Едно време дядо Ставри се беше прочул в цяло село с плодородните си ниви. Всяка година каквото речеше да хвърли върху черната земя, то поникваше. Какво ли не беше садил там – пшеница, ечемик, кукуруз. Тъй направи и сума пари, та издигна големия палат, в който живееше с жена си и четирите им деца - три дъщери и един син, който се изтърси най-накрая. Всички много му завиждаха за земята, дето му раждаше всичко, което той поискаше.

И дали от хорската злоба или тъй е било писано, ама в къщата на Ставри радостта не гостува за дълго. Единствената му мъжка рожба се разболя и умря. Никой лекар не можа да му помогне, никой лек не го вдигна на крака. Отиде си тъй, едва навършил седем години. От мъка се поболя жената на Ставри, та се тръшна и тя на легло. Забрави сякаш за трите дъщери дето оставяше сами да се оправят както могат с къщната работа. Не щеше ни да пие, ни да яде. Само лежеше в тъмното и нареждаше:

- Ах, моя Събинчо! Ах, мойта рожба! Мойта единствена мъжка рожба!

Ставри не можеше все тъй да гледа и да слуша как жена му е изяждана от мъка. Ходи той на разни гледачки и баячки, та да пита дали тя ще се оправи или ще отиде да гледа сина им на оня свят. Ала всички му казваха различни работи. Само едно беше вярно, дето всички го повтаряха – че много му завиждат хората и туй е вкарало мъчнотията в дома му. Без да мисли повече Ставри взе, че продаде плодородните си ниви. Хубави пари искаше за тях, ама да се раздели с таз земя не му беше лесно. Сякаш някой идваше да му отсече ръцете, с които е изхранвал цялата си челяд досега. Купи той една друга нива, малка, колкото да стига за прехрана, а останалите пари ги скри на тайно място, дето само той знаеше къде е. Реши да живее вече по-сиромашки, та да изпъди надалече хорската злоба и завист.

Годините минаваха, Ставри остаряваше, а пък дъщерите му растяха от хубави по-хубави. Жена му вече сума време беше кат умряла, все лежеше и никой не виждаше очите ѝ навънка. Даже хората в селото говореха за Ставри тъй, сякаш вече беше вдовец. Докато един ден смъртта не дойде да прибере таз изтормозена душа, дето я викаше толкова отдавна. Струпаха се жените от селото да я оплачат, а пък Ставри и дъщерите му не страдаха толкоз много. Вече бяха готови, че този ден ще дойде.

Къщата остана голяма, но тъжна. Ставри вече не се смееше кат едно време. Все ходеше замислен, гледаше тъжно постройката отвънка и се чудеше що му трябваше да прави тоз палат, като хората от него един по един си заминаваха. Не вярваше, че някога ще има радост пак за него. Ала най-голямата му дъщеря скоро почна да се момее. Намери си хубав и работлив момък от селото, та бързаха да се венчаят. Дядо Ставри беше щастлив и искаше да плати цялата сватба. Тогаз дъщерите му разбраха, че той има скрито имане, защото с парите от малката нива и трите прасета дето гледаха, нямаше как да спести толкоз много.

Залюби се за един гражданин и средната дъщеря на дядо Ставри. Той беше учен човек, ала много хитър и алчен. Когато дядо Ставри плати и тази сватба, двамата зетьове почнаха да навиват жените си да разберат къде стария крие парите, та да му ги вземат и да си живеят царски. Казваха им, че дядо Ставри няма за кога да пази имането си, щото скоро може да отиде на оня свят и тогаз парите да останат на скришно място, та никой да не ги използва.

Само най-малката дъщеря на дядо Ставри, дето се казваше Теменужка, не се омъжи. Още когато каките ѝ си отидоха от бащината къща да живеят с мъжете си, тя се закле да остане. Искаше да гледа тейко си, че ѝ беше мъчно като го виждаше все с наведена глава и влажни очи да крачи по двора. Теменужка не я интересуваше имането на баща ѝ. Нали беше наядена, нали имаше покрив над главата, та това ѝ стигаше. Тя за пари не мислеше, а само за мъката на баща си, дето го изяждаше малко по малко.

- Теменужке, ти няма ли да са омъжиш вече ма? - заговори я една вечер дядо Ставри, докато тя му слагаше чорбата за вечеря. - Виж са вече колко си голяма и хубава, всеки момък от селото ще та иска.

- Аз не искам да са омъжвам, тетьо – казваше тя. - Тука при тебе ще си стоя и ще те гледам.

- А, хубава работа! Ко ще ма гледаш мене? Намери си мъж, че него да гледаш, после и с внуци да напълниш къщата ми.

Ама каквото и да говореше дядо Ставри, дъщеря му си знаеше нейното и за венчавка не щеше да помисля.

- Теменужке, тъй като седите с тетю все двамата, не ти ли е казвал къде държи имането си? - питаха я сестрите ѝ в неделите, като се събираха в бащината къща по обяд.

- Нищо не ми е казвал – отвръщаше тя, шетайки насам-натам.

- Ах, не ти е казал! - лукаво я гледаше най-голямата ѝ сестра. - Знайш ти, ама не искаш да кажеш. На тебе ще остави всичко кат са спомине, че нали си му най-малката и все го гледаш...

- Не е тъй, како! - сопваше се Теменужка. - Пък и нали си имате вече мъже и къщи, в които да си родите деца. Що все за имането на тетю питате?

- Недей тъй, сестрите – обаждаше се средната сестра. - Ний за тетю мислим. Току виж утре са гътне на полето и всичките му пари останат зян. В гроба ще са превърта и мир няма да намери нивга.

Не щеш ли, сякаш двете по-големи дъщери на дядо Ставри дръпнаха дявола за опашката и той се разболя. Падна на легло и три деня не можа да са събуди. Теменужка все край него стоеше, челото му със студена вода пръскаше, гледаше да му е топло и въздуха разреждаше като отваряше прозорците. Сестрите ѝ като идваха да видят баща им, тя отиваше да нахрани прасетата и да изчисти кочината, че през останалото време не искаше да оставя стария сам.

Тъй са събуди на третия ден дядо Ставри и видя трите си дъщери край леглото.

- Умрял ли съм? - питаше той с тих глас.

- Не си умрял, тетьо – милваше го Теменужка по челото.

- Сънувах, че ми пяха ангели – каза той. - Ама сигурно само сън ще е било.

- Сън е само, тетьо, сън е.

Двете по-големи дъщери обаче се споглеждаха притеснени и се чудеха какво да правят.

На другия ден, когато Теменужка остави баща си да си почива в леглото, тя отиде до селото по някаква работа. През туй време двете ѝ сестри влязоха в къщата и водеха при дядо Ставри селския поп. Когато той отвори очи и видя над леглото си попа, попита тихо:

- Умрял ли съм?

- Не си умрял, тетьо – отвърна му най-голямата дъщеря. - Нали си сънувал, че ти пеят ангели, та за туй докарахме попа. Да ти земе опрощение, че да си отидеш от тоз свят с лека душа. Да ни кажеш всичко, дето досега не си ни казал, че може утре да нямаш тъз възможност.

Дядо Ставри разбра всичко вече. Големите му дъщери не ги беше грижа за него, ами за имането му. Затуй им рече тъй:

- Ах, мои мили щерки, голям грях ми тежи на душата. Попе, слушай и ти, пък ще кажеш право ли съм сторил или не – въздъхна стария и се хвана за сърцето. - Много пари имах аз едно време. Хубавите ниви кат продадах, с голямо имане са сдобих. Ама когато жена ми са тръшна болна, тръгнах по баячки и гледачки да видя дали ще са оправи. Те ми казаха тъй: „Всичките си пари в черквите ще ги оставиш, тъй само жена ще се оправи“. И аз, прост човек съм, рекъх да ги послушам. Всичкото си имане го дарих по черквите в околията. С две дисаги пари на магарето тръгнах, а пък без пукнат грош са върнах. Ама излъгаха ма тез шарлатанки! Без пари останах, ама и без жена!

Двете дъщери се хванаха за главите и почнаха да се тюхкат. Гледаха баща си с ненавист и му се ядосваха, та лицата им бяха червени кат лютеница.

- Прост дъртак! - нареждаше под носа си най-голямата. - В гроба си да ги беше отнесъл тез пари, толкоз нямаше да ме е яд!

- Ух, земята да са отвори, че с цялата ти глупост и трите ти свине да та вземе! - кълнеше средната дъщеря.

- Кажи ми, попе, - обади се дядо Ставри – право ли съм сторил, или не?

- Щом тъй си решил, дядо Ставре, право си сторил. Парите не са отишли зян, щом си ги оставил в черквите. Пък жена ти си е отишла, сигурно щото сина ти все за нея е ревал на небето и затуй Господ я е взел. Не се коси.

- Ох, олекна ми, попе. Че тоз товар, дето ще оставя дъщерите си без пукнат грош, не ма напущаше ни ден, ни нощ.

След малко двете сестри тръгнаха да си отиват заедно с попа, когато Теменужка се върна от селото. Изтръпна от ужас милата като видя попа.

- Тетю ли е умрял? - попита тя и веднага се просълзи.

- Не, сестрице, ама скоро ще му дойде времето – каза ѝ най-голямата сестра. - Тоз нашия дъртак ще умре и ще ни остави без никакво имане. Само тъз къща със свинете и малката нива има. Никакви други пари не е скрил, а всичко е раздал, ей тъй!

- Ми той отдавна ми е казал, че няма имане – обади се Теменужка. - Даже за сватбите ви пари на заем от един негов приятел чорбаджия взе и още си плаща версиите.

- Ти що не си ни казала ма? - развика се средната дъщеря.

- Щото сега като знаете, че тетю няма и една стотинка, няма да дойдете да го погледнете.

Тъй и стана. Двете големи дъщери на дядо Ставри повече не се вяснаха в къщата. Той питаше Теменужка за тях, дали са добре и дали ги вижда. А тя все казваше, че те не ѝ говорят и не искат да знаят нищо за него. Болеше го сърцето от тези думи дядо Ставри, ама истина бяха. Като усети, че вече му идва края, молеше Теменужка да извика сестрите си, та да ги види за последно. Тя ходи в къщите им, тропа на вратите им, ама те не рачиха да ѝ отворят. Не искаха да виждат ни нея, ни баща им. Когато Теменужка се върна у тях същата вечер, дядо Ставри се беше споминал.

Трите дъщери на дядо Ставри се събраха заедно за неговото погребение. После се разделиха и макар да живееха в едно село, никога не седнаха на една маса като сестри, да хапнат и да си поприказват като едно време. Само най-голямата и средната се виждаха от дъжд на вятър, но от Теменужка страняха и не искаха да знаят за нея дали е жива или умряла.

Мина се време, Теменужка се залюби с един момък от друго село. Двамата се венчаха и заживяха в къщата, дето дядо Ставри беше строил. Хубаво я измазаха и оправиха двора, та да заблести пак, както някога е била. Прасета вече нямаше и затуй мъжа на Теменужка искаше да съборят свинарника та да построят там беседка, където децата им да си играят. Сам той се захвана с таз работа. И докато чистеше мръсотията от съборения свинарник, той намери заровено имане. Там дядо Ставри беше скрил своето съкровище, което остана за Теменужка, мъжа ѝ и техните деца.