ТРОЯНСКОТО МАГАРЕ

          Едва успях да намъкна куфарите в антрето и да хлопна вратата и комшийката довтаса. Докато тътрузеше пантофи и заобикаляше разхвърляния багаж, аз отварях прозорците да се проветри. 

          - Айде ма, жена – изпопритесних се за теб – ма и ти тръгна на тая отпуска и хич дума не обели колко шъ стоиш. Викам си к’во ли стана с комшийката, да н’ си хвана там някой и да са сапатяса по чужди краища.

          - Ами аз... Само три седмици ме нямаше.

          - Казвай сега – къде ходи – к’во видя, как беше -  всичко да ми разкажеш, щот да н’ стане кат’ миналия път.

          - ?!?!?!?!

          - Ич не ми дигай веждите!  Помниш ли лани са върна и на другия ден отиди на работа, като та търсех или та няма или с нещо си заета – нищо ми не каза и толкоз срам брах ...

         - ?!?!?!?!

         - Ми питат ма на дернека – я кажи твойта съседка къде оди през отпуската, кво е видяла-чула – пък аз нищо – мълча-сумтя, сумтя-мълча – голям срам брах, ти казвам. Затуй сега идвам веднага – да н’ са юрнеш пак на работа и да си остана безинформирана. То и заради Данчето, Тенковата щерка, бая са изложих, ма там след туй са поправих. Мо’иш ли да си предст’иш, като вдън земята да потънах, сестро – тя да са била оженила пък аз да науча от конкуренцията. Нал’ знаиш коя ми е на мене най-голямата конкуренция – оная дърта повлекана Тошовица. Обаче кат’ доди време Данчето да са развежда – бууум - хе-хе познай кой... избумтях ги като с пиратка от 2 лева. Свят ù се зави на Тошовица – на шампионка ша ми са пра’и...

          Айде,  казвай сега, че и аз нямам много време. Мойта убостница, снахата де, пак и дошло времето за пердикюр и ще доведе унучето в два часа. Къв е тоя нейния пердикюр ич и не знам, ама много често зе да му идва времето, та ще я видим и нейната...

          - Да те черпя едно кафе, или чайче?

          - Може, може. Докато пра’иш чая, ш’ти разкажа к’во ново-старо.

Главният махленският гайгеров брояч чаткаше като за световен финал. Бая радиация се беше натрупала:

          - Оная фльорца от втори вход, пак с нов се мъкне. Сина си изпрати на село при техните – уж там въздухът по-такъв бил...  Кой ли пък шъ ù повярва! По-такъв! Ми въздух, като въздух. Само да не беше туй налягане. Много ма мори мен налягането. Гледам ги по телевизора – тук било ниску, там било високу, ама у нас в къщи ‘се не бива... Удря ма в кръвното и много ма мори...

            Та да ти разправям де. Гледам я вчера в три през нощя идва си с такси значи. Викам си -  т’ва не е к’во да е. Тя друг път хич н’ се прибира, сега в 3 през нощя, че и с такси. Едвам дочаках да съмне, сестро, кат’ дизел ходих от прозореца на терасата, от терасата на прозореца – яде ма отвътре – ша са пукна. Криво-ляво – устисках. Метнах набързо едни мекици, напълних една чиния и право у тях. Знам си аз, че тя пред хората не яде, камо ли мекици, щот се е на диети, ама викам си - аз друго оръжие немам – затуй направо с тежката артерелия... Щот тя се на диети, се не яде, пък гладна като Суфрясовата кучка.

            Та такваз стратегия измислих. И познах ма, сестро. Оная, кат видя мекиците, очите ù на портокали станаха, едвам преглъща и усещам аз – разцентровах ù цялата защита и сичко ще си каже...

           - Заповядай! Чаят е билков чай. С мед или със захар?

           - Ох, тъй ще го пия, че пак ми заподскача захарта. Вчера ходих да я мерят и ми вика докторката... ’’Внимавай, лелче, диетата си пази и спокойно я карай’’.

Тя диетата аз си я пазя, нали още първия път кат’ ми откриха захарта ми я даде написана на един лист и съм го прибрала под мушамата на кухненската маса, ама туй със спокойното ич го не мога – Заради оная Тошовицата сън ма не хваща и се на тръни съм – да н’ изтърва нещо, че да са изложа...

             - И какво стана с мекиците?

             - Та, наврях ù аз мекиците под носа, оная омекна отсекъде и като автомат ми говори. Говори, а очите и все в чинията и ич и се не усети как всичко си изпя – пее, та се къса, щот бърза да си тръгна и да  се натъпче...

           Та ми разправя:

           ‘’- Голям простак, вика ми, излезе тоя! Ама и аз съм една – се на такива попадам. Не можем, вика, душко повече да се срещаме, щот’ жена ми надуши цялата работа. И как, викам, стана тъй, че надуши? (То аз ли не знам, нали аз и се обадих по телефона, че не ми се чакаше вече и гледам, значи, да я ускоря процедурата).

          Разправя ми той тоя филм, дето аз съм му писала сценария, ама и аз се правя на ударена, уж, че нищо не знам.

          Викам му: Ми като вярва на разни фльорци, дето ù звънят по телефона, пък на теб не вярва, що я държиш – разкарай я!

        -  Да я разкарам, вика, ама за детенцето ми е мъчно, че то горкото и сега като ме няма вкъщи, се за мене пита!

          Ей, инат излезе тоя! Тъй го въртя, иначе – не става! Обаче, нали съм ербап и не се предавам лесно – мрън, мрън, малко женски номера - отворих още една вратичка...

        И тъй, утре жена му в два часа щяла да ходи на педикюр, тогава ще се срещнем - вика ми - да се разберем...”

       ... Ама, то т’ва утре, сестро, май е днес...

        Тишина. Нула радиация.

        - Е, аз да си ходя, пък друг път ше ми разкажеш за отпуската.

Януари 2010 г., Бургас