19.03.2020 г., 17:38 ч.

Тримата братя и златолистната вишна, гл.10 

  Проза » Приказки и произведения за деца
576 0 0
10 мин за четене

ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТОЛИСТНАТА ВИШНА: ГЛАВА ДЕСЕТА, ПЕТНА ОТ МИНАЛОТО И ЛЕГЕНДИ ЗА ЗМЕЙОВЕ И ЦЪРКВИ

 

-Но какво е това?- спря се изведнъж Мануел на изхода от залата за пристигащи пътници.- Нали е още два часа, защо е тъмно?

  Наистина, навън цареше прекрасна лятна нощ. На небето светеше пълна луна, огромна, с добре различаващи се елементи от лунния релеф. Пееха милиони щурчета, чуваха се и славеи. Някъде отдалече се обади сова, изпляскаха тъмни крила.

-Но какво става, къде сме попаднали, не сме ли в София?- Кейд не можеше да спре треперенето на долната си устна и сякаш всеки момент щеше да се разплаче, макар че беше вече много голям за сълзи.

  От тъмнината се чу кикот на чакал и мучене на крава,после изстрел от пушка.

-Нямах време да ви предупредя, каза Антъни, това са петната от миналото. Когато се отвори Порталът, една част от него се прожектира в нашето време като на киноекран и остава за известно време. Но не се безпокойте, скоро ще излезем от тая зона.

-Тогава...-Виктор беше много озадачен, но изведнъж очите му блеснаха, беше направил откритие- Сигурно и част от нашето време се прожектира там! И може и те да ни виждат! Но това не означава, че и ние сме наистина там, нали?

-Да, така е, все едно като сложиш две огледала едно срещу друго! Разрових се в старите вестници от началото на двадесети век и намерих описание на някои такива петна от нашето време, а и от бъдещето. Само да можехте да прочетете с какви подигравки са били засипани очевидците! Но вие вървете, не се спирайте, никой не може да ни открие  там, а в нашето време хората виждат как вървим към паркинга! Имаме късмет, че е нощ, така  за хората от онова време сме невидими.

-Забелязвате ли колко е чист въздухът?- обади се Русалия, която досега си беше мълчала.- И колко е красива нощта...

  -Ето!- извика Ванина, която пърхаше насам- натам.- това там са светлини, може би вече сме близо до нашето време!

   Наистина,в далечината се виждаше светла ивица, като че ли денят беше си отрязал част от пространството.

-Ехаа!- Дарена не можеше да сдържи възхищението си-Погледнете надясно, прекрасни са!

  На няколко метра от пътеката три приказни коня пасяха на ливадата. Двата бяха дорести, единият с бели чорапки на краката, другият с петно във вид на сърце на челото.Третият беше сребристобял, като излязъл от някое вълшебно езеро. Конете също забелязаха групата, вдигнаха глави и тихо изцвилиха.

-Искам да ги погаля!- извика Виктор- Да ги прегърна, да ги почеша по врата! Отивам!- и той хукна към конете, преди още някой друг да е продумал и дума.

- Вито, недей!- извика му Антъни.

- Защо, опасно ли е да ги докосваш?- попита Мануел.

- Не.- каза Антъни- Не е опасно, но ще бъде разочарован...

  В това време Виктор посягаше към челото на белия кон. В мига, Когато го докосна, конете изчезнаха. Момчето изненадано се озърна наоколо, нямаше ги никъде.

-Погледни в краката си!- извика му младият Сивенов.

  Най-младият брат наведе глава и видя три дървени кончета-играчки: две кафяви и едно бяло.

- Но...какво стана?

- Казах ви вече, това е като прожекция на филм...

  Продължиха напред, но светлата ивица все още беше много надалеч. Изведнъж чуха гласове, Антъни ги дръпна настрани и всички се скриха зад храстите. По пътеката се зададе дълга колона мъже, облечени в странни униформи. На раменете си носеха пушки с ножове , закрепени отпред, а краката им бяха омотани с навуща и обути в цървули. Отстрани се бяха спрели трима мъже на коне, вероятно командирите им.

- Къде отиват?- попита Кейд.

- Вероятно на фронта, на юг, в Гърция. Това са пехотинци, трябва да стигнат до там навреме, защото англичаните ще пробият българо-германските линии.

- И пеша ли ще вървят?

- Да, Мануел, така са се придвижвали войниците през първата световна война, марширували стотици километри в студ, дъжд и сняг. Обърнете внимание на младите офицери отстрани. Това са князете- престолонаследникът и брат му.

- И те ли отиват на война? Но защо, нали са князе?

- Да,и двамата са били на фронта, дори престолонаследникът е бил ранен...Пушките им са със щикове, в близък бой се биели с тях като с ножове.

   Изведнъж един от войниците се олюля и докато другите се усетят, Мануел беше скочил на пътеката , за да го подкрепи.

   И в този момент всичко изчезна- войниците, конете, офицерите, пушките. Без да се сговарят, момчетата погледнаха надолу и видяха, пръснати в тревата, много детски играчки войничета.

   Нещо проблесна в небето, приличаше на светлини на самолет, после започна да се снишава. В това не би имало нищо необичайно, ако не се намираха в някакъв отрязък от хиляда дветстотин и шестнадесета година, когато все още нощни полети не се изпълняваха.

- Това е...

- Тихо!- прошепна Антъни- Вижте формата на крилата.

- Но той няма крила!- изненадано констатира Дарена.- Няма следа от изгорели газове, няма перка, нито пропелери...

- Защото е от бъдещето, но не нашето. Прочетох описанието в един стар вестник от онова време. Вижте сега какво ще стане!

   Само че нищо не видяха, защото изведнъж наоколо блесна ярка слънчева светлина и се намериха на паркинга пред летището. Петното от миналото беше изчезнало без следа, имаше много хора наоколо, които изобщо не бяха забелязали нищо. Само от един клон на дървото пред тях висеше балон с изрисувана клоунска маска и на Ванина й е стори, че тя се движи в странни гримаси като че ли иска да им каже нещо. Нещо в балона не й хареса, тя извади от косата си фиба и с удоволствие, дори и садизъм я заби в балона. Чу се смразяващ писък, явно, това беше поредният пратеник на Пазителя на портала, който искаше да ги изплаши.

    Вече нямаше никакви пречки да се качат на колата на Антъни и да поемат към селото на дедите му. По пътя оставиха Дарена и Русалия на една отбивка, недалече от която пасяха стадо щрауси. Много скоро се появи конят на Дарена, Звездочел, който трябваше да отнесе момичетата до фермата на Дар, бащата на Дарена. По пътя Антъни ги накара отново да си припомнят всичко, което бяха научили от каменните плочки, от дракона Рудолф и от разказите на далечните си прадеди. Към това добави и няколко легенди за родното място на прадядо си, най-странната от които беше за потъналата църква.

- Когато се свързах с нашия прадядо, Антон Пескар, той ми разказа, че е изрисувал селската църква. Освен образите на светците, нарисувал и дръвчето, което видял в манастира, а именно златолистната вишна. Но просто забравих да те попитам дали тая църква е запазена все още.

- За съжаление, не е, Вито.Преди сто години по нашите земи имало много силно земетресение, било е в годината, когато се е родил прадядо ми. Много от къщите били сринати до основи, много хора били ранени и загинали. Оцелелите разказвали, че старата църква не се сринала, просто земята се разцепила и я погълнала цяла. Дори знаели на кое място е била, но няма как да стигнем до нея, дори и да ни дадат разрешение да копаем. След време на това място направили язовир и водите му покрили голяма част от селото, включително и там, където е потънала църквата. Някои твърдят, че понякога се чува как бие камбаната изпод земята...

- Това е!- извика Виктор- А аз се чудех дали наистина го чувам!

- Какво да чуваш?- попита Ванина.В очите й се четеше недоверие, но и страх от това, което ще й отговори Виктор.

- Ами през цялото време, докато слушах прадядо ми Антон, отнякъде се чуваше странен звук, сега разбирам, че е била камбаната...

  - Почти пристигнахме-каза Сивенов, ето го и язовира!

   Вече почти се смрачаваше и повърхността на водата беше станала златиста от полегатите слънчеви лъчи. Цареше гробна тишина, само придошли от морския бряг гларуси кръжаха наоколо в търсене на изхвърлена от рибарите дребна риба.

-Ето я и нашата къща!

  Преди да завият към къщата, минаха край грамадно изсъхнало дърво, стволът му можеше да се обгърне само ако цялата компания се хванат за ръце.

 - Какво е това дърво?- попита Ванина.- Невероятно е, виждала съм толкова големи само в планините!

- Това е дървото на самодивата Струна, каза Антъни.

- Само не ми казвай, че и за него знаеш легенда!- предположи Кейд.

- Дървото е защитено като природна забележителност. И, разбира се, Кейд, има легенда! Тук самодивата Струна е убита от годеника си, превърнатият в змей от магьосницата Стоила Сабин. Стоила се влюбила в левента Сабин, но той не отговарял на чувствата й, още повече, че тя била жена на приятеля му Драган. Но Стоила убила мъжа си и тайно заровила трупа на незнайно място в късна доба, а на хората от селото казала, че е отишъл на гурбет в чужбина. Въпреки всичко, дори и с билките, които използвала, не могла да съблазни младия мъж и да го отдели от годеницата му. Струна била най- младата и най- кръшната от самодивите,  танцувала най-хубаво и вече подреждала къща за да се задоми за Сабин. Но една нощ Стоила успяла да я омае с билки и да я превърне в себе си. Когато видял мнимата магьосница в дома си, Сабин я извлякъл за косите и я завързал за дървото, защото смятал, че е убила годеницата му. Напразно му се молело момичето, той не я слушал. Докато я завързвал, Стоила го приближила в гръб и го заляла с най-силната си отвара. Мигновено младият юнак се покрил с люспи, поникнала му опашка и криле. Превърнал се в змей! Така Стоила мислела да приобие власт над него в змейската му форма. Но той пак не разбрал, че на дървото е завързана Струна. Полетял над него, а от ноздрите му излизали серни изпарения и огън. Все още не можел да се реши да убие тази, която смятал за магьосница, тази, която го превърнала в свирепо чудовище. Само че от изпаренията и огнения му дъх клоните и листата на дървото клюмнали и изсъхнали, а младата жена припаднала и се задушила. Когато изпуснала последния си дъх, придобила първоначалния си, истински образ и Сабин разбрал какво е направил. Разбира се, яростта му била огромна, но така и не открил Стоила. Издигнал се в небето и полетял между облаците като хала, а те загърмели и затрещели от гнева му. Извила се страшна буря, светкавици изпепелили ниви и гори, убили добитък и хора . Дори и сега хората вярват, че когато вилнее буря, Сабин пак се е разсърдил на селото и го наказва. Но ето, вече сме пред къщи. Добре дошли!

  Колата спря пред стара каменна ограда, цялата потънала в бръшлян, с дървена врата , потъмняла от времето. Зад нея покрити с мъх каменни плочки образуваха пътека към къщата. Пред нея висок чардак от стари лози закриваше прозорците на първия етаж, а някои клонки бяха полазили и към втория.

-Един далечен роднина използва двора, за да си изкара зеленчуци и грозде, поясни младият мъж.- Но лозите са засадени още от прадядо ми. Да се чуди човек как така още са живи и дават плод...Сега ще ви покажа стаята, където ще спите, аз самият когато съм тук през лятото, спя под лозите, в хамака.

   В малката кухничка имаше кошничка с яйца и сочни домати и след малко петимата, включително и Ванина, вечеряха с пържени яйца и салата. Но преди това се запознаха с още един от обитателите на двора.

- За малко да забравя един приятел!- плесна се по челото Тони докато чупеше яйцата да ги изпържи. Отвори вратата и момчетата и Ванина за малко да извикат от ужас- на прага се беше разположил голям смок и ту свиваше, ту разпускаше пръстените си, а очите му бяха втренчени в Антъни.

- Запознайте се с Бойчо, той пази къщата от мишки, а аз понякога го гощавам с по едно яйце!- и той се наведе и полека измести животинчето от прага- Не ти е тук мястото, Бойчо, нали знаеш! Отивай си в дупката, аз ще ти донеса яйцето!

- Странни приятели имаш...- едва успя да каже Мануел.

- Всички българи ли са толкова луди?- попита Кейд.

- Аз съм половин българин, ухили се Виктор, но и аз съм си изцяло луд, нали знаете!

- Антъни, а откъде си сигурен, че Бойчо няма да дойде в стаята през нощта?- попита плахо Ванина.

- Няма страшно, забранил съм му да пресича прага, нали видяхте, че сам се спря на него.

Щурчетата все така огласяха нощта, но момчетата бяха уморени и заспаха бързо, дори не се наложи Ванина да целува Виктор. Но тя самата не спеше, нищо, че не й се налагаше да работи. Изведнъж глухо бучене наруши нощния покой...

 

© Neli Kaneva Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??