.

 Тракиана- първа част 

  Проза
249 6 19
Произведение от няколко части
3 мин за четене

 Като самодива израсна Тракиана пред взора на баща си. Избуяха връз раменете ѝ смолистите ѝ къдрици, понесоха се тихите ѝ стъпки по поляните, заигра под небесното светило белотата на кенарените ѝ одежди. И птича песен ли литваше из клонаците, звезди ли тръгваха в небето, все връз крехката ѝ

снага идеше безмерната им хубост.

  Растеше тази ненагледност в очите на стария воденичар Симо, де с годините бе станал като забравен в пещите хляб... Като насъщния, де молитва е, и мъка, и мъдрост за живота. 

Току захванат нещо немощните му ръце, а взорът му- все небето дири. Кръсти се смирено, мълком трепкат устните му, хрисимо благодари на висините. Знае старецът, че вижда го Всемилостивия и наднича в сърцето му, като книга чете по него. Здравина му дава. Щото...Уж силен е човек отвън, ама от вътре- мекота носи, крехък е с болката, де къта нишаните на живота, и де вързана стои... Търпеливо чака времето, та да разказва някой ден с очи като извори тъмни и несъхнещи. Живи като онова, де крие се в най-дълбокото, и що наричат Душа.

 

- Тате, разкажи ми!- Сниши се бялата снага на момичето.

Голяма беше вече Тракиана. Незнаен беше животът, що идеше, непознат като миналото, дето ѝ отне майчицата и братята.

...Каква лична жена беше Теофана билкарката! Като от икона струеше благостта в очите ѝ!

С любов я срещна в пътя си Симо, с три свидни рожби дари земните му дни.

 Още помнеше земята обезумелите ѝ викове, кога една есен заклаха двамата им сина във воденицата. В съня им, тъй както кротко положили главици връз чувалите с брашно прерязаха гърлата им башибозуците.

  От чий Бог са търсили сила изедниците с кръвта на невинните?! Нечестивият ще да е бушувал в умовете им... Онзи, де взема най- свидното от сърцето на човек!

 Пеленаче беше тогава Тракиана, не знаеше нито братята си, нито как след месец се спомина майка ѝ.

 Нарами я тогаз баща ѝ една утрин и потърси закрилата на планината.

Че бе женска рожба и свидна чест носеше.

 Старецът свърши разказа си, преглътна сухо и очите му потънаха във влага.

Като лист затрепери сърцето му, а Тракиана дума не отрони, присви устни и утихна до него, като напъдена птичка се сви душата ѝ в клонаците.

 Сред буките Волна изцвили. 

Само баща си, кобилата и планината познаваше младият ѝ живот.

 

 Юлският ден ожари равнината и жегата бавно запъпли към висините.

- Нагоре, момиче. Още малко!- Подкани животното Тракиана.

Щом спря до извора "При игрилото" слезе и жадно загреба от ручея.

С крайчеца си забеляза как кобилата неспокойно зарови копито в земята. Извърна се бегло и съзря тялото на мъжа в храстите. За миг дъхът ѝ замря в гърлото и се стъписа. После се огледа и плахо запристъпя към непознатия.

 В юлската жега дори рояците

 насекоми бяха изчезнали от безпомощното тяло на странника.

Безброй пъти беше виждала смъртта в планината...Имаше един миг, минути между живота и отвъдното, когато зверове и птици, дори мушиците бягаха от всичко, призовано от света на мъртвите... Като да дадат път на душата към вечното.

Щом стигна на крачка от непознатия съзря кървавите петна по ризата му.

Като полудяло заблъска сърцето ѝ кога видя пушката връз гърдите му. Прегърнали я бяха ръцете му...Стискаха я... Тъй, сякаш неразделен бе светът на живите от този на отвъдното...Като да я искаше за "там"... Като да бе невеста, приютена в скута на любимия си, врекла му се в неразделност.

Зад нея Волна изцвили протяжно и разбуди разсъдъка ѝ.

 

- Бавно, бавно...- Едва удържаше кобилата по нанадолнището. 

Връз тялото на животното като тежък житен сноп се люшкаше безпомощното тяло на странника.

 Срещу ѝ слънцето безмилостно я заслепи и със сетни сили стигна до поляните. 

После усети слабостта в нозете си и се строполи.

 ...Бе много бяло. Леко и ефирно, непознато... Толкова чисто, че сякаш зимата гостуваше в планинските дебри. 

И как сладко миришеше на угар. На хляб!

Ръцете ѝ се присегнаха към нищото, а светлината пропълзя от висините и влезе в очите ѝ. За миг една красива жена се надвеси над нея и мълком целуна косите ѝ.

- Мамо! - изгуби се гласът ѝ в зимата и студът пролази в телесата ѝ.

- Рожбо! - глухо проехтя гласът на Симо.

Над тях звездите мигаха далечно във високото планинско небе.

 

 

 

Следва продължение...

» следваща част...

© Ивита Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??