Трън в петата, дъвка в косата - продължение 1
Не зная защо, бях започнала да говоря на Вие. С нещо ме респектираше тази жена, след като влязох в стаята ѝ. А тя, непознатата, беше се свила още повече. Главата ѝ не се виждаше вече между раменете ѝ. Само ръцете - сухи, слаби, с изпъкнали вени, стискаха треперещи паспорта.
Беше се допряла до мен, сякаш търсеше някаква опора и заговори. Бавно, отчетливо, като че ли прецеждаше думите през сърцето си...
– Аз съм работила цял живот като учителка по математика. Баща му е руснак. Беше директор на училището. Нямаме други деца. Борята ни е единствен. Но преди 20 години, баща му катастрофира. То в нашето градче, пускат светофара да работи когато в полицията свършат парите и тогава го пускат, за глоби. Глобяват, че не си видял и спазил светлината на срития между дърветата единствен светофар...
Идваше ми се да се засмея, но ситуацията не беше подходяща, затова замълчах. Слушах без реакция гласа на жената, то и без това само това беше останало от нея!
– Преди 20 години баща му умря. Останах сама, със сина си. А той ми вика - “ Мама, ще продам всичко и ще замина за чужбина. Ще си подам и документи за българско гражданство, нали сме българи, а, мамачка!? И като събера пари, ще отидем да живеем в България , от където са и нашите корени, а, мама?,,
– Стига си летял, Боря, - му хуртувам аз, - стой си тука, виж, дипломира се, със златен медал завърши университета... задоми се, я какви хубави моми имаме, в цялото градче сме все потомци на българи... а и те нашите са красиви, работливи, свестни момичета... а и с детенце да бъди, какво, ще си го отгледаме... пък и вие, като се чувате, ще си имате... А той ми вика - “ Мама, ти нищо не разбираш!“
10 години в Германия, после в Австрия сега тук... да те прибера мамо, да те прибера... нали за това ми изпращаше пари, да дойда, да те видя как си се подредил в квартира, дето бъхтиш по цял ден по строежите, за да платиш наема... дето не ядеш по цял ден, на мен, в Молдова да дадеш -“ Ела мама, ела, и ти свят да видиш...“ Дойдох сине, дойдох чедо, но късно дойдох... да те прибера в ковчег, сине...
Последните думи излязоха от устата ѝ съвсем тихо... тя не плачеше... само дишаше... Притисна се по-близо до мен и дишаше... бавно... с големи паузи между вдишванията... дишаше...
Запях тихичко, чудя се от къде ми дойдоха сили... една много стара българска народна песен - “ Грозданка по двори ходеше,
ходеше и тъжни думи редеше...,,
– Тази песен е от нашите... чувала съм я от майка си... ама ти... българка ли си... - шепнешком ме попита жената и още по-силно се притисна в мен...
Продължих да пея, поне докъдето зная текста... тихичко, като на ум...
Погледнах я... тя беше се отпуснала на рамото ми беше заспала...
Внимателно станах, положих я на леглото да си легне и още по-внимателно, за да не я събудя, издърпах от ръцете ѝ паспорта.
Отворих го!
Пишеше Борис Иванов Иванов
Гражданство - България
Дата на раждане - ...1971г.
А от снимката ме гледаше лице, което познавах...
край
© Румяна Друмева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Дочка, плача от радост! Благодаря!!!
-
Благодаря от сърце, чувството е взаймно! Весели празници и на вас!
-
И аз ви благодаря, Любов! Весели зимни празници и творческо вдъхновение ви пожелавам!!!
-
Много силно ме разтърси. За мен края е убийствен, от него се разбира всичко! Благодаря за емоцията, тъжна, но ме докосна цялостно!
-
Благодаря ,Елена ! Чест и радост е за мен !Усмивки и творчески успехи ви пожелавам !
-
Благодаря,Силве!А болката не е голяма,тя е огромна !Множество поводи за усмиви,Силве!Хубаво лято!
-
Благодаря Силве,че спря,прочете и коментира!Хубави дни,с множество поводи за усмивки ти пожелавам !
-
Тъжно, но истинско. Оставя усещане за недоизказаност, вероятно защото е написано с болка. Поздрави 🌸, Руми.
-
Благодаря,Костадине!
-
Можеше Боря да не е умрял,а женичката да се запознае уж така случайно със снахата,ама разказа си е твой Руми и така ми хареса.Поздрав.
-
Благодаря ви,Лина,Лидия,Марияна и Наде,Мария Панайотова,благодаря ви!БЛАГОДАРЯ! Давате ми смелост да продължа...
-
Не съм се излъгала, хубав е разказа! Поздравявам те!
-
Има "хляб" в историята....
-
Харесах разказа. Звучи емоционално, вълнуващо - в твоя маниер на писане. Добре изградени образи, подчертано индивидуализирани. Хареса ми и влиянието на руския език в говора на сина, макар и препредаден от майката. Финалното изречение обаче стои откъснато - или може би аз не съм догледала нещо. А може би в професионалния си път разказващата се е срещала с него, но какъв е той - пътят? Аз знам за него от коментарите ти, но други читатели, може и да не знаят.
-
Поздрави!
-
Лиа,благодаря за това,че не отмина!Весело лято и усмиви!
-
Ех,само как ме разплака...ама си знаех, то човешка орис...Страшно! Самота!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
