Довереница (Дочка Василева)
486 17606
27.12.2013 г., 11:41 ч.

Три ангелчета повече 

  Проза » Разкази
1141 0 18
5 мин за четене

Наближаваше  Коледа. Поредната броеница от празнични дни, в които вечно бързащите и тези, които не бързаха за никъде, онези които още вярваха и другите, които вече не вярваха се срещаха на кръстопътя на надеждите, за да се замислят за  ценностите в живота си...                                                                                          

Но както винаги дните преминаваха в лудо пазаруване и пълнене на багажниците и хладилниците... Всичко отвън беше блестящо и лъскаво.

А отвътре?                                                                                                                    

Както всяка година течаха показни благотворителни акции в полза на онези, които нямат. Медиите тръбяха и възхваляваха добрите дела.

И както винаги щом празниците отшумяваха всичко тръгваше по утъпканите коловози на познатото...

До следващия празник, до следващата показна кампания...

 

Директорът на Регионалния Исторически музей откри седмичната предколедна оперативка. Предстоеше да  разпределят дежурящите по празниците през деня и нощните дежурни при активиран СОТ.                      

От няколко години насам, всяка Коледа в музея се повтаряше едно и също необяснимо събитие. През нощта на Бъдни вечер и Коледа се активираше системата за охрана и принуждаваше и дежурната кола,  и дежурния служител да идват посред нощ и да проверяват. Нямаше следи от взлом. Нищо не липсваше и нищо не откриваха.                                                                                                                   

Но събитията се повтаряха винаги всяка Коледа.Първо решиха,че са гризачи. Поставяха примамки, капани, в които не се хващаше никога нищо. После монтираха „електронна котка” в една от залите. Цяла година никакви признаци на активност.                                                                                             

Но дойдеше ли  Коледа,  алармата отново се активираше.

 

Тази година директорът издаде странна заповед. Да се опразни една зала на първия етаж, всички пръснати в различните складове кашони с експонати на стари детски играчки да се измъкнат и играчките в тях да се подредят в нея като  действаща експозиция.                                                                         

Служителите помърмориха, помрънкаха с учудване, но изпълниха нареждането.

За награда никой от тях нямаше да има празнично дежурство по аларма. Директорът сам реши да ги поеме всичките...

 

После празниците нахлуха в ежедневието на служителите и ги откъснаха емоционално и реално от проблемите на работното място.

Само директорът се ослушваше неспокойно и честичко поглеждаше телефона си с напрегнато очакване...

Но от СОТ-а не се обадиха нито на Бъдни вечер, нито на Коледа...  На третия празничен ден  не издържа и отиде в музея...

 

Тишината  в сградата го посрещна очаквателно. Първо се насочи към залата с експозицията на детски играчки...

Всичко като  че ли беше наред... Само... две парцалени кукли с коси от прежда лежаха върху ниската дървена пейка завити с пъстри кърпи като одеалца...

Едно влакче с дървените си вагончета беше слязло някак от високата лавица и натоварено с две дървени мечета надничаше иззад един шкаф...

Пъстрата парцалена топка, която трябваше да бъде във витрината на крайния шкаф се оказа в ъгъла на помещението зад радиатора...                          

Директорът я взе в ръце, подържа я, сякаш очакваше тя да му даде някакъв отговор... Вдиша аромата ù събрал детски мечти и сълзи в едно, после внимателно я постави във витрината. Сложи и другите играчки на местата им...

Постоя още малко, заслушан в тишината после заключи вратата и се качи в кабинета си на втория етаж...                                                                  

Седна зад бюрото и издърпа чекмеджето. Извади малка сива, покрита с петна от ръжда, метална кутийка, отвори я  и измъкна няколко пожълтели листчета изписани с едър и неравен детски почерк:

„ Мили дѣдо, Коледа,

Казвамъ се Анка и си нѢмамъ никого. Обещавамь да бъда много послушна, за да ме земать за хранениче и да имамъ  и аз мама и татко. Но ако можешь, донеси ми една кукла с коса и рокля като на  принцеса  под елхата.И да е само за мене...

Д ѣдо Коледа, аз те обичамь много.

Анка”

 

„ Дѣдо Коледа ,

обещавамь да бъда послушна и вече няма да чупѢ нищо...

Братчето ми Гошко не е лошь, той е болень и се напишква в креватчето... 

За да не го биять аз счупихь каната с водата, за да мислѢть ,че мокрото в леглото е оттамъ... Ние сме наказани и нѢма да ни водѢть на литургия в черковата. Но ние не сме лоши, не сме...

Моля те, дѣдо, донеси на Гошко една шарена топка, а за мене ако може влакче с вагончета...

Ние ще бъдемь много послушни.

ЦвѢтка и Гошко”

 

Тази кутийка откриха миналата година когато разчистваха мазето на музея. Беше скрита в една ниша на опушената стена...                                               

Това откритие накара директора да посети  Градската библиотека и да се порови малко из старите,  архивирани вестници отпреди стотина години, когато  сградата на музея е била сиропиталище.                                                 

 

През зимата на 1928 г. в нощта на Бъдни вечер, възпитателките завеждат децата на празнична литургия. Същата нощ става пожар,част от сградата изгаря, после се оказва, че три от децата, явно оставени за наказание сами в мазето, са умрели от задушаване...                                                             

Общината плаща разноските по погребението на сирачетата и ремонта на сградата.

Директорката на сиропиталището след  приключване на съдебния процес е осъдена да плати глоба 2000 златни лева и е уволнена. Сиропиталището е преместено в друга сграда.

От 1930 г. до 1952 г. там се помещава Пощенската станция, а от 1952 г. до наши дни е настанен Градският исторически музей...

Явно шестото чувство не беше подлъгало директора.

Случайно или не, свръхестествено или необяснимо, но алармата не се включи тази година по Коледа...  Дали направеното е било достатъчно?

 

Директорът заключи кабинета си, включи отново СОТ-а  и напусна сградата. Навън го посрещнаха  снежинките, които танцуваха радостно във въздуха, леки като перушинки, откъснали се от крилата на прелитащи ангели.             

Те кацаха по лицето му, стопяваха се на вадички и се стичаха от очите му примесени със сълзи, а на него му се струваше, че някъде там, горе в небето има три ангелчета повече...

© Дочка Василева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??