Трън в петата, дъвка в косата - продължение 1
Не зная защо, бях започнала да говоря на Вие. С нещо ме респектираше тази жена, след като влязох в стаята ѝ. А тя, непознатата, беше се свила още повече. Главата ѝ не се виждаше вече между раменете ѝ. Само ръцете - сухи, слаби, с изпъкнали вени, стискаха треперещи паспорта.
Беше се допряла до мен, сякаш търсеше някаква опора и заговори. Бавно, отчетливо, като че ли прецеждаше думите през сърцето си...
– Аз съм работила цял живот като учителка по математика. Баща му е руснак. Беше директор на училището. Нямаме други деца. Борята ни е единствен. Но преди 20 години, баща му катастрофира. То в нашето градче, пускат светофара да работи когато в полицията свършат парите и тогава го пускат, за глоби. Глобяват, че не си видял и спазил светлината на срития между дърветата единствен светофар...
Идваше ми се да се засмея, но ситуацията не беше подходяща, затова замълчах. Слушах без реакция гласа на жената, то и без това само това беше останало от нея!
– Преди 20 години баща му умря. Останах сама, със сина си. А той ми вика - “ Мама, ще продам всичко и ще замина за чужбина. Ще си подам и документи за българско гражданство, нали сме българи, а, мамачка!? И като събера пари, ще отидем да живеем в България , от където са и нашите корени, а, мама?,,
– Стига си летял, Боря, - му хуртувам аз, - стой си тука, виж, дипломира се, със златен медал завърши университета... задоми се, я какви хубави моми имаме, в цялото градче сме все потомци на българи... а и те нашите са красиви, работливи, свестни момичета... а и с детенце да бъди, какво, ще си го отгледаме... пък и вие, като се чувате, ще си имате... А той ми вика - “ Мама, ти нищо не разбираш!“
10 години в Германия, после в Австрия сега тук... да те прибера мамо, да те прибера... нали за това ми изпращаше пари, да дойда, да те видя как си се подредил в квартира, дето бъхтиш по цял ден по строежите, за да платиш наема... дето не ядеш по цял ден, на мен, в Молдова да дадеш -“ Ела мама, ела, и ти свят да видиш...“ Дойдох сине, дойдох чедо, но късно дойдох... да те прибера в ковчег, сине...
Последните думи излязоха от устата ѝ съвсем тихо... тя не плачеше... само дишаше... Притисна се по-близо до мен и дишаше... бавно... с големи паузи между вдишванията... дишаше...
Запях тихичко, чудя се от къде ми дойдоха сили... една много стара българска народна песен - “ Грозданка по двори ходеше,
ходеше и тъжни думи редеше...,,
– Тази песен е от нашите... чувала съм я от майка си... ама ти... българка ли си... - шепнешком ме попита жената и още по-силно се притисна в мен...
Продължих да пея, поне докъдето зная текста... тихичко, като на ум...
Погледнах я... тя беше се отпуснала на рамото ми беше заспала...
Внимателно станах, положих я на леглото да си легне и още по-внимателно, за да не я събудя, издърпах от ръцете ѝ паспорта.
Отворих го!
Пишеше Борис Иванов Иванов
Гражданство - България
Дата на раждане - ...1971г.
А от снимката ме гледаше лице, което познавах...
край
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Румяна Друмева Всички права запазени
