ТРИ БИДОНА
 

     Пътуваха в една стара кола – тип бус или ван, но не беше нито ван, нито беше товарен автомобил. Гумите й бяха прекалено високи, приличаше като да е наденала крачоли, та да не се изцапа, а навън беше есен, но бе сухо, тъкмо беряха гроздето, по това време беше най-сладко. Към него бяха тръгнали.
     - Любовта ми се струва... недобросъвестна. – Каза го убедително, при това без никаква връзка с действителността: или поне тази, която бе пред очите. Гледаше през прашния прозорец на вана и чакаше да се смени това, което виждаше. Още бяха в града, хората бързаха, други се смееха, а трети не бързаха да се смеят, просто чакаха да светне зелено. Едно дете се спъна в счупена плочка, заплака, дотича майка, шибна му як шамар и то млъкна, само посиня. Това то ще го помни.
     - Тръгнали сме да купуваме грозде, а ти мислиш за любов! Изчакай поне да стане на вино, пък тогава търси съвест – я в него, я в любовта! Да ти имах проблемите. – Човекът до него бе пълен, дебел всъщност, як и ухилен. Коремът му подскачаше като хандбална топка. Потупа се внимателно, за да успокои топката и тя като че го разбра – престана на дриблира. Доволен, той продължи: - Съседката е тренирала навремето хандбал, знаеш ли?
     Отнесения още гледаше през прозореца. Тримата бяха комшии – живееха в една кооперация. Нямаше как да нямат съседка.
     - Какво очакваш да видиш там? – ядоса се Топката. – Пак ли ще мълчиш чак до Гроздино? Аман от тебе! Ту си такъв, ту онакъв. Човек не може да те разбере...
     - Остави го – рече шофьорът. Той бе по-висок, отколкото  трябваше, защото главата му се блъскаше в тавана на кабината. Ванът бе с една глава по-нисък, имаше високи крака, а къс торс, така бе преустроен.      А и седалката май беше взета от стара уазка, не беше оригинална за този стар автомобил, ако в него изобщо имаше нещо оригинално. Може би само звукът на двигателя – той все едно повръщаше, вместо просто да храчи. Шофьорът добави разсеяно, сякаш Отнесения го нямаше: - Остави го. Нали си го знаем. Откакто стана това с жена му...
     - Не знаех – каза Отнесения.
     - Какво не си знаел? – попита Топката. Беше плътно разположен до него, толкова плътно, че месата на краката му се впиваха в неговите и ги деформираха. Анцуг до анцуг – спортна дружба по гроздобер.
     - Не знаех, че е тренирала хандбал.
     - И откъде ще знаеш? – Топката се усмихна. – Само посветени като мен го знаят. Аз обичам посветени. Между другото, трябва да е била добра вратарка. Като й погледнеш задника – няма как, сто процента, добра е била. Трудно ще й вкараш гол.
     - Особено ако се надупи – изкикоти се шофьора. Не можеше да каже нещо повече, пазеше зъбите.
     Излязоха на околовръстното, полята бяха вече жълти, малко тъжно беше, подухваше вятър и всичко изглеждаше уморено от нещо.
     Вече пърпореха нагоре по някакъв стръмен път. Имаше отбивка за манастир, а вляво се виждаше нещо като хижа.
     - Може да си наберем гъби на връщане – примляска Топката. Май беше гладен. – Нещо ми се дояде.
     - Може и на отиване. – Отнесения беше се върнал на себе си и присъстваше. – Чувам червата ти да къркорят.
     - Аз не ги ям сурови – възмути се Топката. – Табиетлия съм. Може сух хляб да ям, ама ще седна, ще измия ръцете, ще сложа покривка...
     „Кърррр!” – чу се от него. Той потупа корема си, за да го поуспокои. Нещо вътре мърдаше. Но не смееше да рита.
     Тъкмо се връщаше чорбаджията от лозето, когато пристигнаха в Гроздино. Хубаво беше гроздето тая година. Първо го почистиха от дръжките, само семена без клонки да останат, има такива машини – бързо става, после с кофи напълниха трите бидона, които стояха отзад в колата. Поизцапаха малко, но ванът беше с навити крачоли, високи му бяха нозете, нямаше страшно. Малко провисна отзад. Платиха, взеха по литър от ланшното вино – ей-тъй, даром, за из път, и ванът повърна, запали двигателя.
     - Ще стане екстра вино. – прогнозира Топката. - А?
     Никой не му отговори. Затова продължи сам:
     - И бързо свършихме работата, нали? Вие двамата не огладнявате ли никога? Айде да спрем ей-тука, това е магазин, ще има салам, аз не съм баш такъв табиетлия, и два-три кренвирша на крак мога да изям, то кога човек е на зор... И една биричка, ако има, няма да откажа. Добре ще ми дойде.
     Спряха до магазина. Имаше селски наденици, Топката щеше да подскочи от радост.
     - Я ги стопли във фурната! – нареди на магазинера. - Аз ще прескоча през това време до двора отсреща.
     Там седеше възрастна жена и продаваше в щайга последното от градинското си грозде. То беше като стафида – леко жълто, но още зелено; слънцето, уморено, тихо и златно, го прегръщаше за сбогом. А жената – като я погледнеш, не разбираш чака ли някой, стока ли продава.  
     Отнесения дойде с него, да гледа и да се учи. От Топката все нещо ще научиш, нищо че е зле образован, той и любовта, и живота беше създал. Така говореха в парламента, говорят и днеска, той бе депутат за две-три години от някаква партия, и още щеше да е, ама партията се разпадна.
     - Калко даваш гроздето? Я? Верно ли? Тц-тц. Ти да видиш. Толкова много? Недей така, майка...
     Жената беше на негова възраст, кой знае защо я нарече така. Бе притеснителна.
     - Ако вземеш всичкото, ще намаля цената. Аз това грозде за снахата го пазех, ама тя не дойде. Тя няма да дойде.
     Отнесения понечи да попита нещо, но Топката го настъпи с върха на кафявите си мокасини, които стояха разкошно под широкия крачол на синия анцуг. „Не задавай излишни въпроси! – прошепна. – Това те превръща в слабоумен идиот, ошмулен от съвест!” Топката знаеше нещата от живота.
     - То едва ли някой ще вземе всичкото, ама донеси го, май става за ядене. – Усмихна се снизходително, сякаш даряваше нещо, не купуваше грозде. – Аз обичам от народа да купувам, направо... Не от разни прекупвачи и търгаши. Съвестта не ми дава иначе. 
     Жената стана и влезе в двора. Вратата беше плътна, тя я притвори. През това време Топката взе два чепа от гроздето, напъха ги в джобовете, те се издуха, ама той ги подпъхна някак между краката си да не личи много. „Слагай и ти! Ама бързо!” – тихомълком пъхна два-три грозда в разкопчаната риза на Отнесения, те изпаднаха долу, подуха корема му, образуваха едри шуплести пъпки и той заприлича на крастав. „Без грешка си!”
     Жената се върна, установи липсата в щайгата, не каза нищо. Разплатиха се и после – кой откъде е.

     Те се върнаха в магазина, наденицата още пареше. Купиха хляб и една лютеница. Магазинерът пое с погнуса парите от Отнесения: заприлича му на шугава овца. Намериха пликче за нелегалното грозде, купеното го оставиха най-отгоре, да замаскира следите.
     - Айде де поотложим гъбите, а? Сега нещо не съм гладен. – Така каза Топката навръщане, когато колата се спускаше по същия път и май му се дремеше. 
     Никой нищо не каза. Отнесения пак гледаше нещо навън.
     - Любовта ми се струва... недобросъвестна – каза сякаш на себе си. 
     Топката не го чу и тихо захърка. Шофьорът подскачаше, а главата му блъскаше тавана. Той не бе способен да говори.

     Замириса на изгоряло. Някой беше запалил стърнищата рано.