Турете му пепел
- Това, лудото, Господ да му е на помощ! То че прави бели, прави, ама и много го бият, мари!
- Бият го, зер, Господ да ги убие! Ами дано е жива майка му, че като се загуби, тежко му и горко.
Така си хортуваха бабите, насядали на големия пън под ореха. Като поошетат из къщи, се събираха на сянка или припек, в зависимост от времето, „на дернек”. Още не съм разгадала точното значение на този израз, но те си носеха винаги хурка или плетка, бъбреха и големите им отрудени ръце не спираха. А наоколо снове Лудото Мите – чак ме е грях да му кажа селския идиот, защото беше незлобливо, добродушно до глупост същество. Тича след патките, закача дечурлигата, обикаля бабите по дернеците, дано му подхвърлят някоя пара или бонбонче, после свърва към кръчмата и остава там до късния следобед. Пияниците са щедри, черпят го кой лимонада, кой вафла, но му раздават и яки шамари, защото Лудото сипе отгоре им своята си правда:
- Тавай, буля Вела нивата, копа, – и започваше да се криви смешно, сякаш държи мотика, - тавай, пияндурник! – и започваше да бута оня, който този ден му беше на мушката.
Та по тази и много други причини честичко си отнасяше боя. Най-много го пердашеха селските ергени, защото Лудото имаше талант на разузнавач – можеше безпогрешно да ти изброи всички влюбени двойки в селото, всички прелюбодейци и всички бременни булки. Обичаше да се тътри след влюбените и да мучи: „Момцка зенитба, мома иткаме!” и разни други доста по-неприлични песнички, което му докарваше дъжд от шамари и ритници. Всяка вечер клетата му майчица го караше да си мие краката в един голям леген и докато Лудото, изплезило език, търкаше корясалите си пети, женицата нареждаше:
- Пак са го били, пак... глей тук какво й синьо на левия крак... и на окото синьо... – и му се караше кротко: – Стой си у нас бре, майка, стига си задявал хората по пътищата, някой ден ще те пребият и това ще ти е! Майчината реч нажаляваше Лудото и то започваше да реве като магаре: „Шъ умра, шъ умра, няма кой пачи за менеее... ша умра”. И един ден стана това, което всички несъзнателно бяхме предугаждали от години – някой наистина преби Лудото почти до умиране. По-късно, от несвързаните приказки на Митето се разбра, че селският коцкар Парашкев Бажев, по прякор Паско Камбата /Боже, как му отиваше този прякор! – Носът му наистина беше огромен, кръгъл и поприплескан като узряло камби, винаги леко зачервен/; та Паско Камбата едва не уби Лудото. Имаше си той една изгора, като я погледнеш и ченето ти се откача от изумление: Бре, какво намират у тая грозотилница, бе?. Жената беше грозна и повлекана, цяло село се чудеше с какво омайва мъжете, но си имаше кръг от обожатели. Мъжът ѝ беше селски овчар, ставаше в три часа след полунощ и поемаше към кошарите, да дои овцете. Любовникът на жена му изчакваше да вземе завоя към овчарниците на ТКЗС-то и се вмъкваше в още топлото легло. Обаче от зоркото око на Лудото нищо не убягваше. Разбра се, че то започнало да причаква Паско пред портичката на любовницата му и да мучи своите нравоучения. Паско не се почудил много – изтраял само два дни и на третия го халосал с един кол. На Лудото това явно му е била точката на кипене. Като походи малко по болници, със зашита глава, недоразвитият му мозък намерил спасение – да се престори на умрял, да види ще плаче ли някой за него.
Речено – сторено.
Тръшнало се Лудото у тях на миндера, стиснало потрошената си глава, изревало два пъти: „Умирам, умирам” и прибелило очи. Струпали се съседите, надве-натри го измили и облекли в чисти дрехи и тръгнали към селската дърводелна, да му стъкмят ковчег. По него време народът беше задружен и открит, за живо, за умряло – помагаха си, без да броят вяра и имотност. Баба ме влачеше по сватби и погребения из цялото село, яла съм и съм спала у българи, турци, копанари и турски цигани. От онези години ми е останало усещането за участието ми в едно голямо нещо, в една цялост, която те обгръща отвсякъде и никога не си сам.
Но да се върнем на Лудото – как е устискал да лежи в ковчега цял ден, без да трепне, без да мигне!!! – обаче устискал. На село след погребение се слагаше голяма софра, през деня се събираха жени да помагат в готвенето и шетането. И започнали да стягат гощавка за след "погребението" на Лудото. В малката къщичка жените се бутали като овце, тичали напред-назад, разнасяли тави и тенджери, чистели жито и боб, режели лук. Внезапно една изпищяла и стиснала лявата си ръка: - Ох, Божке, порязах се, много лошо се порязах! Кръвта шурнала по пода, женската дружина се разкудкудякала, тичането станало още по-припряно. Една подавала шише с газ, друга – ракия, трета деряла парцали за превръзки, подвиквали: „Препикай го, ма, Жело, препикай го!”.
Тогава горкото Мите не се стърпяло и както си било накичено, със запалена свещ в скръстените и вързани ръце, се надигнало в ковчега и изврещяло:
- Турете му пепел!
Баба ми, както винаги, била начело на кетъринга и станала свидетел на небивалия екшън, който ми бе разказан подробно. Оплаквачките, които сърбали сополи до ковчега, изпищели в един глас: "Господ да те убие!" и паднали в несвяст. Последвали зверски викове и ревове /досущ кат` през войната у 16-та година, каза по-късно за това баба/ , които за секунди преминали в масов бой – всички се втурнали да налагат „умрелия”, който едва успял да стане, съборил ковчега със все свещи /за малко да подпалят къщата!/; натъкменият за пръв път в живота си в нови дрехи Митьо хукнал, прескочил като гепард плета и се затрил някъде по кърищата. Разярените женоря го гонили донякъде и тъй като бързо капнали, се върнали, пъхтейки, в селото. Поради преклонната им възраст преследването се провалило, но все пак Лудото отнесло пет кила бой.
Добре, че на село на погребения шетат само жени, при това възрастните!
Това „умиране” можеше и да му коства живота на горкия луд, представям си още колко бой го е чакал, ако в къщата е имало мъже! /То, и женският бой не е за подценяване, ама нейсе – турете му пепел!/
© Кети Рашева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Тури му пепел.
-
Хем ти смешно, хем да плачеш
Страшно одухотворен разказ, все едно си там на място и гледаш. Поздрав и от мен! -
Толкова живо разказваш, че не усетих кога стигнах края на разказа. Поздрави, Кети!
-
Лудото отнесло пет кила бой...
Много ми хареса ! Като започне да чете човек та се осети чак в края на разказа.
Поздрави ! -
Голям талант си, Кети! Страхотно разказваш!
Всичко, което четох от теб, е завладяващо.
Браво, момиче!!! -
С голямо удоволствие прочетох разказа ти,Кети и най-сърдечно те поздравявам.Действаш ми, като допинг!Поздрав сърдечен!
-
-
Поздравления, Кети, при теб винаги е хубаво да се отбие човек.
-
Ех, излят на един дъх разказ, Кети, благословена да си, мога да те чета до безкрай!
-
ЗЛАТО!!!
-
!
-
"Лудото Мите"! Голям разказвач си, Кети. Легна ми на сърцето този образ. Ние българите се нуждаем винаги от едно "лудо Мите", за да си разнообразим сивото и еснафско ежедневие. Трябвало е да му благодарят за изобретателността, а не да го наказват с бой. Затова в аванс благодаря на всички "луди Митета". Бъдете луди, защото сал един Мунчо не стига!
-
Липсваха ми разказите ти, Кети! Лудите са селектиран вид хора и са със специални мисии. Трябва да се уважават. Сърдечни поздрави и благодаря!
-
Любовта ми към литературата започна с разказите на Йовков и Пелин и за българското село. И всеки път като чета текст с дъх на село, се усещам като вкъщи. Поздравления за текста!
П.С: Това ми напомни една истинска история. Веднъж моята баба е решила да види как ще й стоят дрехите, които си е приготвила за погребението (било й любопитно как ще изглежда в ковчега). Облякла ги и легнала на спалнята, но нещеш ли - заспала. Дошла по някое време комшийката, викала, викала, но баба недочува. Накрая я заварила така в леглото и пропищели цялото село :D -
И аз като Надежда Ангелова се смях от сърце,че освен сълзи и сополи,като оплаквачките ми протекоха. Влиза веднага в любими.Началото те кара да се замислиш, да тъжиш, но пък...
-
Абе,чувала съм тоя израз "турете му пепел",но никога не е бил на толкова сполучливо място и съм мислеля,че е паразитен-когато няма какво да кажеш.А тук,толкова сполучливо си го наместила и като си представям картинката....хем да настръхнеш като видиш "възкръснал мъртвец"хем да умреш от смях от събитието!!Браво,Кети и Чиестита Баба Марта!
-
Спомням си случка с едно момиче, наречено " лудото", вероятно и то е раздавало непринуденото си правосъдие, понеже така и така не е излязло никога от неподправената детска искреност. Та бяха го поставили в средата на един кръг и усърдно замеряли с камъни, и наранали до кръв. Вероятно са искали да му " турят пепел", така, както набързо я слагаме ние, забравяйки за съществуването на такива хора, така, като я слагаме върху неудобната истина.
Браво, Кети! -
Смях, през сълзи...Златно е перото ти, Кети, като сърцето ти!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
