Влезе в купето неуверено, сякаш нямаше запазено място. Поздрави другите пътници и седна. Жената отляво се поотмести - приличаше на адвокат - тъмносин костюм, очила с дебели, рогови рамки. Четеше вестник „Капитал”. Коленете й бяха прилежно събрани едно до друго. Омъжена - носеше халка. Боби отвори списанието, което току-що си беше купил. Не биваше да показва, че е нервен. Усети как „адвокатката” смръщи нос, когато миризмата от непраната му риза достигна до нея.

Този път имаше късмет. Точно срещу него седеше младо момиче със слушалки. Боби обичаше момичетата. Повечето бяха страхливи и бързо можеха да бъдат овладени. С тях изпитваше по-голямо удоволствие. Особено, ако бяха девствени. Но къде такъв късмет! Моралът отдавна не беше на почит. Повечето девойки, които срещаше, вече бяха доста употребявани.

Влакът потегли. И Боби си отдъхна. Значи гарата все още не влизаше в списъка на полицията. Това пък беше знак, че охраната на влака също нямаше да го притеснява. Какъв прекрасен ден! Щеше дори да реши кръстословицата на спокойствие!

Момичето четеше нещо с наведена глава. Не беше красавица. Но при по-добър късмет щеше да й покаже някои работи, които мъжете харесват.

Мина охраната на влака. Проверка на документите. Само на мъжете. Обаче нищо не се случи. И този път му се размина. Може би трябва да се отбие в някоя църква и да благодари на Господ. Не че беше набожен! Или беше - по свой си начин. Е, Господ сигурно го разбираше. Защото май просто нямаше друг избор.

Боби мразеше проповедите. Точно толкова, колкото и обичаше онова нещо. Преди няколко години за малко щеше да обърне резбата, но тогава срещна Ката. Руса, с огромни зелени очи. И не само. Проследи я до тях. После беше лесно. Колкото повече тя се опитваше да избяга и се скрие от него, толкова по-лесно я намираше той. Обичаше игрите. Особено, когато свършваха с награда. А точно този тип трофеи Боби обожаваше...

Дамата с големите очила извади някакъв закон. Беше познал. Дали щеше да познае и за момичето?

Тя сякаш не го хареса, още щом отвори вратата на купето.

Боби разбираше кога някой не го харесва. Особено, ако този някой беше жена. Момичето често поглеждаше към младежа от лявата му страна. Глупачка. Какво можеше да получи от него? Сълзи, сополи или в най-добрия случай /или лошия?/ един ревящ вързоп. Но това са те, жените! Винаги се стремят към нещо, което по принцип не харесват и не искат.

Минаваха тунелите. Боби обичаше тунели. Всякакви. Обичаше тъмните места, над които оставаше горният, нормален земен свят. Юристката четеше „Закон за собствеността и ползването на земеделските земи”. Отврат! А имаше къде по-хубави неща на този свят. Сигурен беше, че тя не познаваше и половината от тях. Но той пък нямаше време и желание да й ги разкаже.

Боби се изсмя. Момичето го погледна. С интерес. И с някакво пренебрежение. Е, не беше облечен като за модно ревю. Все пак му се налагаше да се крие. Но имаше и други качества. Беше повече от сигурен, че точно те щяха да й допаднат.

Всъщност, Боби мразеше влаковете. Макар, понякога ритмичното потракване да го възбуждаше. Беше тръгнал с този влак преди час. Оставаха му още шест.

Момичето също сбърчи нос. Поне реагира. Можеше да се окаже някоя безчувствена кучка. Боби се огледа. Другите в купето не го интересуваха.

Момичето го поглеждаше скришом. Страхуваше се.

Преди няколко години Боби работеше в телевизията. Беше гот. Имаше много жени. Но всички бяха с вирнати носове. Мислеха се за много голяма работа и се правеха на недостъпни. Според него те направо си бяха извратени. Напусна, защото едва не уби една репортерка, докато й показваше как... После трябваше да си тръгне. Дори го заплашиха със съд. Той обичаше удобствата, а затворът не спадаше към тях. Оттогава започна да скита.

Лека полека свикна с постоянното местене. Така дори беше по-добре. Полицията трудно влизаше в дирите му. А и светът беше широк. Имаше цял живот да го обиколи.

Хората в купето се сменяха на различните гари - едни слизаха, други се качваха. Боби дремеше и си мислеше какъв живот би му допаднал най-много. Отвори очи, когато шумът стана непоносим. Семейството с двете хлапета се канеше да слиза.

Влакът намали. Наближаваха Шумен. В купето останаха само Боби и момичето. И той се зарадва. Отдаваше му се страхотна възможност и нямаше намерение да я изпуска.

Усмихна й се. Тя не отвърна на любезността му, а се загледа през прозореца.

Боби се премести до момичето и се засмя.

 - Как си, сладурче? - попита той и оправи с ръка яката на ризата си.

 - Чичка, я се разкарай оттук.

Боби се стресна. Не беше очаквал от нея такъв тон и начин на говорене. Изненада го. Но реши, че все пак ще опита, въпреки че харесваше скромните и по-страхливите. Протегна се и пусна ръка към нея. Почувства прилив на енергия. Спомни си миналите дни. После усети нещо остро да се забива в гърдите му. Погледът му се спря върху очите на момичето. Изуми го промяната. Но вече беше твърде късно да прави нещо... Умираше. А беше очаквал съвсем друго.

 - Търсеше си го, чичка. Друг път не притеснявай момичетата, когато те не го искат!

Тя стана спокойно от мястото си. Погледна се в огледалото и оправи веждите си. Претърси го, без да трепне.

И излезе.

Боби заспа. Завинаги.