Аз няма да съм човекът, който се самосъжалява. Насърчавам и теб да не го правиш! Ние не сме такива хора. Дори да ни стане жал за самите нас, в някакъв труден момент от натрупани обстоятелства - това не сме ние. Ние сме идиоти. От онези идиоти, които са жертви, но нямат привелегията на жертвата. От онези ветерани от войната, на който някаква чиновническа формална дреболия не им достига да получат пенсия на ветерани. От ония пострадали от природно бедствие, до които помощите на хуманитарните организации никога не стигат. Жертви на изнасилване - без да сме стигнали до полицията та да се оплачем. Социално слаби, неуспяващи да се вредят на опашката пред социалното подпомагане. Врабчета, изтормозени от люта зима, които не достигат достатъчно бързо да хвърлените на земята трохи. Жертви, които не се оплакват. Как да се оплачеш, когато ти е забранено. Когато сълзите от понесената рана са изтълкувани като престъпление. Когато споделяш проблема си на близък човек, а той ти отговаря "прекалено много го мислиш". Имаш ли време да се жалиш и оплакваш? Не - ти си въвлечен в стихията на живота, точно като това изтормозено врабче. Не можеш да си позволиш да се свиеш в ъгъла и да заридаеш, защото ще продължиш да изпускаш още ценни трохи живот. Падаш в глупавия си, упорит летеж, и въпреки, че крилата ти са счупени продължаваш напред, защото може би в далеченита има още някоя троха. Оцеляваш... но това живот ли е?!