Виктор се бе влюбил в Ника заради тялото й. Бе я видял и я бе харесал, а после се бе появило онова типично пърхане в стомаха. Предполагаше, че и при другите мъже е така. Все пак красотата е важно нещо. В много общества тя е издигната в култ. Нима не е съвсем естествено партньорите да се подбират по външен вид? Не е ли хубостта начин, чрез който природата гарантира раждането на здраво поколение? Сложни, донякъде философски въпроси. Виктор често си ги задаваше. Защото красотата на Ника напоследък не му носеше щастие, а само временна удовлетвореност. Накрая и удовлетвореността изчезна.
Както представляваше тялото на Ника? Ето кратко описание. Тази млада дама бе висока 168 сантиметра и тежеше 50 килограма. Изглеждаше леко пухкава, защото имаше малък кокал. Формите й бяха перфектни. Дланите и стъпалата й бяха очарователно малки и деликатни. Лицето й бе кукленско, с изключително меки черти. Косата – тъмноруса, права. А очите... те бяха пъстри, в тях имаше и сиво, и синьо, и зелено. Как да не се влюбиш в такова чудо! Същинска принцеса! А и какво име! Ника! Толкова рядко срещано, направо уникално!
Виктор някак си успя да я спечели за жена, преборвайки многобройните й обожатели. А защо тя избра тъкмо него? На този въпрос е трудно да се отговори. Може би оценяваше неговата себеотрицателност и преданост. Или бе решила, че й е дошло време да се омъжи.
Той можеше да я гледа с часове, без да му омръзне. А когато бе с нея в леглото, изпитваше блаженство.
Но отношението на Ника към него не бе хич добро. Тя често се държеше арогантно. Пускаше шегички по негов адрес, подиграваше му се по тънък начин, използваше го. Вероятно си мислеше, че е избрала мухльо за мъж, че е пропуснала много по-добри възможности. До скандали не се стигаше, защото Виктор приемаше безропонто всичко. Особено белезнен бе фактът, че тя много старателно избягваше рисковете за забременяване – сякаш бе под достойнството й да роди дете на Виктор. Сигурно изчакваше удобен момент да поиска развод.
Виктор бе раздвоен. От една страна бе горд, че има такава прекрасна жена, от друга му бе криво, че с нея не са равнопоставени. Той бе влязъл в ролята едва ли не на прислужник. Не че тя бе нагла и с груби обноски, просто се държеше царствено, дистанцирано, сякаш за нея семейството не означаваше нищо. Бъдещето на брака им не изглеждаше светло. Но Виктор се стараеше да й угажда, за да може да я задържи колкото се може по-дълго. Бе убеден, че скоро ще я загуби. Със сигурност имаше хиляди мъже, които са по-красиви, по-богати и по-умни от него.
В една черна събота обаче с тялото на Ника се случи нещо ужасно. На паркинга на местния супермаркет, докато слагаха покупките в багажника на семейния опел, пиян шофьор помете Ника, запращайки я на двайсет метра по-нагоре, чак до оградата. Виждайки усуканите й крайници, Виктор за малко не припадна. Коленичи до нея и започна да се моли животът да не я напуска. Ника, чието лице бе бяло като снега наоколо, дойде в съзнание съвсем за кратко, колкото да нададе протяжен стон. Очите й бяха помътнели от болка.
Като по чудо тя оцеля. В първите часове след инцидента Виктор едва не се побърка от тревога. Крачеше напред-назад с шише водка в ръка и мърмореше, чакайки резултатите от операциите.
Седмица по-късно му позволиха да я посети в болницата. Там тя получаваше специално отношение, даже, незнайно защо, я наричаха „Нашата принцеса“.
Гледката бе потресаваща. Красивото й лице бе покрито с лилави и червеникави петна, като челюстта бе силно подута отдясно. Лявата й ръка бе опакована така, че да се скрият безбройните следи от скалпел. От таза й стърчаха железа, свързани едно с друго чрез болтове и гайки. Десният й крак бе в процес на изтегляне, за да се поддържат счупените кости в правилно положение, а левият стърчеше високо нагоре, обездвижен с гипсова превръзка от глезена до слабините. Гърбът й бе извит в неестествена арка, като че ли нещо го подпираше отдолу. Всяко мускулче в тялото й излъчваше чудовищно напрежение.
Ника погледна съпруга си и отрони сълза. Виктор се постара да не се хване за главата. Трябваше да вдъхва кураж, не да се тюхка.
– Какво? Ще кажеш, че изглеждам добре ли? – попита тя с треперлив глас. Явно нагласата й да се заяжда не бе изчезнала.
– Няма значение как изглеждаш. Важното е, че си жива.
– Нима?
– Ника, трябва да се отпуснеш и да повярваш, че ще оздравееш.
– О, ти вече психолог стана.
– Опитвам се да ти дам сили.
– Да, нямам никакви сили. Като труп съм. Добре, че поне мога да мърдам дясната си ръка.
– Толкова ми е мъчно...
– Ами плачи тогава, Викторе.
И той се разплака. Сълзите се изливаха като река. Ника го изгледа учудено с притворените си от отоците очи.
– Стига де, пошегувах се – изпъшка тя.
– Хубаво е, че намираш сили да се шегуваш. Ако си силна психически, ще се справим.
– Ние?
– За мен няма живот без теб.
– И какво ще направиш, ако умра?
Виктор се позамисли.
– Вероятно няма да се самоубия, но със сигурност ще се пропия и ще си съсипя здравето. Така че... моля те, не ми причинявай това.
Ника се подсмихна измъчено.
– Понякога ме учудваш. Странен мъж си.
– Обичам те.
Ника трепна. Изпъшка. Отвори уста, канейки се да каже нещо, но желанието й моментално угасна. Тя никога не му бе казвала, че го обича. Чест й правеше, може би, че не е лицемерна.
– Е, май ще си остана твоя жена, като се има предвид състоянието ми. Канех се да поискам развод, честно казано. Имах... разни планове за живота.
– Не му е времето сега за такива приказки. Като оздравееш, развеждай се с мен колкото си искаш.
Тя се засмя. Заради последвалото леко разтрисане на тялото, примижа от болка.
– Нали ме виждаш, вечно твоя съм вече.
– Виж какво, пределно ми е ясно, че не съм любовта на живота ти. На мен поне ми е хубаво с теб, а това компенсира всички неприятности. Криво ми е, че чувствата ти не са като моите, но ще успея да преживея евентуалната раздяла.
– Учудваш ме – промълви тя.
– Опитвам се да бъда искрен. Трябваше да се държа по-смело и преди.
– Но сега ти дойде кураж, защото съм като труп.
– Влюбих се в теб заради магията на красотата ти, но след като влюбването стана факт, красотата ти вече не ме интересува особено.
– Намекваш, че би ме приел и инвалидизирана?
– Какво значи „бих те приел“? Аз вече съм те приел. Ти си в сърцето ми. Освен това съм убеден, че скоро ше бъдеш същата като преди, че ще се възстановиш напълно.
Ника се засмя сухо. Погледна железариите, които се опитваха да държат десния й крак в нормална позиция.
– Никога няма да мога да стъпвам стабилно на него. Докторът призна това. Тазът ми има шанс да се оправи, но болките никога няма да изчезнат напълно. Не мога да раждам – всичко е разбито там в утробата ми. Лявата ми ръка на практика е парализирана. Гръбнакът ми винаги ше бъде крехък като стъкло.
– Защо ме плашиш с такива приказки, Ника?
– Да те плаша? Глупости! Свободен си да ме напуснеш, когато поискаш.
– Нали ти казах, че те обичам.
– Сам не вярваш на приказките си. Опитваш се да ми вдъхнеш фалшива надежда.
– Не, напълно искрен съм.
– До края на живота си ще ходя с патерици. Няма да мога да работя. Няма да мога да те даря с наследник.
– Е, ще се справим някак си.
– Не си задължен да търпиш изрод като мен! Разбери! По-добре да заживея при нашите, след като ме изпишат от болницата. Те ще се грижат за мен. Не искам никой друг да ме вижда такава. И, моля те, кажи на приятелите ми да не ми идват на свиждане.
– Ника, защо продължаваш да се опитваш да разбиеш сърцето ми?
– Защото не съм за теб. Преди по едни причини, сега – по други. Остави ме сама!
Той я погледна в очите и разбра, че няма смисъл да протестира.
Следващите няколко седмици бяха много тежки за Ника. Направиха й три допълнителни операции и я подложиха на множество болезнени процедури. Виктор я посещаваше два пъти дневно. Почти не разговаряха, бяха си казали, каквото имаха да си казват.
Странно или не, на моменти той виждаше красота в сегашното й тяло. Лицето й се бе изчистило от синини и милите му черти бяха наслада за окото. Гърдите й бяха все така съблазнителни, макар между тях да минаваше грозна метална шина. Очите й бяха все така омайващи, въпреки че бяха напоени със страдание. Малкото стъпало, което се подаваше, клюмнало тъжно настрани, от гипсовата превръзка, сякаш плачеше да бъде погалено и целунато. При обръщане по корем, стегнатите й седалищни части се вирваха нагоре с приятна за гледане, но и стряскаща оголеност. Виктор рядко си позволяваше да я докосне, защото се страхуваше да не й причини болка. Ника продължаваше да е неговата красавица, само дето красотата й вече не бе толкова важна, бе минала на заден план.
Не след дълго лекарите си свършиха напълно работата. Ника бе поставена в гипсово корито до подмишниците, за да е тялото й в пълен покой. Тя можеше да мърда само дясната ръка и лявото стъпало, които милостиво бяха оставени на свобода. От нея се искаше единствено да лежи, да си пие лекарствата и да се храни. Виктор си я прибра вкъщи и излезе в отпуск, за да може да се грижи за нея. Готвеше, пазаруваше, переше, чистеше, сменяше памперси. Ника рядко продумваше, като че ли се бе отчаяла.
Виктор понякога се правеше на шут с идеята да докара усмивка на лицето й. Не му се получаваше. Депресията изяждаше Ника отвътре.
След два месеца настъпи огромно подобрение. Изтерзаното тяло на Ника бе извадено от гипсовото корито и тогава се разбра, че всичко е зарастнало както трябва. Последвалата рехабилитация бе тежка и болезнена, но даде прекрасни резултати. Ника започна да се надига сама от леглото и да прави плахи крачици, увесена върху патериците си. Тя бе щастлива, че може да се придвижва. Десният й крак се оказа много по-стабилен, отколкото лекарите очакваха. Макар и трудно, успяваше да поеме част от тежестта на тялото. А увредените нерви на ръката се бяха възстановили напълно.
Времето течеше и Ника ставаше все по-силна и уверена. Тръгна дори на работа. Само с една патерица се справяше отлично с ходенето. Красотата й на практика се бе възвърнала.
Тогава се появиха старите обожатели. Един, двама, трима. Ника се забавляваше с тях – разходки, посещения на театър и кино, хапване в изискани ресторанти. Виктор следеше случващото се със свито сърце.
Един ден Ника го привика в кухнята. Приседна, изпъвайки болния си крак, който иначе изглеждаше прекрасно в мрежестия чорап и с елегантното черно сабо на стъпалото, и рече:
– Имам да ти казвам нещо важно.
– Давай, Ника.
– Трудно е за обясняване. Сънувах един сън и... Вярвам, че ще ме разбереш.
– Ако споделиш, вероятно ще те разбера – усмихна се притеснено Виктор.
– Предлагам да се разведем, но...
– Ох! – изпъшка Виктор и пребледня.
– Чакай, чакай, не ме разбра. Извинявай! Сега ще ти обясня. Искам да се разведем и пак да се оженим.
– Какво?
– Да, това са излишни разходи, ясно ми е. Поне обмисли предложението ми. Взех те, без да те обичам, за да има кого да въртя на малкия си пръст, с идеята, че винаги мога да те разкарам. Знам, подла постъпка, но пък ти ме искаше много, така че... Дано ми простиш някога. – Тя въздъхна. – Разбери! Искам истинска сватба, с човек, когото обичам, тоест с теб! Съвсем различно ще е.
Виктор примигна.
– Ами хубаво. Аз и втория път ще съм щастлив.
Ника се примъкна до него и се разтопи в прегръдката му.
© Хийл Всички права запазени