Тъпaнара
Тъпанара винаги вършеше противоположното на това, което беше общоприето. Затова и го смятаха за тъпанар. Времената бяха такива, че скандалното беше станало норма, мекушавостта се приемаше за изява на твърд характер, лицемерието за честност и откритост, а проявите на алтруизъм за абсолютна глупост. Тъпанара беше последователен в неспазването на всичко от изброеното, тъпанарът не беше модерен, тъпанарът беше закостеняло консервативен и това скандализираше, но не беше модерно. Модерно бе скандалното да има точно определена форма, форма позната на всички. Имидж. Тъпанара не държеше на имиджа си, това отчайваше околните и се възприемаше като проява на абсолютна безхарактерност. Това също устройваше Тъпанара. Тъпaнара бе свикнал да бъде сам. Тъпанарщината е занимание самотно.
Тъпанара живееше на село, по-точно отскачаше до едно село, за да се скрие от ада на града, града, в който всички бяха скандални и модерни. Модерността един ден дойде в селото, дойде по кабелите водещи до старата телефонна централа, в която ленива операторка приемаше заявки за разговори. Операторката беше сменен с една малка пластмасова кутия и така дойде модерността, бакелитът си замина окончателно от селото. В селото запристига модерност от целия свят. Модерността задушаваше Тъпанара. Единствения изход, за който все по-често се замисляше Тъпанара, остана някой отдалечен необитаем остров, който модерността няма как да намери толкова бързо. Тъпанара вече си беше стегнал багажа, за да тръгва по белия свят и рядко се отбиваше в селото, селяните вече не го интересуваха, дори когато говореше на тях, всъщност разговаряше повече със себе си. При едно от редките му посещения в селото, Тъпанара усети, че нещо се е променило. В селото имаше малка новопостроена къщичка, от нея се разнасяше музика, когато Тъпанара се приближи, установи, че от отворените прозорци, през поклащащите се завеси навява някакъв странен аромат, аромат на цитрус и морски дъх, когато Тъпанара се приближи още повече, усети по устните си солена капка. Островът. Тъпанара жадно облиза устните си. Да, солено. Тъпанара се загледа във вратата на къщичката, представи си как отваря тази врата и попада в острова на мечтите си. Островът, който няма как да бъде намерен от модерността. Тъпанара се пресегна и плахо отвори врата. Стая, обикновена празна стая. Из стаята бяха разпръснати монитори, от които идваха всички тези звуци, музиката, крясъците на чайките и шум от прибой, на плота встрани, около сокоизстисквачката се беше разлял сок от смлени цитруси. Тъпнара затвори вратата и заби поглед в земята, замисли се. Нещо падна на бузата му, той го докосна с ръка, погледна и опита - солено. Тъпнара погледна нагоре. На прозореца горе, поклащайки провесените си надолу крака, седеше момиче и плачеше.
- Какво, по д... - започна Тъпанара и спря.
Момичето го погледна с големите си тъжни очи и каза:
- Гледай си работата!
Двамата седяха така и се гледаха известно време. После прихнаха и не спряха да се смеят.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никодим Сертов Всички права запазени
