Миналата неделя, докато бях в църквата (да, аз обичам в свободното си време да бъда близо до Шефа), седях на неудобната пейка и се чудех до кога ли бабите пред мен ще спрат да обсъждат новата рецепта на Ути.  И изведнъж ме осени просветлението. Истината, която беше пред очите на всички, но или само аз си позволих да я изрека в главата си без предубеждение, или само аз наистина бях стигнал до това дълбоко откровение.

Винаги съм бил наясно с мотивите на Господ -  нашия пастир. От деца ни учат, че той е пътят, истината и животът. Че той ще ни спаси. Един вид, ако безпрекословно повярваш в дебелата книга, която по много интересни причини има стара и нова версия (евала за ъпдейта де) си осигуряваш добро преживяване на задгробните години. Разбира се, задължен си да приемеш и религията. Само вярата не е достатъчна. Посипваш си главата с малко вода, четат ти петнадесет минути за здраве и берекет и после хоп в близката кръчмица за една стабилна почерпка с кръвта Христова.

Неговата мисия е да гледа над нас - простосмъртните агънца, и да ни направлява. Моите любими моменти на направление са онези с четиридесетдневния маратон по ядене на марули и други тревни култури с подчертан горски акцент. Всеки си има вкус нали така?

След като литургията приключи, боязливо се приближих към отчето и го помолих за една кратка аудиенция в стаичката, от която пускаха музиката. Влезнахме и той ме запита от вратата "Какво си сгрешил чадо?" "Еми, там е проблемът, отче, че май обърках всичко. Искам да кажа, Вие сте сравнително начетен човек, нали?" - запитах с леко недоверие аз. "Какво искаш да кажеш с това?" "Ами чел сте поне една книга нали? За Библията питам, ако не се досещате? - още по-недоверчиво запитах аз. "Абе, ти да ме обиждаш ли си дошъл или? Грешник! Объркал всичко! Какво искаш да кажеш с това всичко? Да не си убил някого? Другото го остави." "А, не съм убил никого. Иначе ценя либералната Ви гледна точка и това как за Вас май няма нищо по-лошо от убийството. Би ми било интересно да чуя мнението Ви относно Холокоста, но нямам толкова време." - продължавах аз с още по-нарастващо колебание. "Винаги съм бил наясно с мотивите на Господ. Той се грижи за нас. Той ни вкарва в правия път посредством писанията, нали така?" "Така е, и?" "Питам се, отче, защо винаги на нас ни се обясняват действията на Господ, но никъде не ни се дават подробни разяснения за мотивите на Лукавия?" "Ти полудя ли бе момче?" - задъхано ми отвърна човекът. "Не, отче! Съвсем сериозно питам. Винаги ни казвате как Той е добър, защото Лукавия еди-какво си. Как Лукавия еди-що си... А никой не потърси личното мнение на Лукавия все пак. Само го плюете, а не му давате никакъв шанс да се защити. Представете си, че пък в неговата концепция за действия това е правилният начин. До колкото разбирам Господ ни подлага на мъки и изпитания за да изпита вярата ни. Нали така? Добре де, от друга страна в ада също е така, но с тази разлика, че никой не те задължава да вярваш в нещо."

И тук получих буквален шут по гъза. Изхвърлиха ме като мръсно коте в дъждовната утрин. Сигурен съм, че ако бях останал още малко щяха и да ме анатемосат, но бях достатъчно съобразителен. Сори, Господи, но явно ще се виждаме само пред иконостасчето, което татко донесе от Божи гроб. Нищо лично...

Същият разговор водих и с много други хора. От повечето  получих съвет изобщо да не се занимавам с подобна дейност, тъй като е искрено и лично. В крайна сметка какво ми влизало на мен в работата да споря с вярващите. По принцип хората бяха прави, но аз имах малко по-различно мнение. Обикновено хората, като изпаднат в тежка ситуация се обръщат директно за помощ към Господ, което до някъде е ок. Но никой не се замисля защо пък Лукавия му причинява това? От какви вътрешни подбуди се движи нещастието? Защо го има? Как изобщо се е появило на този свят? Господ ли е причината или той е следствието? Даже един път, един студент в семинарията ми каза, че дявола не съществува. Аз пък го попитах защо в такъв случай има църква? Добре, че бутилката му от минерална вода мина на сантиметри от главата ми, защото сега можеше и да не пиша разказ...

Започнах да се интересувам повече от писанията. Там не се посочваше реална причина. Луцифер бе наказан защото завидял на Господ. Той пък от своя страна го наказал и го запокитил към земята, но... За да не му е скучно на Луцифер, той повлякъл около една трета от всички обитатели на небесата. Така свидетелстват Евангелието на Лука, откровението на Йоан и Енох от Стария завет.

И пак започнах да мисля. Господ опрощава какви ли не грехове на смъртниците. Доколкото си спомням, Пилат Понтийски не се е споминал от божествена светкавица. Юда се обесил и го изяли кучета, но кой му е виновен на Юда за това, че притежава слаба психика. И изведнъж БАМ! "Виж, Луцифер, ти си точно момче, до сега не си закъснявал за работа, обаче понеже искаш ти да си шеф... Е, ами статуквото е такова, пич. Отиваш на земята." Звучеше малко егоистично. В крайна сметка, Шефе, дори и в България се сменят управляващите. Е, вярно, че са си едни и същи, но кажи ми, Шефе, нали и там всички сте ангели? Нали мислите по един и същ начин? Нали имате една и съща мисия? Е, ами и при нас са все комунисти и мислят по един и същи начин. Всички тия въпроси си ги задавах на глас, на ум, по форуми в нета, дори пуснах отворено писмо до Патриаршията, но от там така и не получих отговор.

Един ден стоях на автобусната спирка и чаках рейса, за да ида на работа. Седях на пейката и слушах музика. До мен се приближи един старец и ме помоли за цигара. Подадох му пакета и му казах да се самообслужи, докато гледах към най-далечната точка в моята перспектива, откъдето се надявах да дойде спасителният ми кораб и да ми спести евентуалния разговор със старчето. "Благодаря ти, Наско, каза старецът" "А, моля." - отвърнах аз и в следващия момент парният чук на  думите му ме смаза. "Ъ, извинете, но Вие от къде точно знаете името ми?" "Аз знам всичко за тебе, както и за цялото човечество. Погледни ме в очите." Едното беше зелено, а другото кафяво. Лицето му по нищо не се открояваше от лицето на когото и да било от нас. Да, вярно, че подсказваше за натрупан брой години, но бръчките нито бяха толкова дълбоки, нито кожата увиснала. Даже зъбите му си бяха неговите. Леко пожълтели. Правилен нос и няколко лунички под очите. Косата леко пригладена назад. Тъмнокафява и къса. Облечен със сако и пуловер под него. Панталон с ръб и велурени обувки допълваха тоалета на човека, чийто единствен особен белег бяха очите. Едното зелено (дясното по-точно), а другото кафяво.

"Още ли се питаш ония въпроси заради, които те изгониха от църквата?" - запита  със сериозен тон човекът. Реших, че няма смисъл да се правя на стреснат, на интересен, да го питам кой е и от къде идва. В смисъл, допуснах, че най-малкото на вас няма да ви е интересно после, когато щеше да се наложи да Ви го пресъздам, така че патос и епика няма.

"Ми да. Честно да ти кажа още продължавам. Питам се защо така и така, но няма какво да ти обяснявам повече, допускам, че си наясно с картинката нали?" - леко разговорливо и не агресивно, защото все пак... Не се знае кой е отсреща, нали.

"Ние по принцип сме на измиране. В началото наистина имаше смисъл от нашите действия. От действията и на двете страни. Имаше моменти, в които едната страна притежаваше повече сили от другата, но в крайна сметка отдавна хората престанаха да вярват в нас. В момента вие достигнахте такова интелектуално развитие, че в Господ останаха да вярват само болните, необразованите и възрастните. Моят образ пък се преекспонира по значки, нашивки, глупави знамена и пошли комедии. Единственото, което ще ти кажа относно първоначалната причина е, че ние бяхме създадени. А ние създадохме вас. След време ние унищожихме нашите създатели. За жалост в момента и вие вече не виждате смисъл от нашето съществуване. Вие започнахте да творите и да бъдете богове. Сами започнахте да доказвате по емпиричен път нашата излишност. Славни времена бяха. Жалко. Всъщност необходимо е вие да предприемете този начин на мислене и да се отървете от нас, точно така, както и вашите собствени създания ще се отърват от вас, когато станете безполезни сами на себе си. За сега се справяте добре. Имате още дълъг път на развитие. Вие сте съзидателни. Ние не бяхме. Задоволихме се с малкото и сега, както ти казах сме на изчезване. След време ще останат само смешките и откъслечните спомени. Книгите ще бъдат изгорени. Това е..."

Станах и тръгнах в обратната посока, от която бях дошъл. Дали имаше смисъл да го споделя с някого? Разбира се. По-добре е, когато си наясно с нещата.