"Научи се очите да се смеят, когато се пълнят със сълзи" - На това се опитвам да се науча, някак трудно, но постижимо все пак.
Всичко е толкова "спряло", сякаш времето тече, но аз не го усещам, сякаш хората минават покрай мен, но не ги забелязвам и всички ми казват "Времето лекува, опитай се да не мислиш за него" - но как като времето просто е спряло за мен. Как? Когато пред очите ми все още е той със своите смешни муцуни и сладки усмивки, когато още парят устните ми от неговите целувки, когато още чувствам ръцете му по мен, когато ме прегръща и ги прокарва по цялото ми тяло... когато още чувам думите му "Обичам те, мила моя"... Не, това не се забравя или поне не толкова лесно... Всички моменти на тъга, щастие, ядове и любов са още пресни в спомените ми и си нямам идея как скоро могат да избледнеят...
Минахме през толкова много и все пак не успяхме да удържим на това... Нима не бе достатъчно силна любовта в сърцата ни, нима не можа тя да победи човешките предразсъдъци и завист... нима не можахме ние самите да се опазим от всичко това, да запазим любовта ни чиста и непокътната.
Трудно ли е или просто ние го правим такова?!