17май, `91

Беше прекрасен слънчев ден, сравнително топло и
приятно за дълги разходки. С Андрей бяхме излезли малко да
походим из парка, преди да отидем на партито по случай
рождения ден на наш близък приятел Мишо.
Вървяхме бавно.Първоначално мълчахме, а после Андрей по моя
молба заразказва някаква несъществуваща "истина". Обичах да
слушам разказите му. Те винаги бяха
интересни, специални, различни...
Вгледах се в него - стройно момче с разрошена червеникава
коса, вееща се на една страна и тези негови сиво - черни
очи, оставащи незабравими в съзнанието ти, а насмешливата му
усмивка, която се разливаше по лицето му го правеше още
по - вълшебен...
Харесвах Андрей още от много малка. Живеехме апартамент до
апартамент и бахме израстнали заедно.
Разказът му свърши малко преди да стигнем до апартамента на
Мишо. Вече се заливах от смях. За миг дори се почувствах
щастлива.
Купонът вървеше на 6. Седях спокойно с чаша водка в ръката -
почивах си от лудите танци. Тогава дойде Андрей. За миг
изящната му усмивка беше слязла от лицето му - "Трябва да
ти кажа нещо", прошепна ми. Усмихнах се - "Казвай!", отвърнах
му аз. В същия момент ни прекъсна Мишо, който крещеше усилено
името ми :
- О, извинете, че ви прекъсвам! Рени, майка ти е на телефона и
звучи ужасно ядосана - обърна се към мен. Погледнах
часовника си - закъснявах с половин час, явно това беше
причината да се обади.
- Ей сега идвам - казах бързо и си запътих към някоя тиха
стая с телефона в ръка.
Майка ми звучеше доста нервно, трябваше да се прибирам веднага. Вероятно щях да бъда наказана още с прибирането си, но сега това не беше от особено значение.
С Андрей тръгнахме почти веднага. Мишо изпрати човек, който да ни закара. Някакъв негов приятел, който не бях виждала, но имаше кола, бързаше да се върне на купона и мен това ме устройваше. Доколкото разбрах, казваше се Иво. Тъкмо беше дошъл, когато Мишо го помоли да ни закара. Не беше пил нищо, което ме успокой. Гледах безцелно през прозореца и смътно чувах, че нещо ми се говори, но така и не си направих труда да напрегна слуха си за да чуя. Не ме и интересуваше. Единствената ми мисъл беше да се прибера възможно най -бързо. Потънах в мислите си. Следях с поглед небето - тъмно, захлупило сякаш всичко, стискащо ни в огромната си шепа без край, без начало, просто една тъмна шир от красота....

Измъкнаха ме от мислите ми споровете на двете момчета с които пътувах. Не се бяха усетили, но от спокойния спор, който водеха до преди минути бяха "скокнали" към "ожесточен скандал". Викаха, не се доизслушваха, не решаваха проблема, а само го разширяваха. Не усетих дори кога бях започнала да се меся - успях да ги надвикам и те изведнъж млъкнаха. Бяха изненадани. Само моят глас се чуваше. Поучавах ги. Едва ли щеше да има смисъл, но се пак бях длъжна да опитам. Странно...,слушаха ме - Иво се беше извърнал назад,а Андрей ме гледаше в очите. Последното, което помня е тихия стон на Андрей "не" и стичашата се по лицето му кръв. После се изгубих някъде в черните дипли, покрили очите ми, непозволяващи ми да зърна как е приятелят ми. Спомням си, че не можех да се мърдам и това ме ужасяваше. Нещо спираше дъха ми и сякаш ме притискаше някъде надолу...

Отворих очи. Виждах искрящо белия таван. Не знаех къде се намирам. Чувах думи. Някой ми шепнеше нещо в ухото. "Рениии,Рени!", дочух едва. Беше ми замъглено пред очите, почти нищо не виждах. Силует. Бледи очертания на нещо. Примигнах. Скоро видях майка си. Неин беше гласът. Не ми беше ясно защо, но сълзи се стичаха по лицето ми - "Къде е Андрей?", беше първата ми мисъл.

- Какво стана? - изрекох с големи мъки.

***

Тишина. Натрапчиво спокойствие. Няма емоции, няма чувства. Няма мисли. Всичко е една празнина - дълбоока. Поглъща те. Няма светлина. Погълнат си от нея.Вече нищо не можеш да видиш. Всичко е мъгла. Мъглата се разпръсква и нищо не остава след нея. Само бледа утайка на същество, което никога не е съществувало. Няма и да просъществува. Мрак. Тъмнина. Самота. И онази непрогледна мъглявина, отразяваща сякаш бледно бедната светлина на леко мъждукаща газена лампа. Умора. А после и глад. Страх. А после и омраза. Любов, после и обич.....

-Мамо, мамо, извинявай, че закъснях....Иво и Андрей се скараха...Опитах да ги спра.. После спирачките...Съжалявам мамо...повече няма...няма да се повтори...аз...обещавам мамо....

Губих и идвах в съзнание няколко пъти."....катастрофирали...", още кънтеше в главата ми.Звучеше ми страшно, зловещо. Бях отчаяна, но и жива. Скоро и това вече щеше да изгуби смисъл.
Разбрах, че Иво е починал на място, а Андрей е в тежко състояние. Не ми беше лесно да си представям, как най-добрият ми приятел загива някъде, на някакво хирургическо легло с разпорен корем. Много често, докато бях в болницата си мислех за него, исках да го видя, но не ми даваха да стана, докато не се убедиха,че съм добре. Още с първата си разходка отидох в стаята на приятеля си. Майка ми беше доста разбрана жена и усети силното ми желание.
Движех се сковано все още и бях в инвалидна количка. Доближих се до леглото му. Моят Андрей беше целият в синини, рани, шевове...
Не можех да го гледам така, заболяваше ме сърцето. Побързах да излезна от стаята. Прилоша ми, а това не беше много добър показател. Обещах си, че ще му идвам на свиждане всеки ден. Така и направих.

Мразех деня, в който си тръгвах от болницата. Щяха да ме отделят от приятеля ми. Не беше честно. Тревожех се за него. Тъкмо това ме накара да отида при него. Огромна беше изненадата ми, когато видях леглото му празно. Беше станал? Беше оздравял? Слава на Бога. Исках да го потърся, но майка ми ме възпря - чакали ни роднини. Съгласих се с надеждата, че Андрей скоро ще ми се обади да излезнем отново или поне да ми каже, че е добре. Бях щастлива - той беше жив и здрав. Или поне така си мислех.
Вниманието на което се радвах от роднините си не продължи дълго. За тях живота продължаваше и те имаха работа за вършене, проблеми за оправяне, задължения и нямаха достатъчно време за мен. Не ме интересуваше много, мислех само за Андрей. Чаках с нетърпение деня в който ще чуя отново веселия му глас, звучащ от другата страна на слушалката. Бленувах за този миг още откакто ме изписаха. Но го криех в себе си и спях по цял ден - само така можех да бъда по-близо до него - в мечтите и сънишата си.

Вече две седмици бяха изминали без вест от приятеля ми. Исках да узная какво е станало, дали вече е добре.Тогава се реших да му звънна. Вдигнах телефона и набрах познатия номер. Отговори ми баща му. Странно, той обикновено беше до много късно на работа. Защо ли си беше в къщи?!......

***

Намери ме майка ми. Прибрала се по - рано, искала да се убеди, че съм добре. Когато ме видяла да лежа на пода в кухнята много се изплашила. Сложила ме на леглото в стаята ми.  Там и се събудих.

Плачех неспирно,истерично. Не можех да се осъзная известно време. Бащата на Андрей ми беше съобщил, че той .... е починал вчера вечерта. Побиха ме тръпки при мисълта, че трябва да присъствам на погребението му. Но въпреки всичко отидох.

Не мога да си забравя презрението си към Бог което изпитах в онзи момент. Защо ми беше отнел единственото нещо, което ме задържаше в този свят?Майка ми като бях по-малка ми натякваше, че съм Даймоку и че трябва да съм силна, волева личност. До онзи момент бях такава, но изведнъж сякаш всичко изгуби смисъл и аз спокойно плачех. Не ме интересуваха другите. Бях само аз и мъката.

Следващите дни ходех като призрак. Чувствах се "прозрачна", безцелна и някак изоставена.

Страх и болка се преплитаха в мен.Въртяха се и си играеха с чувствата ми. Объркваха ме и внасяха слабост в иначе издръжливата ми душа. Не можех да избягам от сълзите. В тях намирах изход. Те бяха временното ми спасение, избавлението, което ми даваше сигурност, поне за кратко.

Спомням си погребението на Андрей. Имаше много хора. И много храна. Много цветя и много сълзи. Приближих се до ковчега му.

-Мамо, моля те, остави ни сами.

Майка ми, сложила една безизразна маска на лицето си, опитвайки се да скрие тежината, която я бе налегнала се отдръпна без да продума. Думите бяха излишни.

Погледнах приятеля си - застинал, недишащ. Беше такъв, какъвто го помня. Само приятелски насмешливата му усмивка я нямаше. Наведох се над него и докоснах леко очите, а после и бузите му.

- Хей, приятелю, защо ме изостави? - колко беше студен. Сълзите започнаха да се търкулват по бузите ми една след друга; изхлузваха се от очите ми, играеха си, стичайки се по бузите ми, надбягваха се по тях; погледът ми се проясни, а една дума оттекваше в стените на мислите ми: "Защо?"

Целунах пръстите си и ги сложих върху вече безличния труп на моя приятел

- И да бъдеш щастлив.......- усмихнах се. Андрей обичаше да казва, че ако мен ме няма, той не е щастлив, затова допълних :

-.......аз ще дойда скоро!

След като оставих цветето си върху лъскавия ковчег изказах съболезнованията си на семейството му, заврях се в един ъгъл и зачаках церемонията да свърши.

Накрая всеки трябваше да мине и да каже нещо за починалия.Много хора минаха.Много сълзи се изляха.Много добри думи се казаха и повтаряха за него,докато дойде моя ред.

Пристъпвах несигурно, не знаех какво да кажа. Оставих се празнотата от загубата да ме погълне и води.

- Здравейте! - колко тъпо начало, помислих си в онзи миг - Аз съм добра приятелка на Андрей - всички се умълчаха. Чакаха да чуят какво ще кажа. - Знаете ли, винаги съм се възхищавала на Андрей. Той беше толкова интересен човек. Имаше нещо в него, което го правеше специално различен или поне за мен. Това винаги ми е харесвало в него. Много често си говорехме за Бог, за отвъдния свят...Бих искала да споделя с вас мнението му. Той искаше да бъде цвете. Да живее, да бъде един от всичките, еднакъв и различен. Казваше, че е по-хубаво да бъдеш цвете, което ще бъде откъснато с любов и после подарено с любов, отколкото да съществуваш просто. Андрей казваше, че цветята били за да доставят удоволствие, затова и желанието му беше такова. Мисля, че той успя да изпълни мечтата си. Мога с чиста съвест да кажа, че цялото ми време, прекарано с това момче беше повече от удоволствие за мен. Аз може да съм малка и да не разбирам още, но съм с убеждението, че всеки човек умира едва тогава, когато изпълни мисията за която е дошъл. Убедена съм, че Андрей изпълни своята мисия....- изтрих сълзите си с ръкав - затова ни остави. Нека почива в мир!

Побързах да си тръгна. Не ме интересуваше какво ще кажат другите. Аз бях изпълнила дълга си към Андрей - бях го пуснала да си иде....

Животът продължаваше напред. На него не му пукаше какво ставаше - не спираше да се върти като колело.
Направиш ли една крачка, знаеш, че ще последва втора. Пролееш ли една сълза, знаеш, че втората ще я последва. Плъзне ли се една мисъл, знаеш, че след нея втора се задава. Умре ли един човек, знаеш, че друг се ражда....

Дните без Андрей бяха болезнени. Мразех себе си и света. Беше ми повече от трудно. Сълзите ме задушаваха повече от чувствата. Изпадах в дълбоки депресии. Исках да умра. За това мечтаех. Желанието ми надви разума и аз посегнах на живота си. Въобразявах си, че няма да мога да живея без най-добрия ми приятел до мен.

Но....,ето ме сега тук, разказвам ви една история седнала в инвалидна количка, години след смъртта му. Така и не можах да го преодолея. Той беше за мен много по-близък, отколкото предполагах. Но аз намерих своя начин да се справям. Старах се да живея пълноценно, доколкото това беше по силите ми. Имах принципи и не съжалявах за никоя моя стъпка. Само за едно нещо ме е яд. То ме измъчваше много дълго, но скоро ще разбера...
В онзи ден,к огато катастрофирахме,Андрей се опита да ми каже нещо. Аз не се спрях. Не го попитах. Остана вечна тайна за мен. Тогава не знаех, че ще го загубя.
"Човек разбира колко много обича или цени нещо или някого едва когато го загуби!", колко вярна мисъл.
Поразителна е мъката, която те изпива от вътре. Но ако се научиш да живееш с нея тя започва постепенно да не ти пречи.
Цял живот живях с една мъка, една празнота и болка. Сега, когато умирам, нищо не може да ме накара да престана да се радвам на всеки изминал миг от жалкия ми живот. Започнах да виждам красотата, това за мен е нещо като "светлина в края на тунела". А светлината..,тя е там, в рая който ме очаква, когато ракът съвсем не остави и помен от мен.....