Уморих се да бъда най-съвършеното животно на тази Земя. Вече нямам сили да бъда човек. Понякога се питам: "Защо, Господи, ни прокле така като ни дари с тази душа? Защо само на нас я даде, за да ни носи само страдание?" Всички тези чувства, които именно ни отличават от животните. Любов, омраза, вина. Кому са нужни те? Та те само носят страдание. Ако не бяхме хора, дори и него нямаше да изпитваме. За какво ми е тази любов, способността да даваш любов, когато тя винаги е несподелена? Казват "по-добре да си обичал и да си загубил, отколкото никога да не си обичал". Може и така да е. Но само, за да си докажем, че имаме тези души, които могат да чувстват. Нищо повече от това. И тъй като сме най-сложно устроени, всичко при нас е безкрайно сложно. Животните нямат тези проблеми. Те просто следват инстинктите си и това им е достатъчно. Но не, ние сме над тези неща, ние не можем да следваме безнаказано вътрешния си глас. "Имай предвид, че сега съм пил/а много алкохол и каквото и да направя, то не значи нищо".
Извинения, извинения, хиляди извинения. Пред кого се оправдаваш? Пред мен, пред нея, а може би пред себе си? И защо? За какво се оправдаваш? За това, че си последвал желанието си да докоснеш или целунеш някого? За това, че си се почувствал добре в даден момент? Винаги е много трудно да бъдем себе си и затова търсим най-разнообразни извинения. Търсим ги навсякъде. Когато е възможно, ги търсим дори в алкохола. Спасението ни е в "дяволската течност", която разбива преградите, които сами сме си изградили. Понякога е нужно съвсем малко количество от нея и вече виждаме как стените се пропукват и ни обхваща страх. Тогава сме готови да започнем с извиненията и оправданията. Омръзна ми да се крия зад дебелите стени. Омръзна ми да си слагам фалшивата маска. Каго най-сетне ще мога да бъда себе си? Подвеждаш ме с оправданията си и аз отново трябва да се крия. А сърцето казва друго. Но не, аз съм длъжна да го задушавам, да си запушвам ушите, за да не чувам тихия му глас. Усещам как ужасът от пропуканите стени и напиращите чувства ме обхваща и започвам да повтарям "махни се, отиди си и ме остави сама".

Кога ще се научим да живеем живота си сега? Без да се оправдаваме за това. Много често живеем в миналото и бъдещето, но не и в настоящето. Тази изключителна способност, мисленето, ни предоставя тази възможност. Животът е прекалено кратък. Всички го знаем и го признаваме, но сякаш не го осъзнаваме напълно. Животът ни е една песъчинка, един миг от безкрайната Вселена. Докато се обърнем и той вече е свършил. Знаем го и пак се въртим в кръга на миналото и бъдещето. Но какво правим? Само се оплакваме: "Оф, колко бърза минават годините. Ужас!" Е, след като е такъв ужас, защо не живеем в настоящето? Сега си тук, а мислите ти отново те водят напред в бъдещето. Трябва да свърша това, трябва да направя онова. Или пък си мислим: "ех, едно време..." Нека започнем от днес, нека живеем сега, нека бъдем в настоящето и не се извиняваме за това. Звучи егоистично? Нека е егоистично. Това също е способност, присъща само на нас хората. Но това е здравословен егоизъм. Ние се нуждаем от него, за да бъдем щастливи. Този момент се случва СЕГА. Сега се събуждаш и виждаш едни очи. Погледни ги, порадвай им се. Усети ръцете, които те обгръщат. Хвани мига и го изживей сега. Не мисли:"да, но утре няма да е така. Утре няма да ги има тези очи." Последвай желанието си сега, докосни човека до теб и забрави за извиненията, просто се остави на мига. Утре? Може и да няма утре. В това никога не можем да бъдем сигурни, затова важното е СЕГА. Просто спри да мислиш за утре. Мисли и чувствай настоящето. Това ти се случва днес, точно днес в този миг. Това е моментът ТУК И СЕГА и е само за теб. Никога няма да се повтори същият миг, никога няма да си в същия този момент. Затова го изживей тук и сега. Изживей щастието, дори болката, всичко. Те са само твои и само сега. Изживей ги сега, защото този момент е утрешното ти минало, което някога ще си спомняш. В живота на човек неизбежно настъпват години, когато живее предимно в миналото, изтъкано от спомени. Затова живейте сега и запазвайте спомените, към които да можете да се върнете след време.