Някога дядо Найдо беше кротко момче, което раснеше смирено в пасторалната атмосфера на своето семейство. Играеше на воля по поляните на родното си село Шума, помагаше в отглеждането на домашните животни и в градината. Семейството му беше бедно, но задружно и силно православно. Майка му - баба Нуша, всяка сутрин в неделя палеше кандилото и дълго се молеше пред него, шепнейки някакви неразбираеми за малкия Найдо слова. В такива моменти той притихваше на малкото си дървено столче в тясната одая и се опитваше да долови със съзнанието си тайнствения шепот, да го осмисли и разбере. Баща му Милчо работеше по цял ден в малкото семейно стопанство, а в остатъка от времето  аргатуваше из по-богатите семейства, за да изкара допълнително средства за издръжката на дома си. Един ден Найдо разбра, че е починала старата баба Гюра от отсрещния хълм. Той виждаше в близката далечина процесията от хора в тъмни дрехи и забрадки и слабо долавяше риданията на близките ù, които вятърът носеше от време на време към него. Те прорязваха тихата утрин като с нож и още повече нагнетяваха реещата се в пространството тъга.

• Майко, какво е да си умрял? - попита Найдо.

• Ами това, чедо, е, когато човек остарее и се умори да ходи по Земята... тогава Господ го прибира при себе си, за да си отдъхне и после пак се връща при нас като птиче, дърво, тревичка, или облак - отговори му баба Нуша, после се обърна на другата страна, избърса издайническа сълза от очите си и продължи:

• Баба Гюра беше добра, но тази нощ е усетила, че вече е много уморена и помолила Господ да я прибере при себе си за малко. Сега ще отида да помогна на домашните ù да я приготвят за погребението ù, а ти стой тук и бъди послушно момче. Ще отидем до параклисчето в долната махала, защото в село нямаме църква, да се простим там с баба Гюра, после ще отидем до гробището в боровата горичка, край пътя и ще се прибера. -  рече баба Нуша и понечи да тръгне.

• Майко, а какво е погребение? - продължи Найдо, с надеждата майка му да го вземе с нея, за да види, как изглежда баба Гюра като умряла.

• Ами това, чедо, е, когато Господ прибере при себе си отпочиващия си човек, тялото му остава тук при нас, за да се простим, защото той заминава. Ние полагаме тялото в гроба, тъжно ни е, защото се разделяме, но тъгата ни е временна, защото знаем, че все някога отново ще се съберем с починалия. Ех, само църква да имахме по-близо, ама... на. - опитваше се да разясни смъртта баба Нуша, като в същото време пак се замисляше за това, че вече няколко кмета обещаваха да издигнат църква в селото и все парите не стигаха за това почтено начинание.

Тя завърза забрадката си, поизтупа престилката си и тръгна към дома на баба Гюра.

Минаха години и малкият Найдо вече беше голям мъж. Трудолюбието му го беше сподобило с имот и добитък. Беше сред знатните хора в родната Шума. Имаше жена и две дечица. По това време вече беше разбрал смисъла на смъртта, защото беше изгубил и двамата си родители. Найдо обаче си остана мълчалив, някак вглъбен в себе си и ходеше вечно замислен, сякаш мислеше за нещо много важно и значимо. Хората го уважаваха и решиха да го изберат за кмет. Първо Найдо не искаше и се дърпаше, но сетне видя, че няма да излезе на глава със селото и склони да стане кмет. Постави обаче едно условие:

• Добре, ще стана кмет, въпреки волята ми, за да не троша хатъра на селчани, но първо искам да изпълня една моя мечта от дете, да отида на Божи гроб, да се поклоня на гроба Христов и като се върна, ще стана кмет! - отсече Найдо и зачака мнението на селските старейшини.

• Добре, съгласни сме, върви на Божия гроб, но кажи поне кога ще е това, колко време ще си там, да знаем, колко да те чакаме. - попитаха старейшините.

• Ще замина до неделя, пътят до там е около седмица, не знам кога ще стигна, но ще се върна. - обеща бъдещият кмет.

След това Найдо се затвори в дома си и не излезе няколко дни. Когато се появи, беше още по-замислен. Беше готов за пътуването. В Йерусалим той се поклони в Храма на Благовещението в Назарет, Храма на Рождество Христово, планината на 40-дневното Христово изкушение, планината на Таворската светлина, Тивериадското (наричано още Галилейско) езеро, Голгота и Божи гроб, мястото на Христовото възнесение на хълма Сион, гроба на Богородица и гробницата на Лазар. Потопи се и в река Йордан, където Йоан е кръстил Исус Христос. Времето му в Светите земи минаваше бързо и някак внезапно свърши. На връщане му се случи нещо необичайно. Някъде си по пътя, Найдо намери голяма кожена кесия с едри турски жълтици. Реши, че са турски, защото ги намери в Турция, по пътя към Цариград, но какви бяха, така и не разбра. Наоколо нямаше никого и той реши да ги прибере за себе си, защото явно Господ беше решил да му помогне, като му възвърне разходите за поклонението.

Найдо се прибра в родното си село уморен, но духовно осветен. Той прибра кесията с турските пари на дъното на един сандък и почти забрави за тях, като само жена му Неда знаеше тайната.

Един ден Неда трябваше да отиде да пере на барата, срещу къщата им. Както винаги, тя заключи вратата с големия черен ключ, огледа се сякаш по задължение и го скри под счупената керемидка на малкото чардачено балконче пред входа на дома си. После подкара дървената двуколка с прането, а около нея весело тичаха двете им дечица. Неда обаче не знаеше, че циганинът Шапо беше в къпините до обора и видя къде скри ключа. Шапо отдавна знаеше, че Найдо и Неда имат имане от Божи гроб. Как беше научил, никой и не разбра. Циганинът хвърли комат сух хляб на кучето, което веднага се зае с храната и остави циганина да прави каквото беше по съвестта му. А той ловко се приплъзна към дувара като хладна змия, качи се на чардаченото балконче, почти без да стъпва по грубите каменни стъпала, взе ключа и нахлу в къщата, необезпокояван дори и от гальовните котки, които замяукаха угоднически наоколо. Шапо знаеше, че ценните вещи хората крият на дъното на сандъците си, защото не веднъж беше намирал такива в други къщи, по същата схема, както и сега. Той се хвърли върху шарения сандък и очите му светнаха като на плътеник, както тук наричаха вампирите. Огледа се като диво животно, лека усмивка се плъзна по кривото му черно лице, докато открехваше незаключения сандък, сякаш отваряше кутията на Пандора. Не му отне много време да се добере до турските жълтици. Прибра ги в пазвата си, огледа се още веднъж, ослуша се за някакви шумове из двора. Сетне бързо заключи вратата, върна ключа под керемидката и се изгуби сред шумите на Махала Лазинци, като отнесе със себе си тайното имане на Найдо.

Минаха месеци, когато един ден кметът се сети за парите и ги потърси. Остана озадачен, че не са на дъното на сандъка му, но реши все пак да пита Неда, да не ги е преместила някъде:

• Недо, реших, че е време и в нашето село църква да имаме. Ще отпочнем основите, пък останалото - полека-лека. Къде си дянала жълтиците, дето ги донесох от Божия гроб, ще стигнат поне за начало...? - попита Найдо, докато ровеше в сандъка и очите му търсеха липсващото.

• Че в сандъка бе, Найдо, къде да са. - вяло отговори Неда, докато избърсваше ръцете си от полепналото брашно, с което подготвяше питка за вечерята и вече притеснено се упътваше към мъжа си при сандъка.

Найдо още веднъж огледа тъжно вещите си, но, разбира се, не намери жълтиците. Неда тихо плачеше до него и го уверяваше, че не ги е пипала, а децата въобще не знаели за тях. Найдо се изправи, събра веждите си, както когато го болеше сякаш нещо дълбоко в душата, и каза:

• Недо, не плачи, знам, че не си ти, нито пък децата... някой е влизал вкъщи и ги е взел. Не знам кога е било, но някой е влизал. Познах по това, че вещите ми в сандъка по друг начин бяха наредени. Здраве да е, Недо, тези пари дойдоха от нищото и отидоха там, църква в село Шума обаче ще има и аз ще я съградя. Ако кметът една църква не може да даде на хората, за какво е кмет тогава! - рече угрижен Найдо и излезе по делата си.

Мина се време, страшна трагедия сполетя семейството на кмета. Жена му Неда не можа да преживее, че е допуснала някой да влезе в къщата им и да отмъкне парите за църквата. Един ден, беше някъде преди черешова Задушница, тя скочи в бунара в двора на дома си и така се погуби. Найдо се затвори още повече, а лицето му се издълба от мъката по жена му. Децата му и те станаха тъжни и замислени като баща си, който им обясни, че майка им Неда е заминала при дядо Господ и един ден ще си дойде. Цялата махала Лазинци се почерни заради скръбта по Неда. Бунарът запустя. Постепенно къпините го хванаха в прегръдката си, тревите го обгърнаха, а хората го бяха залостиха с дървен капак. Скоро не можеше да се познае, че там някога е имало кладенец.

Не мина и година време, църквата в Шума беше готова. Найдо извика владика и поп от близкия град, за да я осветят. Камбаната отекна тежко, продължително и тържествено, сякаш цялото село въздъхна шумно в един миг. Звукът се разстла чак до Градище. Бабите плачеха, мъжете се кръстеха, а жените им си припяваха псалми, които знаеха наизуст. Кметът гледаше ту към небето, ту към църквата. Точно тогава Паро-пъдаринът разгласи новината, че циганинът Шапо бил хванат в една къща в съседното село Гинци. Селяните го вързали за един див кон и подплашили добичето през гората. От тогава нито конят, нито Шапо се били вясвали по белия свят.