Нощта беше дълга. Вълнението беше взело превес и безсънието надвиваше умората от цялата трескава подготовка. „Дали прибрах всичко? Да не забравя личната карта. Дано няма задръстване. Ами ако закъснея?“ Не е за вярване как всичките ти страхове могат да ескалират със скоростта на светлината само за няколко часа. Трябваше да прелетя разстоянието от София до Стокхолм, което включваше и паника, и еуфория, и очакване. А също и два самолета, както и 4-часов престой между двата полета.

Прелетях разстоянието от София до Варшава, здраво вкопчена в седалката на място 11D. Полиш Еърлайнс ми пожелават приятен полет, а аз си мисля само за края на деня. И докато прелитам през страховете си, в главата ми се върти само мисълта, че точно в 21:40 ще кацна на летище Арланда в Стокхолм. И там ще си ти. И с цялото си същество ще изтриеш всички изпитани страхове от проклетия полет. Или просто с една усмивка. И докато се  успокоявам, че крилата все пак останаха на самолета и кацнах успешно, в ума ми отново забушува страхът от летене.

След 4 часа, преминали в безцелно обикаляне, стоя на гейт 43 на варшавското летище. След минути ще се кача на самолета за Стокхолм, а след още 2 часа ще те видя там.

С онази твоя усмивка, която не казва много, но ми е достатъчна, за да преобърне цялото пространство. Ще те прегърна точно по средата на цялата суматоха. И докато ме държиш в ръцете си, а около нас препускат хора с куфари, големи почти колкото тях, ще се зачудя колко пъти трябва да те целуна за 120 часа, за да не ми липсваш толкова болезнено на 121-вия, когато отново ще сме на летището. Но този път вместо да посрещаш, ще изпращаш. А аз вместо да очаквам, ще разглеждам снимки.

Седя на гейта, някаква жена привиква на развален английски няколко пътника за Лондон, а аз трескаво проверявам необходимото, което ще ме отведе до теб. „Лична карта – тук, бордна карта – тук. Всичко е наред. Само още малко и ще го видиш. След толкова време.“

Как го мразя това проклето време. Причинило толкова много мъка, разплакваща очите на майки, бащи и любими. Същите тези, които проверяват документите си по летищата, за да видят любимия човек, син, дъщеря, за една кратка Коледа.

Качвам се на самолета, слагам колана, отправям обичайната молитва и благославям  машината, но мислите ми се поддадоха на турбуленцията. „Боже, това крило защо така се клати. Не се вкарвай в излишни драми, всичко е наред. Толкова хора летят в днешни дни… голямо момиче си.“

Излитам и тялото ми е притиснато в седалката като магнит. Сърцето ми тактува, докато стюардесата показва аварийните изходи. Не искам аварийни изходи. Искам просто да стигна до теб.

Толкова много искам да ти разкажа за София, за България, за растящата, но не старееща. Да те прегърна и да ти подаря целия свят. Да те гледам, докато шофираш от летището до вкъщи. Да спрем за бързо кафе някъде (защото нощта ще е дълга) и да продължим, докато по радиото звучат разни талантливи шведски гласове. И да съм благодарна. Много благодарна, че те виждам пред очите си. Сега.

Не след дълго страхът беше потушен от гледката на цяла светеща Варшава. Мисля само за последния ни разговор, точно преди да се кача в самолета. Kакто ти ми обеща, напук на всички прогнози, ще ме посрещнеш със сняг. В Стокхолм е студено. И тръгваш към летището. „ До скоро, мила“.

И се случва. С цялата си сила. Докато се снишаваме и вече се забелязват първите проблясъци на нощен Стокхолм, в съзнанието ми се върти само една плоча. Как  ще ме прегръщаш, как ще те целувам и колко ще е хубаво. А от летище Арланда до Hökarängen ще измисля как за 120 часа да ти покажа колко много те обичам.